В един спор между представителите на Женева (свободна република от 1433 до 1798 г., когато е присъединена към Франция), и Пиер дьо Бутвил – френски дипломат по времето на крал Луи XI (3 юли 1423 – 30 август 1483 г., крал от 1461–1483 г.), един от женевците се разгорещил и кавалер дьо Бутвил му казал: „Знаете ли, че съм представител на моя господар краля?“ – „А вие знаете ли – отвърнал женевецът, – че съм представител на хора, които са ми равни?“ – Себастиен-Рок – Никола Шамфор (1740–1794 г.) – социален моралист, участник във Великата френска буржоазна революция в 1789 г., в „Максими и мисли, характери и анекдоти“.

Настоящият основен закон на Република България, създаден от Седмото Велико народно събрание, влиза в сила след публикуването му в ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г. После е изменян 8 пъти за 34 години, като три пъти е и допълван при измененията, т. е. средно на около 4 години и 3 месеца по едно изменение.

Често ли е това или рядко? В конституцията на Съединените американски щати, приета през 1787 г., досега са внесени 27 поправки, или средно за 238 години по една на около 9 години. През същия период са били предложени 11 000 поправки, които, на един или друг етап от процедурата на тяхното окончателно одобрение, са отпаднали.

Всъщност механизмът за промяна на основния закон на САЩ е твърде рестриктивен поради своята сложност. Когато едно предложение получи необходимото одобрение и в двете камари на Конгреса чрез две трети от гласовете на пълния състав на сената и на камарата на представителите, то, за да влезе в сила, трябва да бъде одобрено от три четвърти от законодателните събрания на отделните щати, тоест от 38 щата, в срок, посочен от Конгреса. Същата процедура се прилага и когато, по искане на две трети от законодателните събрания на щатите, Конгресът свиква конвент (специално народно събрание в някои страни, свикано с цел изработване или промяна на конституцията) за внасяне на поправки в конституцията, като в този случай, по решение на Конгреса, могат да бъдат свикани нарочни конвенти във всички отделни щати. Необходимо е отново одобрението на две трети от тях, за да постави Конгресът проектопоправките в процедурата за набиране на одобрение на три четвърти в съответните законодателни събрания или народни конвенти, в отделните щати. И в двата случая Конгресът определя срок, в който е необходимо поправката да получи одобрение в три четвърти от щатите, за да влезе в сила. Този срок би могъл да бъде продължен, но единствено по решение на Конгреса. Не бъдат ли получени съответно необходимите одобрения в три четвърти от общия брой 50 на отделните щати в определения срок, процедурата за промяна на конституцията пропада.

Дали единствено в Съединените американски щати системата за промяна на основния закон е толкова сложна?

За първите 35 години след приемането на конституцията на Италианската република на 22 декември 1947 г., са направени само 5 изменения, като промените, които те внасят, само незначително изменят най-вече организационните елементи в дейността на централните органи на държавната власт (в парламента и Конституционния съд) и увеличаване на броя на областите от 19 на 20. Практически поправките не засягат принципите за устройство на установените институции на италианската държава.

Процедурата за промяна на основния закон на Италия е твърде рестриктивна. Предвижда 2 етапа. Поправката трябва да бъде приета два пъти във всяка от двете камари  на парламента, между отделните гласувания трябва да са минали минимум три месеца. Във второто гласуване поправката трябва да бъде одобрена от абсолютното мнозинство и в двете камари. Второто гласуване се явява ратифициращо.

Освен това е възможно провеждането на референдум, когато в течение на три месеца след публикуването на внесените изменения такова гласуване поиска една пета членове на една от палатите, или 500 хиляди избиратели, или 5 областни съвета.

Още по-сложна е процедурата за промяна на конституцията в парламентарната монархия Испания. Затова тя е квалифицирана като „твърда“. Нейната промяна може да бъде осъществена по различни начини, в зависимост от това дали поправката се явява частична или пълна. В първия случай за изменение на конституцията се изискват 3/5 от гласовете във всяка от двете палати на Кортесите (парламента), и ако отсъства съгласие на палатите, то се прави опит то да бъде постигнато чрез изработването на съгласуван текст от смесена комисия от депутати и сенатори. Ако този проект не е приет посредством изискваните 3/5 от гласовете във всяка от палатите, то за внасянето на поправка е необходимо да е налице абсолютно мнозинство на гласовете в сената и не по-малко от 2/3 – в Конгреса на депутатите.

Пълното преразглеждане или изменение на най-важните положения (предварителните положения, основните права и свободи, положението за короната) могат да бъдат осъществени с 2/3 от гласовете на всяка от палатите на Кортесите, след което те се разпускат. Отново избраните Кортеси разглеждат проекта и за неговото влизане в сила е необходимо 2/3 мнозинство във всяка от палатите. При пълно преразглеждане или изменение на горепосочените положения след приемането на поправката от парламента, е задължително да бъде насрочен референдум. При частично изменение на конституцията такова гласуване на населението е факултативно и се осъществява по искане на не по-малко от една десета част на една от палатите.

Процедурата за промяна на основния закон на Гърция също е „твърда“, като също са предвидени два етапа – внасяне на измененията, и тяхната ратификация, при което и двата етапа биват извършени при различни състава на Палатата на депутатите. С други думи, между внасянето на поправките и тяхното одобрение трябва да се състоят общи избори. Освен това поправка може да бъде направена само веднъж за период от 5 години.

Изискването между внасянето на предложението за изменение на конституцията и гласуването да се състоят избори, е характерно не само за основните закони на Испания и Гърция.

Това изискване всъщност рязко намалява възможностите на управляващата прослойка за конституционни промени без съгласието на множеството от електоралното тяло. Изваден в публичното пространство, де факто проектът е подложен на индиректно допитване до суверена, тъй като преди неговото гласуване в парламента предстоят избори.

Суверенът има възможност посредством своя избор за коя политическа партия да гласува, да изрази своето одобрение или неодобрение на предложената поправка в конституцията. Като имат предвид изборните платформи на отделните партии по отношение на предложената поправка: „за“ или „против“, делегирайки в парламента лица, чиито възгледи съвпадат с техните, избирателите ще улеснят или провалят приемането на конкретната поправка. Разбира се, това положение би било валидно, ако съществува механизъм за санкциониране на индивидите с делегирани права да заседават в съответното законодателно събрание, които не изпълнят поетия от тях ангажимент да гласуват по определен начин спрямо предложението за промяна на основния закон.

Е, напълно се изясни, че гражданите на България – т. е. номинално суверенът, е напъхан в правния карцер по отношение на своите възможности да влияе върху евентуални промени в основния закон на страната, независимо дали те са народополезни или точно обратното.

Някои неща е по-лесно да се узаконят, отколкото да бъдат извинени.

Още по-мрачна е ситуацията за българските граждани, погледнем ли към наличния потенциал конституцията да бъде променяна по тяхна пряка инициатива. Такава възможност те могат да видят само през крив макарон.

Освен класическия пример с Швейцарската конфедерация, понастоящем съществуват основни закони в множество държави, които частично или дори изцяло могат да бъда променяни посредством пряка народна инициатива.

Но настоящата българска конституция, създадена в тъмна доба, далеко от взора на българските граждани, от персони, обсебени от маниакалната фикция, че са „правачи на история“, персони, демонстриращи, без каквото и да е неопровержимо основание, че са „момичета“ и „момчета“ „индиго“, същевременно чужди на органичните интереси на съвкупната българска нация, всъщност слага кръст на действените изяви на българските граждани по отношение на най-важната изява на хомо сапиенсите, определящи ги като „същества разумни“ и даващи им възможност непрекъснато да упражняват своето видово качество на позиционирани на върха на биологичната пирамида, а именно посредством способността си да избират чрез разума си и да определят развитието на социалната среда, която те обитават.

Като вземем предвид неоспоримия и незаобиколим факт, че върху блюдата на ползите от настоящата парадигма на държавно управление в България няма нищо положително, а само натежало до дъното блюдо с несгода, върху везната на реалността, и всичко това почиващо и защитено от настоящата противонародна конституция, следва, че спрямо нея, с оглед на целокупните интереси на българския народ, трябва да бъдат приложени не отделни кръпкопоправки, а тя цялата да бъде изпратена на бунището на историята.

Неоспорим факт е, че понастоящем действащата българска конституция е драстичен ход назад по отношение на републиканизма, извършен чрез премахване на възможността за отзоваване на народните представители и съветниците, както и на съдиите и съдебните заседатели, залегнали съответно в чл. 7 и чл. 128 на конституцията от 1971 г.

Новата парадигма на основния закон ще бъде фундирана в положението, че върховен принцип на българската държавност е неприкосновеният, незаобиколим във всички сфери на държавното управление, непрекъснат във времето и пространството, суверенитет на народа, съоръжен със съответния санкциониращ потенциал спрямо индивидите, които не са оправдали доверието на гражданите, като инструментариумът за имплементирането на този потенциал непременно включва възможности за отзоваване на лицата, заемащи изборни длъжности (преки и непреки) в сферата на държавното управление, преди изтичането на съответните мандати, ако са налице такива.

Както пише още през ХIX век английският икономист и философ Джон Стюарт Мил (1806–1873 г.); „Правата и интересите на всеки човек или на който и да е човек, са защитени от неспазване само когато заинтересованият човек сам е способен и по навик предразположен да ги защищава … Защитеността на човешките същества от други хора, е пропорционална на способността им да бъдат, и в действителност да са, само-защищаващи се“.

Пък американският философ, държавен и политически деец, президент на САЩ (1801–1809 г.), автор на Декларацията за независимост Томас Джеферсън (1746–1823 г.) заключава: „Не оставяйте никаква съществуваща власт, която да не е отговорна пред хората“.

В този случай, когато с властови пълномощия се разполага без да е налице съответното чувство за отговорност пред представляваните, то представляващите, за да улеснят своята дейност и да презадоволят своите материални и/или психологически щения, превръщат субекта на власт – суверена, в обект на хаотично командарене, в пластелинови фигурки, на които се позволява само, с предварително промити умове, да участват в театрото, наречено „демократични избори“, които всъщност не представляват нищо по-малко и нищо различно от узурпиране на власт.

Интегралният резултат от взаимодействието на консумативно-хюбрисните индивидуални поведенчески изяви на българския управленски псевдоелит е на светлинни години далеко от запълване на термина „елит“ с меритократично съдържание. Вместо това, по авантюристичен способ, опортюнистите са се докопали до алтиметрическото значение на това понятие – per exellens илюстрирано в латинската сентенция „Nos nihil magni fecisse sed tantum ea, quae pro magnis habentur, minōris fecisse“, т. е. „Ние не направихме нищо велико, но само обезценихме това, което беше считано за велико“.

Всъщност сегашната българска конституция не представлява нищо по-малко и нищо различно от „Experimentum in anima vili“, т. е. „Опит върху малоценен организъм“, извършен от „правачите на история“ от състава на Седмото Велико народно събрание и съответните експерти по конституционно право, като създават основен закон, който представлява „nudum jus“, сиреч „голо право“ по отношение на суверена, право без възможност за реализация.

Затова от 13 юли 1991 г. гражданите в България са малтретирани, унижавани, ограбвани, без пълноценна държавна защита както в областта на здравеопазването, така и спрямо битовата престъпност.

Държавният бюджет и средствата, предназначени за България по европейски програми, са присвоявани до голяма степен от агентите на влияние на „паралелната държава“ посредством вече добре апробирана престъпна система, с висок КПД в полза на грабителите, които нерядко заседават дори в Народното събрание и са позиционирани в министерски кресла, но в никакъв случай той не e с приоритет българските граждани.

В същността си дефицитът на настоящата конституция на Република България е следният: нейната парадигма не налага демократично (а не аристократично!) републиканско управление, а съсредоточава неконтролирана власт през мандатните периоди в обсега на малцинство от индивиди (спрямо общия брой на населението).

По-важните дефицити, които представляват основните елементи на тази антинародна парадигма за конституция, са следните:

1. Гражданите не са участвали с предложения при изготвянето на нейния текст (по исландския модел и някои африкански държави през периода 1989–1993 г.);
2. Не е промулгирана след всенароден плебисцит, подобно на конституциите на Франция (1948 г., 28 септември), на Чили (1980 г.), на Руската федерация (1993 г.), на 19 африкански държави в периода 1989–1993 г., на Казахстан (1995 г.);
3. Не е предвидено, че процедурата за промяна на конституцията може да бъде извършена само посредством национално допитване, както е във всички американски щати, с изключение на Делауеър;
4. Не е предвидена процедура за отзоваване от изборни длъжности преди изтичане на мандата, както е възможно в много държави, между които и „недемократичната“ Венецуела. В това отношение настоящата българска конституция бележи регрес спрямо основния ни закон от 1971 г., в който посредством чл. 7 се предвиждаше възможността за отзоваване на народните представители и съветници, а чрез чл. 128-и на съдиите и съдебните заседатели;
5. Не се предвижда републикански контрол върху съдебната система, който би могъл да се осъществи не само посредством мажоритарен избор на магистратите. Например според чл. 79 на японската конституция се въвежда препотвърждаване на назначаването на съдиите във Върховния съд (извършващ и конституционнонадзорна функция), при изборите за долната камара на парламента. Който не е препотвърден, бива отзован;
6. Ограничаване на изборните мандати, каквото съществува в много отделни американски щати;
7. Липсват положения в конституцията според които относно механизма на действие на някои икономически фактори се произнасят гражданите. Например в щата Тексас, както и в още 3 американски щати, горната граница на лихвите за банковите заеми за частно предприемачество се определят от гражданите посредством общощатско допитване, тъй като растежът на тези лихви се отразява в крайната цена на стоките и услугите за потребителите;
8. Сключването и денонсирането на международни договори, участието в международни организации, както и прекратяването му, може да бъде извършено само като резултат от плебисцит, както е в редица държави, включително и в Швейцарската конфедерация. Красноречиви примери за доминиране на народната воля над намеренията на управляващите малцинства (спрямо общия брой на гражданите), макар и агресивно пропагандирани посредством цялата машина на държавния апарат, са провалите на планираните „одобрения“ на т. нар. „европейска конституция“ на извършените през 2005 г. референдуми във Франция и Нидерландия, поради което този проект на брюкселската администрация прашяства в килера на историята.

Новата парадигма на основния закон на Република България, който би отговарял пълноценно на интересите на българския народ, ще бъде отразена както в неговия преамбюл, така също и в неговия първи член.

В преамбюла ще бъде провъзгласено, че върховният принцип на конституцията няма да бъде „правата на личността, нейното достойнство и сигурност“, а „ненарушимият суверенитет на народа, изразен в субектността му на последна инстанция в държавата, включително и спрямо законодателството“.

Освен това преамбюлът ще започва с текста:

„Ние, потомците на древна България, водени от почитта си към саможертвата на дедите ни за пребъдване на Отечеството“, а не с личностно парадиране: „Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание …“.

Републиканските примери по отношение на конституционните преамбюли са множество: САЩ, Федеративна република Германия, Япония и пр.

Първият член на новата конституция, ал. 1, отговаряща на новата републиканска парадигма, би бил:

„България е държава с управление, което се намира под контрола на гражданите във всички области на своето приложение и във всеки момент“.

Алинея 2 на член първи на новия основен закон, ако народът одобри, също би съответствала на републиканската парадигма:

„Този контрол се осъществява посредством институции, чиято структура и правила за функциониране са определени от българските граждани посредством всенародно допитване“.

Именно затова сегашната конституция трябва да бъде суспендирана от народната воля. Понеже ножът е опрял о кокала: Или българският народ със своята пасивност и по-нататък ще позволява на користолюбивия псевдоелит да го съсипва или ще наложи справедливост посредством организирането на нова политическа формация, която да изведе в публичното пространство новата парадигма за държавно управление, а като фундиращ неин основен елемент – проекта за нова конституция.

След присъствието дълги години на научния комунизъм, либералната доктрина и различните еклектични варианти на „Третия път“ (включително фашизма и националсоциализма), като теми на пропаганда, контрапропаганда, дискусии и манипулации на масовото съзнание, в публичното пространство по апагогически¹ начин се появява Четвъртата идеология. Това е „демокрацията на контрола“, фокусирана върху сферата на държавното управление.

Като възприема изцяло историческата реалност за различните механизми при ротацията на управленските малцинства (спрямо броя на останалото население в дадена държава), отразени в теоретичните трудове на двамата патриарси на елитологията Вилфредо Парето (1848–1923 г.) и Гаетано Моска (1858–1941 г.), и се опира изцяло на неоспоримия факт, че прогнозата на Вилфредо Парето, полемизиращ в своя фундаментален труд „Социалистическите системи“ с Карл Маркс (1818–1883 г.), че като следствие от класовата борба в тогавашната епоха при установяването на диктатура на пролетариата реално властовият потенциал води до господство на тези, които действат от името на пролетариата, тоест отново до привилегирована прослойка, и като не гради утопични схеми на проесхатологични цели, Четвъртата идеология представлява една динамична фундаментална теория в смисъла на това понятие, даден му от немския физик, създател на теорията на относителността и Нобелов лауреат Алберт Айнщайн (1879–1955 г.): Фундаменталната теория има за цел в едно твърдение да улови същността на реалността, която може да се различава от ежедневния опит.

Това едно твърдение, което улавя същността на реалността по отношение на държавното управление, в новата парадигма е:

Единствено функционално действеният, непрекъснат в пространствено-времевия континуум контрол върху цялата сфера на държавното управление, съоръжен със съответния потенциал за експедитивни санкции спрямо индивидите, неоправдали народното доверие, е гарант за функциониране на държавното управление в интерес на суверена – съвкупното гражданско тяло.

Освен това новата парадигма съответства и на друга дефиниция на Алберт Айнщайн:

Една теория е толкова по-привлекателна, колкото по-малко предпоставки са необходими да са налице, за да е валидна, и колкото по-широка е областта на нейното приложение.

Неоспорим факт е, че новата парадигма за държавно управление се нуждае от по-малко на брой предпоставки, за да е валидна, отколкото която и да е от останалите идеологии за обществено устройство. За нейното имплементиране (приложение), е необходимо единствено наличието на държавност.

За сравнение:

1. 1. Комунистическата идеология за своето приложение освен наличието на държавност предполага като необходимост и обобществяване на капитала в производствената, финансовата, търговската сфера (външна и вътрешна), сферата на услугите и пр.
2. Либералната идеология предполага за своето приложение освен наличието на държавност и намаляване на ролята на самата държава, свободен (нерегулиран) пазар, индивидуални човешки права и пр.

Контролът върху цялата сфера на държавното управление би могъл да бъде прилаган както в държавности, чиито режими са изградени въз основа на комунистическата или либералната идеология, така също и при монархически режими (пример е контролиращата институция „ефори“ в древна Спарта), също и в автократично управление (система на управление, при която неограничената върховна власт принадлежи на едно лице; самодържавие, абсолютизъм), така също и теократическо общество (политическо господство на духовенството, например в Ислямска република Иран), както и спрямо произволни вариации от горепосочените режими. Всъщност новата парадигма за контрол върху цялата сфера на държавното управление обхваща цялата типология на политически режими, както и теоретично покрива и целия набор на обстоятелства, при които те съществуват.

Новата парадигма е приложима и спрямо всички видове демокрация, представени от френския историк Франсоа-Ксавие Кокен:

„… социална или либерална, парламентарна или президентска, индивидуалистична или асоциативна, основана на конкурентността или на преразпределението, ориентирана към масова култура или към просвещение, светска или опираща се на религиозни ценности, етатистка или децентрализирана, пряка или представителна, плуралистична или авторитарна, буржоазна или народна, консервативна или прогресистка, синдикална или акционерна, съвременна или корпоративна, толерантна или поставяща на първо място обществената сигурност, миролюбива или агресивна, органична или привнесена отвън, затворена или прозрачна и т. н. Възможна е демокрация на мненията или демокрация на неучастието, демокрация на одобрението и демокрация на участието, а в по-общ смисъл демокрация, която е формална и демокрация, която е работеща. А също така – демокрация като спектакъл, демокрация, основана на допитванията, демокрацията, която е състрадателна, демокрация, която е фиктивна, демокрация, която конфискува, или демокрация, която е корумпирана – невъзможно е да изброим всички варианти, всякакви комбинации могат да имат своето място и нито една от тях не бива да бъде смятана за единствено „правилен“ модел за демокрация, тъй като трябва да се отрази  ползотворното съчетание на различни принципи. По-разумно е да признаем, че идеална демокрация не съществува, че има толкова „демокрации“, колкото народи и страни със собствена история и култура“.

Спрямо всички тях също може да бъде приложена парадигмата за контрол върху сферата на държавното управление.

Парадигмата за контрол върху държавното управление в нейната комплексност удовлетворява още една дефиниция на Алберт Айнщайн за качествата на една фундаментална теория: „Логиката на една теория трябва да произлиза от вътрешната й свързаност, а не защото външните доказателства я правят най-логична от всички други теории“.

Вътрешната свързаност на фундаменталната теория за контрола върху сферата на държавното управление следва от алгебричната теорема, че ако всички събираеми на една сума са положителни числа, то и самата сума е положителна величина. Или с други думи, ако всички етапи на един управленски процес са в полза на гражданите, то и крайният резултат от този процес също би бил в тяхна полза.

Но за да бъде всеки етап в полза на гражданите, необходимото и достатъчно условие е този управленски процес да е поставен под непрекъснат контрол от страна на гражданите.

3. В своята цялост и пълнота новата парадигма съответства на философската сентенция на ливано-американския философ, математик, експерт по прогнозиране и трейдър, създател на социологическото понятие „черен лебед“ – събитие с голямо влияние върху реалността, което предварително не може да бъде предсказано, а едва след неговото настъпване може да бъде направен съответният анализ, за да бъдат установени факторите и механизмите, довели до неговата поява – Насим Никълъс Талеб, като по този начин той актуализира философския смисъл на сентенцията на римския сатирик Децим Юний Ювенал (ок. 65 – ок. 128 г. „Рядка птица, подобна на черен лебед“:

Съществувате пълноценно тогава и само тогава, когато разговорите, които водите (или това, което пишете), не могат да бъдат лесно възпроизведени чрез откъси от други разговори.

4. В противопоставянето на традиционното схващане за необходимостта и достатъчността държавното управление да бъде в полза на суверена, стига то да е извършвано в условията на представителна демокрация, либерална в своята същност, от „елит“, спрямо парадигмата за функционираща последноинстанционна всеобхватна система за държавно управление, с потенциал за непрекъснат пространствено-времеви контрол, с ефективен и експедитивен санкциониращ механизъм, чийто субект е суверенът, е уместно да бъде взета предвид сентенцията на носителя на Нобелова награда по физика, датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), че: „Обратното на едно правилно твърдение е погрешно твърдение. Но обратното на една дълбока истина може да е друга дълбока истина“.

Новата парадигма за държавно управление, основана върху контрола НАД него в целия пространствено-времеви континуум на неговото приложение, снабден със съответния потенциал за ефикасни и експедитивни санкции спрямо лицата, които не са оправдали народното доверие, в своята цялост и пълнота, никога до сега не е излагана в научната литература относно теорията на държавното управление.

Тази нова система за държавност, създадена и поддържана посредством съзнателните умения на мнозинството граждани, именно тя би се легитимирала като разрушителя на реално функциониращата система, която още през 2004 г. британският социолог Колин Крауч в своята монография „Постдемокрация“ описа:

„Въпреки, че в рамките на този модел избори със сигурност още съществуват и могат да доведат до различно правителство, общественият изборен дебат се превърна в изкусно режисиран спектакъл, управляван от противникови екипи и професионални експерти, добри в техниките за убеждаване, в спектакъл, покриващ само ограничен брой теми, предварително подбрани от същите тези екипи. Множеството от гражданите играят пасивна, кротка, дори апатична роля, сведена единствено до безусловно реагиране на предварително получени сигнали. Истинската политика се оформя зад кулисите на изборната игра чрез дискретни контакти между избрани правителства и елити, които преди всичко представляват мащабни бизнес интереси“.

Остана само като едно романтично-идеалистично пожелание схващането на английския политик с консервативни убеждения Едмънд Бърк (1729–1797 г.) за ролята на законодателната институция: „Парламентът не е Конгрес на представители на различни и враждебни интереси; които интереси всеки трябва да отстоява, като агент и защитник; но парламентът е съвещателно събрание на една нация, с един интерес, този на цялото; където, не местните цели, не местните предразсъдъци трябва да управляват, а общото добро, което е резултат от общото основание“.

Дори и френският философ-просветител, виден деец на Просвещението, социолог и педагог Жан-Жак Русо (1712–1778 г.), с когото Едмънд Бърк не е съгласен по широк кръг от теми, споделя същото мнение: „Колкото повече съгласие има превес в народното събрание, с други думи – колкото по-близо се приближава до единодушие, толкова повече ще преобладава общата воля; но дългите дебати, разногласията, кавгите известяват появата на индивидуалните интереси и упадъка на държавата“.

Всъщност идеолозите на съвременната форма на представително държавно управление, тоест висшата буржоазия, която през 1776 г. и 1789 г. се отърсва от британската и френската корона, е добре известно, че са се борили за републиканска форма на държавно управление. Но дали са предпочитали и насърчавали демократичния вариант на тази форма на държавата? На думи, особено в първоначалните периоди, когато новото държавно управление още не е било стабилно установено – да. Декларациите за общност с народа и препратките към него са били в изобилие. Революционерите непрекъснато гръмко са твърдели, че le people е суверен, че la Nation трябва винаги да е с главна буква и че We the people е в началото на всичко, но в крайна сметка те следват доста елитарна линия по отношение на същия този народ. Самият Джон Адамс (1735–1826 г.), известен политически философ и вторият президент на САЩ (1797–1801 г.), е бил изключително скептичен към тази система за държавно управление и е предупредил: „Запомнете, че една демокрация никога не трае дълго. Тя бързо изгаря, изтощава се и се самоубива“. Джеймс Мадисън (1751–1836 г.), бащата на американската конституция, президент (1809–1817 г.), винаги е смятал, че демокрацията е „Спектакъл, пълен с турбуленция и раздори“, който като цяло съществува „толкова кратко, колкото и насилствено умира“.

Дори в революционна Франция терминът „демокрация“ е влизал рядко в употреба, и то често с отрицателен заряд. Загатвал е за безредиците и неспокойството, които биха се зародили, ако властта би била в ръцете на бедните. Важен революционер патриот като Антоан Бернав, член на първото Народно събрание, Assembleé nationale, определя демокрацията като „най-омразната, най-подривната и най-вредната за самия народ от всички останали политически системи“. Във френските конституционни дебати, проведени между 1789 г. и 1791 г., понятието „демокрация“ не се среща нито веднъж.

Както заключава нидерландският политически философ Давид Ван Рейбрук:

Бащите на Американската и Френската революция видимо избягват това понятие. Повечето от тях са считали, че „демокрацията“ е синоним на хаос и екстремизъм и поради това са се предпазвали от нея. Не става въпрос само за избор на думи. Демократическата реалност им се е струвала истински хаос. Мнозина от тях са били юристи, едри земевладелци, собственици на фабрики, на корабни компании, а в Америка – притежатели на плантации и търговци на роби; често именно те са изпълнявали административни и политически функции под британската или френската корона, в разцвета на аристократичната им епоха, или са имали социални или семейни връзки със системата, с която са воювали. Същият този елит е положил значителни усилия да подкопае легитимността на краля и на аристокрацията, както и да подчертае политическата некомпетентност на народа да се самоуправлява. Въпреки това гръмко се заявява, че нацията е суверенна и че той, елитът, иска да служи на нейните интереси“.

И в двете държави тенденцията при тяхното обществено-политическо преустройство при отхвърлянето на монархията е ясна: републиката такава, каквато революционните лидери са си я представяли и са искали да я създадат, е трябвало да стане по-скоро аристократична, отколкото демократична.

Още през 1776 г. – годината на независимостта – в известното си есе „Мисли за правителството“, Джон Адамс пише, че Америка е твърде голяма и твърде населена, за да бъде пряко управлявана, по подобие на модела на древна Атина или Флоренция. Това несъмнено е вярно. Безкритичното пренасяне на тези два модела не би могло да преработи. И какъв извод прави той? Аргументирайки се, той твърди, че най-важната стъпка е да бъде „иззета властта от множеството и да се възложи само на някои от най-мъдрите и най-добрите“.

Цели десет години Джеймс Медисън доразработва тази теза. През февруари 1788 г., във „Федералистките книжа“, представляващи поредица от 85 есета, които заедно с двама свои колеги Медисън публикува във вестници в Ню Йорк, за да насърчи щата да ратифицира проекта на конституция, той пише: „Целта на всяка политическа конституция е, или би трябвало да бъде, на първо място като лидери да се намерят мъже, които притежават най-много мъдрост кое е общото благо за обществото и най-добродетелни – да преследват това благо. […] Избирателният метод за определяне на лидери е характерният принцип на републиканския ред“.

Ако за древногръцкия философ Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) последователно редуване на това да се подчиняваш и да управляваш, е белег на свобода, то за североамериканския баща на конституцията най- разумното решение е, когато „най-добрите“ държат здраво контрола в ръцете си“.

Обществото, управлявано от най-добрите и от най-знатните – не означава ли това аристокрация на гръцки език? Томас Джеферсън (1743–1826 г.), създателят на Декларацията за независимост, поне е вярвал, че съществува нещо подобно на „естествена аристокрация“, основана на талант и добродетел, и че най-добрата форма на управление би трябвало „да вкара тези естествени аристократи по най-ефикасен начин в правителството“.

Джеймс Медисън продължава да доразвива тезата си, че най-добрите трябва да дойдат на власт именно чрез избори. Според него, не само че работата с тях (с естествената аристокрация) е ефикасна, но чрез изборна процедура тя ще е по-легитимна.

Това, че жени, индианци, чернокожи, бедни и роби не се предвижда да бъдат сред избирателите, Джеймс Мадисън пропуска да спомене. Не буди възражение и обстоятелството, че самият той по онова време е притежател на големи робски плантации във Вирджиния. Фактът, че само ограничен елит е можел да се състезава за власт, важи и в Древна Гърция. Но, както подчертава Давид Ван Рейбрук: „Но това, което е от значение и е било ново за времето си, е следното: в избирателно представителната система, която Джеймс Медисън предлага, за разлика от системата на жребия, практикуван при заемането на множество длъжности в древна Атина, управляващите качествено се отличават от управляваните. Той дори го описва подробно:

„Кой ще бъде обект на популярния избор? Всеки гражданин, чиято заслуга би спечелила уважението и доверието на неговата страна. […] Това, че ще бъдат отличени посредством избора на своите съграждани, ни кара да предполагаме, че те като цяло ще се отличават и със своите качества“.

Така че човек на първо място трябва да е със заслуга, да излъчва доверие, да се ползва с уважение, да е изтъкнат, да е по-различен, по-добър и да превъзхожда останалите. Представителната система е може би изначално демократична поради активното избирателно право на глас, но е също така аристократична заради процеса на набирането: на всеки е позволено да гласува, но предварителното избиране вече се е случило в полза на елита.

На практика именно така и с тези думи на Джеймс Медисън във Федералистките книжа, бр. 57, публикувани на 19 февруари 1788 г. във вестник „Ню Йорк Пакет“ започва преформатирането на понятието „демокрация“. Или по-скоро – там, на това място, на което идеалът на атинската демокрация, а именно – равнопоставеното разпределение на политическите възможности да управляваш и да бъдеш управляван – бива окончателно погребан. Занапред се очертава разпределение между „компетентните“ управници и „некадърните“ управлявани. Това изглежда повече като началото на технокрация, отколкото на демокрация.

Аристократизация на революцията се чете и във френските текстове. Социалният катаклизъм започва с народно въстание, а с течение на времето бива потушено от новообразувания буржоазен елит, който иска да „подреди нещата“, като управлява страната, защищавайки собствените си интереси.

В новооснованата държава този процес произтича между независимостта от 1776 г. и конституцията от 1789 г. (с Джеймс Мадисън в главната роля), във Франция – между революцията от 1789 г. и приемането на конституцията от 1791 г. Ето как само за две години народният подем срещу съществуващото монархическо управление е каптиран в конституция, според която активното гражданско участие се ограничава до правото на глас, а пък самото това право е предоставено на един от всеки шест французи.

В Декларацията на правата на човека и на гражданина (на френски език: Déclaration des droits de l’homme et du citoyen), се казва: „Законът е проявление на общата воля. Всички граждани имат правото да допринесат и да участват в него лично или чрез свои представители“. В конституцията от 1791 г. възможността за този личен принос е напълно заличена: „Нацията, от която идва цялата власт, може да упражнява същата само чрез делегиране. Френската Конституция е представителна“.

Ето как в рамките само на три години законодателната инициатива се прехвърля от народа към неговото правителство, а обществено-политическата система – от парципаторна (демокрация на участието) към представителна демокрация.

Много забележителна за нагласите на буржоазния елит относно системата за държавно управление е позицията на абат Сийес, католическия свещеник от Фрежус, чийто възпалителен памфлет „Какво е третото съсловие?“ запалва фитила на революционния барут. Същият този Сийес – човекът, според когото благородничеството и духовенството, първата и втората класа, имат твърде много власт над цивилното население (третото съсловие); човекът, който пледира за по-голямо включване на последната група и премахване на аристократичните привилегии; човекът, четен навсякъде (повече от 30 000 екземпляра от памфлета му са продадени през януари 1879 г.); човекът, дал глас на недоволството и разочарованието и станал един от най-важните теоретици на революцията – пише: „Франция не е демокрация и не трябва да се превръща в демокрация […]. Повтарям – в страната, която не е демокрация (и Франция не трябва да става такава) народът може да говори и да действа само чрез своите представители“.

Постепенно се установява нещо като трайна „политическа агорофобия“, страхът от човека на площада, дори сред революционерите. Веднъж избрал парламента, народът трябва да мълчи. От този момент нататък жребият се използва само в една специфична област от обществения живот: народното жури при някои съдебни дела.

Тази аристократизация на революцията със сигурност много се е понравила на Едмънд Бърк. Британският философ и политик се ужасява от това народът да получи твърде много власт. В изящно изложените си възгледи в „Размисли за революцията във Франция“ (1890 г.) той пише, че управниците трябва да се открояват от останалите не по „кръв, имена и титли“ – той, разбира се, осъзнава, че времената са се променили, – а по „добросъвестност и мъдрост“. И убедено добавя: „Професията на фризьор или майстор на свещи не осигурява чест на никого – да не говорим пък за други, още по-покорни активности. Този вид хора не трябва да търпят подтисничеството на държавата, но пък държавата със сигурност ще бъде подтисната, ако допусне хората от народа да управляват, индивидуално или колективно. […] Всички функции трябва да са отворени, но не еднакво за всички. Без ротационен принцип, без назначаване чрез жребий или ротация, (иначе принципът за управление) не би бил добър или полезен за правителство, което се занимава с важни въпроси“.

Сложен е кръст на древноатинския идеал за равнопоставеност на гражданите по отношение на възможностите да заемат място в управленска институция или да бъдат управлявани. Едмънд Бърк е против демокрацията, против възгледите на Жан-Жак Русо за превъзхождащата роля на представляваните спрямо  представляващите и, разбира се, рязко против е тегленето на жребий като инструмент за определяне на лицата, заемащи управленски длъжности.

Схващанията на Едмънд Бърк не остават глас в пустиня. При преговорите за новата френска конституция от 1795 г., след бурните години на Големия терор, председателят на Конвента, който е трябвало да изготви текста, заявява: „Ние трябва да бъдем управлявани от най-добрите: най-добрите са тези, получили най-доброто образование, и тези, които имат най-голям интерес да наложат спазването на законите. Е, с няколко малки изключения, подобен тип хора ще намерите само сред тези, които притежават собственост. Те са привързани към земята, на  която се намира тяхната собственост, към законите, които я защищават, и към мира, които те (законите) пазят. […] Страна, която се управлява от собственици, се радва на социален ред, държава, която се управлява от не-притежатели – вегетира в естественото си състояние“.

Уместно, а и напълно достоверно е обобщението, че Френската революция не измества аристокрацията, за да я замени с демокрация, а гони наследствената аристокрация, за да я замени с избрана аристокрация. Une aristocratie élective, ако използваме термина на Жан.Жак Русо. Видният деец на Френската революция Максимилиан Мари Изидор Робеспиер (1758–1794 г.) дори я нарича aristocratie représentutive. Владетелят и благородниците са изгонени, народът е попаднал под омаята на риториката на la Nation, le Peuple и la Souveraineté, докато през това време новата висша буржоазия взима властта. Нейната легитимност не произлиза от Бог, от притежанието на земя или от произход, а от друг аристократичен остатък, а именно – изборите. Оттук и изтощителните дискусии за това кой има право да гласува, а оттам и много ограниченото разпределение – право на глас се дава само на онези, които плащат достатъчно данъци. Според Конституцията от 1791 г., на първите парламентарни избори правото на глас е било разрешено само на един от всеки шест французи. Огненият революционер и памфлетист Жан Пол Марат (1743–1792 г.) остро критикува аристократизацията на народното въстание и застава зад повече от осемнадесетте милиона французи, които не са допуснати до избирателните места. „Какво бихме постигнали – казва  той, – ако първо унищожим аристокрацията на благородниците, за да я заменим с аристокрацията на богатите?“.

Цялата по-сетнешна историческа действителност убеждава не само народите на Съединените американски щати и Франция, а и в редица други държави, където е установена представителната чрез избори форма на държавно управление, че то бива извършвано предимно в интерес на тесни групи на интереси, които, в по-късни периоди, вече и посредством изхождащите от тях финансови потоци по време на предизборни кампании, успяват да формират управленските политики в тяхната користна изгода, като общонационалните интереси биват отхвърлени на заден план. В този смисъл категорично се изказва и проф. Збигнев Бжежински.

Всички по-сетнешни, наистина демократични, промени в системата за държавно управление, както недвусмислено доказва историята, са постигнати не по инициатива на управляващи малцинства (спрямо общия брой на цялото население), а вследствие на значителен действен натиск от страна на гражданите, както свидетелстват подробни анализи.

Подозрението на Томас Джеферсън, че: „Големите врагове на хората са престъпниците и управниците, затова нека да вържем вторите с веригите на Конституцията, за да не се превърнат те в легализирана версия на първите“, е напълно валидно за настоящата българска конституция, но с обратен резултат. Тъй като те – българските управници, са напълно изоглавени спрямо хомота на народния суверенитет! Благодарение на сегашния ни основен закон. Който никак не ги възпира те да създават трагична ситуация, изцяло по принцип предвидена от Томас Джеферсън: „Всяко управление дегенерира, когато бъде оставено изцяло на управниците на хората“. Той е категоричен как да бъде избегнато това положение: „По тази причина самите хора са неговите (на управлението – бел. Сл. К.) единствени попечители“. Тоест формата на държавно управление би трябвало да съдържа като доминиращ елемент демократичния, а не аристократичния републиканизъм.

Липсата понастоящем на цялостна, завършена и имплементирана теория, която да е рефлексия на необходимостта от установяването на ефективен контрол върху функционирането на елитита в управленската сфера, е несъмнено предимство за него. Чрез изявите на финансирани от корпоративни представители на елитарния икономически домейн мозъчни тръстове и отделни интелектуалци с елитарен социален статус, населението е подложено на масова манипулация на съзнанието, чиято задача е да защищава социалното статукво.

Следователно каквито и да са предложените концептуални варианти за „фризиране“ на установената парадигма за държавно управление в България, те представляват не повече от сполучлив опит да бъде поставена каруцата преди коня. Очевидно е, че създателите на подобни квазипотенциални модели за радикална промяна на политическото статукво оперират в дефицит на теоретично обосноваване кои социални модели биха могли да бъдат успешни.

Това, което историята показва необоримо е, че елитарните, оперирани йерархично, модели за държавно управление, в своето мнозинство неминуемо се провалят. Независимо дали те са от комунитаристки характер върху основата на научния комунизъм, с кафява (или съответно черна) националсоциалистическа (фашистка) идеология,  също и разпростираните чак „до края на историята“ неолиберални идеологеми, или пък са еклектични теории за държавно управление.

Републиканският дух, пропил една нова, РЕПУБЛИКАНСКА конституция, е единствено възможният плодотворен и плодоносен вариант за социален проект, основан върху една необратима концепция за отказ от минималистичната демокрация, в която гражданите имат само правото да бъдат арбитри посредством изборните си бюлетини между конкуриращи помежду си политически субекти, на които суверенът да делегира властови пълномощия.

Изказано в терминологията на политологията, горното означава държавното управление да представлява присаждане на компетентността на експертите върху дървото на народния суверенитет, и в никакъв случай да не отразява присаждането на символите на демокрацията върху дървото на настойничеството на политическите елити (или по-скоро (псевдо)елити).

Подобен модел на държавно управление би могъл да бъде дефиниран като „демокрация на контрола“, в противовес на съществувалата досега в България „константна елитокрация“, константна не по състав, а по механизъм на функциониране.

Демокрацията на контрола, изцяло републиканска по дух, би била ефикасна парадигма за държавно управление както в периоди на линейно историческо развитие, така и в условията на изявен цикличен преход.

Демокрацията на контрола в своя инструментариум съдържа пряката, партиципаторната форма на демокрация (демокрация на участието, която е с по-нисък интензитет от пряката демокрация) и делиберативната демокрация (механизми за предварително обсъждане на управленски решения), вплетени във функционирането на институциите на представителната демокрация. Но цялата тази система не би продуцирала резултати в интерес на суверена, ако тя цялата не е „застрахована“ посредством властовия потенциал на суверена да налага санкции, включително и отзоваване от длъжност и в трите сфери на властприлагането, на основание на нормативна уредба, съставена и одобрена от самите български граждани посредством национален плебисцит (задължителен за изпълнение референдум).

Социалната и политическата интеграция, създаването на чувство за представеност и съзнанието за наличие на правно регламентирана политическа оправомощеност са предпоставките за функциониране на система, в която гражданите са реалния трети компонент на държавността, наред с територията и публичната власт.

Регламентирането на множество институции на пряката, парципаторната и делиберативната демокрация и тяхното ефективно действие и взаимодействие на практика неминуемо дава като резултат и процес на отваряне, на „разхерметизиране“ на системата за държавно управление, а оттук – и до снижаване на нейната проелитарна капсулираност и олигархичност.

Едва тогава, в една републиканска като функционираща държавност в Република България, един стабилен и многоброен корпус от активни граждани, би имал реални шансове да произведе адекватна реакция на обективната необходимост за радикална промяна по отношение на развитието по-нататък на българското общество.

Държавното управление през целия т. нар. преход, в най-добрия случай представлява не повече от един стремеж към тактическа брилянтност, но обаче, с недоказана комплексна полза за суверена, като същевременно категорично демонстрира стратегическо късогледство спрямо процеса за акумулиране на социален капитал.

Именно посредством новата парадигма за държавно управление, закрепена чрез нова българска конституция, би могло да бъде реално достигането на рязко увеличение на социалния капитал, с всички позитивни последици за общественото стопанство. (Понятието „социален капитал“ е дефинирано в тук приложената статия „Филистерите около държавната каца с мед“!)

Това е и обективният метод за неговото развитие, с оглед на историческите обстоятелства, че в България не е извършвано първоначално натрупване на капитал посредством тежка експлоатация на наемната работна ръка, характерно за редица държави в Западна Европа в епохата на зараждащия се капитализъм, тъй като България по това време е била под турско господство, с цялата икономическа изостаналост на тази държава. От друга страна, първоначално натрупване на капитал у нас не е било извършвано и посредством систематична жестока експлоатация на колонизирани държави, извършвана в продължение на дълги исторически периоди от европейски метрополии като Великобритания, Нидерландия, Франция, Германия, Италия, Испания, Португалия.

Ето защо историческата „path dependence“ („зависимост от пътеката“) на България предопределя неуспеха както досега, така и в бъдеще от автоматизираното подражание на настоящата западноевропейска икономическа матрица.

Отказът от планова икономика в условията на държавен капитализъм трябваше да бъде последван от въвеждането у нас на доказани добри чуждестранни практики за развитие на общественото стопанство. Например до 2007 г. България не беше задължена да не оказва икономическа държавна подкрепа на частното предприемачество. Въпреки това у нас не беше ползваният икономическият опит на Република Корея, и по-конкретно не беше заимствано законовото положение, че никое физическо или юридическо лице (чуждестранни или местно), не може да внася в страната стоки или услуги, ако предварително не е изнесло местна продукция или услуги на същата сума. Як протекционизъм, а? Фактът, че никой от индивидите, заседавали в законодателната ни институция, не е предлагал въвеждането на аналогично законодателство, е неопровержимо доказателство както за патриотичен дефицит, така и за икономическо невежество. (Нормативната уредба прави изключение при внос на машини, съоръжения и материали за изграждане и оборудване на производствени мощности.)

Това е само един от десетките примери за невъвеждането на добри чуждестранни практики за стимулиране на националното стопанство. Прецизният психологически анализ посочва като единствена причина за подобно поведение на българските законодатели фактът, че тяхната мотивация за позициониране върху банките на парламента е не повикът на дълга към саможертвата на дедите ни за пребъдването на Отечеството, а елементарни, низши, подтици за материално и/или психологическо облагодетелстване, като скандално надутата основна депутатска заплата е ярко и очевидно доказателство за психологическия им стереотип.

Супериорен аргумент за установяването на демократичния републиканизъм като парадигма за държавно управление е неопровержимият факт, че цялата човешка история на обществено устройство свидетелства, че никога не е съществувал и не е функционирал такъв негов вариант, който да осигурява едно достатъчно благоденствие на мнозинството от населението в дадена обществено-политическа формация посредством експлоатация на останалото малцинство.

Докато обратният вариант – благоденствие, дори лукс на малцинството, посредством експлоатация от различно естество на мнозинството, непрекъснато е бил демонстратиран в историята на човешката цивилизация, по паралели и меридиани. Включително и понастоящем в България от управленския псевдоелит.

Ето защо е въпрос на живот и смърт за бъднините на българския народ въвеждането на държавно управление в условията на непрекъснат във времето и пространството контрол от страна на първичния властдържател – гражданите, с потенциал за прилагане спрямо нарушителите на гласуваното доверие от суверена чрез прехвърляне на властови пълномощия, на незаобиколими санкции, непременно и правото за отзоваване от постовете, в условията на система, която оптимално съчетава прякото управление на държавата от гражданите, с неговата парципаторна, делиберативна и представителна форма. Една фина оркестрация, която да не се трансформира във ветокрация² или да изпадне фатално в охлокрация³.

В противен случай камарилата партократи в България не само ще ограбва, но и – което е по-страшното и по-опасното! – ще продължи на скопява националното достойнство – както колективното, така и индивидуалното, – на българския народ, като го превръща подмолно, но целенасочено, в зомбирано беззащитно котило от плужеци. Националното достойнство е историческия имунитет за пребъдването на който и да е народ.

Цялата власт под контрола на демократичния суверен – това е не само национално решение спрямо индивидите, на които в България са делегирани властови пълномощия, то е и единственото възможно цивилизационно решение като универсална парадигма за държавно управление, в която и да е географска локация върху земното кълбо.

Неотменна част от демократичния републиканизъм е и правото на суверена да разпуска парламента вследствие на получено просто мнозинство при проведен съответен плебисцит (всенародно допитване). Това право имат например гражданите на германските провинции Северен Рейн-Вестфалия, Райнланд-Пфалц, Баден-Вюртенберг, Бавария, по отношение на ландтазите – местните законодателни събрания. Приликите на този институт с императивния мандат касаят възможността за предварително прекратяване на пълномощията на народните представители по волята на представляваните. Съществува обаче и немаловажната разлика, свързана с това, че депутатите не са обвързани с каквито и да е конкретни указания. Освен това се прекратяват пълномощията на провинциалния парламент като цяло, а не на отделни депутати. В случая става дума за решение с комплексен характер, засягащо не само личните качества на народните представители, но и принципите и конкретните проявления на провежданата от тях политика. При положение, че Ландтагът бъде предсрочно разпуснат по плебисцитарен път, това е резултат не толкова на неодобрение на лица, колкото реакция на публичното управление, а също и спрямо дадена партийна стратегия и тактика.

Дали правото на суверена да разпуска парламента вследствие на получено просто мнозинство при проведен съответен плебисцит (всенародно допитване), е необходимото и достатъчно условие за контрол върху дейността на законодателния орган.

Категоричният отговор е „не“! Тъй като няма никаква гаранция, че партокрацията на статуквото няма след едни нови избори да възпроизведе – макар и може би посредством нови лансирани кандидати за изборни постове, – отхвърлената партийна стратегия и тактика, както и да продължи да следва критикуваната ценностна система, върху която те са създадени.

За да бъде придаден функционален смисъл на едно евентуално разпускане на парламента вследствие на национален плебисцит, е наложително революционно изменение както по отношение на конституционно дефинираното положение чие е правото да извършва политическа дейност, така също и относно условията за регистриране на независими кандидати за законодателния орган.

В понастоящем действащия основен закон е прокаран чл. 12, ал. 2, според която „Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политически дейности, присъщи само на политическите партии“.

В никакъв случай това ограничение не е установено само с цел, за да оперира по-рационално държавността. То съществува, за да бъде създаден цял комплекс от явни (и неявни) функционални привилегии на партийните формации. Първо, посредством твърде усложнена система от изисквания, установена посредством Изборния кодекс за регистриране на партия, бива затруднена самата поява на евентуална конкуренция.

Освен това Изборният кодекс установява правила, които представляват нарушение на настоящата конституция. Нейният чл. 6, ал. 2 постановява: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние“.

Но чл. 254, ал. 1 от Изборния кодекс установява: „Кандидат за народен представител може да бъде предложен за регистриране само от една партия или коалиция най-много в два многомандатни изборни района“. Същевременно ал. 4 от същия член на Изборния кодекс гласи: „Извън случаите по ал. 1, независим кандидат може да бъде предложен за регистриране само от един многомандатен избирателен район“.

В най-висока степен е ясно, че един кандидат за народен представител, издигнат от политическа формация, и един независим кандидат за член на парламента, съвсем не са равнопоставени в процеса на изборната надпревара. Партийната гилдия си е осигурила неравния старт в своя полза. Въпреки, че това представлява нарушение на чл. 6, ал. 2 от конституцията по „политическа принадлежност“, като осигурява предимства на индивидите, приобщени към дадена партийна формация.

Голямата дискриминация спрямо независимите кандидати за народни представители е скрита в самата изборна система, която се изразява в неравнопоставеността на партийните формации да имат правото да събират подадените за тях гласове в национален мащаб, като същевременно е налице невъзможността независим кандидат да се състезава в избирателен район в национален мащаб, т. е. цялата територия на страната да представлява един избирателен район.

Несъмнено тогава шансовете на някой български гражданин, непредставен в партийните листи, но сам по себе си достатъчно популярен в общодържавен мащаб, да спечели достатъчно гласове, които да му гарантират място върху депутатските банки, са много големи.

Колко гласове биха били достатъчни, за да стане независим кандидат депутат? Една 240-та част от всички подадени гласове плюс един глас.

Този възможен вариант за изборна система съвсем не е чисто теоретична постановка. В Унгария, например, общият брой на депутатите е 386, като 176 се избират в едномандатни изборни райони (т. е. мажоритарно), 152 по пропорционална система в многомандатни райони, а 58 депутати биват избирани за т. нар. „допълнителни места“ и са избирани по национални листи.

В Гърция 288 депутатски места се разпределят в избирателните райони и 12 на територията на цялата страна. Съществуват и държави, чиято територия е обединена в един единствен избирателен район. Такава, например, е Държавата Израел.

В Малта съществува т. нар. „система на единичен прехвърляем вот“ [single transferable vote (STV)]. Този метод е създаден през XIX в. от английския философ и икономист Джон Стюард Мил (1806–1873 г.) и продължава да бъде обсъждан от учените по целия свят. Този метод се състои от няколко доста сложни процедури. Важното при него е, че независимият кандидат има изравнени шансове с партийните кандидати. Това е така, понеже избирателите дават своя глас за индивидуални кандидати в ред на предпочитания, а не за места на партия.

Именно в това се състои разсичането на гордиевия възел: да бъдат лишени партиите от каквито и да са привилегии по време на изборния процес. По този начин ще може ефективно да бъде извършено и обновяване на състава на парламента, без то де факто да е дирижирано от партокрацията, както показа на българския народ целият период на т. нар. „преход“.

Ето къде се съдържа потенциалът на една нова политическа формация. Патриотична и национално отговорна, като именно тези й качества доминират, мотивират и обуславят нейната готовност да постави своята дейност в областта на държавното управление изцяло под контрола на суверена.

При никакви други условия, както неоспоримо свидетелства историята, гражданите не биха могли да усвояват безпрепятствено видовата си характеристика на хомосапиенсите – същества, позиционирани на върха на биологичната пирамида, които посредством своя разум да избират насоките и да проектират промените в развитието на обществото, обитавано от тях.

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България;

¹ – Апагогичен, апагогически (по к. лат. apogogicus от гр. απαγωγὴ ’апагога’), основан върху невъзможността на противното.

² – Система на държавно управление,  в която са налице голям брой субекти с право на блокиране на правомощията на различните държавни органи.

³ – Гр. όχλοκρατία. Управлние на тълпата.