Когато синът на римския император Веспасиан (17 ноември 9 г. – 24 август 79 г.) по време на неговото пребиваване на престола (22 юни 69 г. – 24 август 79 г.), го упрекнал, че обложил с данък и писоарите, Веспасиан поднесъл под носа на сина си Тит първите пари, получени от този налог, и го запитал дали миришат – „На ето, те са от урина“ – казал Веспасиан, когато Тит му отговорил отрицателно. Оттогава се е появила сентенцията „Парите не миришат“.
Именно от тази максима са се ръководили мнозина политици, както в България, така и по паралели и меридиани, когато са учредявали своите политически формации, а и в по-нататъшната им дейност, тъй като са се нуждаели от значителен финансов ресурс за необходимата им пропаганда и агитация сред масите. Но това често довежда и до съществена промяна в политическата платформа, понеже, както е добре известно: „Който плаща, той поръчва музиката“. Това положение може да бъде глобално валидно. Както заключава проф. Збигнев Бжежински (1928-2017) за политическата система в САЩ, тя е „силно уязвима от силата на много богатите, но тясно политически мотивирани вътрешни и външни лобита, способни да експлоатират наличната политическа структура, за да наложат своя „дневен ред“, за сметка на националните интереси“.
Понякога такава зависимост довежда до трагедии за милиони хора. Пример е Националсоциалистическата германска работническа партия /Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei/, първоначално основана през 1919 г. като Германска работническа партия /Deutsche Arbeiterpartei/ от Антон Дрекслер, Дитрих Екарт и Карл Херер в Мюнхен. Адолф Хитлер, по това време назначен в германската армия като „националсоциалистически офицер за възпитание и ръководство“, за да докладва за евентуални подривни движения, е изпратен на събрание на партията и става неин седми член през септември 1919 г.
Изключителната енергия, която Адолф Хитлер влага в партийната дейност, упоритостта му да развива ораторското си умение, емоционалния заряд в речите му, спомагат към 1921 г. той да стигне до ръководството на партията, като е сменил нейното име на Националсоциалистическа германска работническа партия (НСДАП) и се е научил да налага изключителната си личност и уникалното си поведение на политическата сцена.
Несъмнено собствените възгледи на Адолф Хитлер са отявлено опортюнистични. Това, което го вълнува са национализмът, расата, антисемитизмът и домогването до властта. Голяма част от първоначалната притегателна сила на партията се дължи на смесването на два елемента: национализъм и социализъм. Но когато членската маса на партията се разраства извън Бавария, в Северна Германия възниква една нова тенденция за засилване на социалистическия елемент в партийната идеология в много по-висока степен, отколкото Хитлер е готов да приеме.
Първата криза с партийното ляво крило възниква на Бамбергската конференция от 1926 г., когато Адолф Хитлер успява да свали Грегор Щрасер – радикален нацист, един от признатите водачи на партията, – от ръководството на НСДАП. Това обаче е само първото сражение в една борба на живот и смърт, която не престава до т. нар. „чистка Рьом“ през 1934 г., известна още като „нощта на дългите ножове“, при която водачът на СА (Sturmabteilung) – „кафяворизците“, частично униформени поддръжници, организирани в Мюнхен от Рьом през 1921 г., за да охраняват нацистките оратори на публичните митинги, е екзекутиран. Когато Адолф Хитлер става канцлер на Германия през 1933 г., членовете на СА са повече от половин милион – надхвърлят числеността на цялата германска армия, и надеждите им, както и амбициите на Ернст Рьом, са големи. Под влияние на ранното нацистко мислене радикалите от СА очакват по-скоро икономическа, отколкото политическа революция. Дори след като Адолф Хитлер е получил властта през 1933 г., сред старите радикали на Грегор Щрасер в нацистката партия съществуват антихитлеристки настроения. Чувства на безсилие се усещат и в СА, които смятат, че са били пренебрегнати и невъзнаградени и има опасност да бъдат изместени от „мартенските виолетки“, влезли в партията едва през 1933 г. Говори се за „втора революция“, с която старите властващи традиционалисти (аристократи, земевладелци, индустриалци и либералната буржоазия), ще бъдат пометени.
Политически действия от подобно ляворадикално естество са напълно неприемливи за Адолф Хитлер. Неговите усилия да убеди представителите на едрия германски капитал, че политическата му програма за „възраждането“ на Германия създава благоприятни условия за икономическото развитие на страната, са успешни и довеждат до значителна финансова подкрепа на НДСАП.
Индустриалният магнат Фридрих Флик (1883 – 1972), ръководил „Юнайтед Стийл“, „Даймлер-Бенц“ и „Нобел дайнъмайт“, един от най-богатите и влиятелни мъже на своето време, дарява 50 000 марки на нацистите още през 1932 г., през 1933-34 г. дава 7 000 000 марки и внася 100 000 марки за СС (Verfugungstruppe), бойни части и подразделения.
Друг виден германски индустриалец – Густав Круп фон Болен унд Халбах (1870-1950), наследник на огромния индустриален концерн, произвеждащ муниции от 1931 г., по внушение на икономиста и президент на Райхсбанката д-р Ялмар Шахт (1877 – 1970), прави огромни дарения на фондация „Адолф Хитлер“. Това действие съвсем не е хазартно залагане на рулетката на съдбата. Станал вече канцлер, водачът на нацистката партия унищожава лявото политическо крило и профсъюзите, провъзгласява необходимостта от превъоръжаване и премахва заплахата от радикализъм (в лицето на водача на радикалните нацисти с лява ориентация Грегор Щрасер).
Друг германски мултимилионер – Фриц Тисен (1873 – 1951), индустриалец от стоманодобивната промишленост (Обединени стоманодобивни заводи), е член на нацистката партия от 1923 г., и спомага за финансиране на НДСАП със значителни суми. Той е сред индустриалците, които ходатайстват пред президента Паул фон Бекендорф унд фон Хинденбург (1847 – 1934), да назначи Адолф Хитлер за канцлер през ноември 1932 г., а заедно с други индустриалци иска Грегор Щрасер и радикалната СА група да бъдат изхвърлени от партията заради нападките им срещу индустриалците и исканията им за национализация.
Изборът на Адолф Хитлер е категоричен: избити са повече от 1000 от висшите офицери на СА при „чистката Рьом“, включително самият Ернст Рьом, освен това бившият райхсканцлер Курт фон Шлайхер (1882-1934), както и Грегор Щрасер, водач на радикалните нацисти с лява ориентация. Постигнат е двоен положителен за Адолф Хитлер резултат: оправдано е доверието в него на едрия германски капитал, а и е ликвидирана физически и организационно вътрешната партийна опоциция, враждебна със своите идеологически възгледи на едрия германски капитал.
Трансформирането на Адолф Хитлер от член на Немската работническа партия със социалистически елементи в нейната политическа платформа до партньор на едрия германски капитал в ролята му на канцлер, а след смъртта на президента Хинденбург през 1934 г. съчетава длъжностите „канцлер“ и „президент“, като се обявява за „фюрер“ – „водач“ и това става неговата официална държавна титла, е продукт на един всеобхватен личностен опортюнизъм, но не е уникално поведенческо явление.
В България след 10 ноември 1989 г. индивидите, прескачащи с лекота моралната преграда от принадлежността към една политическа формация в редиците на друга, в преследване на своя користен материален и/или психологически интерес за реалицазия на егото им, са цяло множество. Затова и в дирижираните средства за масова информация изчезна дим да го няма терминът „ренегат“. В Речника на чуждите думи в българския език, издание на Института по български език към Българската академия на науките, София, 1982 г., понятието е пояснено като „човек, който се е отрекъл от своите политически възгледи и е преминал на страната на противника“ в преследване на собствената си изгода.
Но при великите исторически личности съвремието им, дялано от тях самите, придава дълбок релеф на живота им. Абнормеността на техните характери е надежден мост за измъкване от сивото ежедневие и достигане там, където живецът на битието засреща малцината, които поддържат пулса му. Такова свръхизявяване на човешки качества, чието присъствие е в мисли и дела, притежава опасния потенциал да предизвика по един непредотвратим начин подривен импулс за сравнение между личностите с трайно място в Историята и съвременния български псевдоелит, всуе опитващ се да си надене благопристойните одежди на елитарна извадка от българския народ, достойна за дълбока почит и всестранно послушание. Това сравнение между образи, оттеглени достатъчно назад в миналото, и аморфните, визионерски, но същевременно агресивно-претенциозни изяви на съвременните български псевдоелитарии, отваря кутията на Пандора. Оттам и изскача достоверна координатна система за оценка на морала. Критериите, които да доставят в публичното пространство „мерките и теглилките“ за установяване на социалния / позитивен или негативен/ капацитет на манипулаторите понастоящем на масовото съзнание.
Една, станала вече традиционна, територия на техните изяви, са процесите, свързани с появата и последващата дейност на политическите формации. Досегашната практика след 10 ноември 1989 г. е всеки нов политически проект да бъде стартиран и щедро финансиран от олигархични кръгове, само ако е тяхна диригентската палка, за да диктуват изцяло дейността на политическата формация, в интерес на техните корпоративни структури. Това задължително води до подчинение на значителни елементи от политическия, държавния – както на национално, така и на регионално ниво, – апарат, както и до пренебрегване на интересите на мнозинството български граждани и безразличие към техните ежедневни проблеми.
Ето защо финансирането на една политическа формация, която си е поставила категоричната цел да бъде изцяло народополезна в своята дейност, е необходимо да бъде извършено по една нова, мрежова схема. Финансовите активи, придобити вследствие на благотворителна активност на симпатизанти и гражданско дарителство по места, ще бъдат напълно в разпореждане на местните структури, с оглед на тяхното използване за местна пропагандно-агитационна дейност. Нейните насоки и естество ще бъдат определяни от общопартийните ръководни органи, с отчитане на мнението на първичните партийни структури, но финансирането на различните дейности ще бъде реализирано изцяло по отделни региони. След преминаването на определената от закона граница на брой гласоподаватели, получената държавна субсидия също ще се разпределя по места, в зависимост от броя на подадените гласове по места.
Основен източник на финансиране ще бъде ежемесечният членски внос, чийто размер ще бъде определен при учредяването на партийната формация. Именно нейната финансова независимост от корпоративни интереси е гаранцията за постигане на социални резултати, които реално да подобряват живота на всички честни и почтени българи.
В летописа на борбите на българския народ за свобода и правдини има цяла плеяда примери на неподкупно родолюбие и безкористни саможертви пред олтара на Отечеството. Както е писал Апостола на Републиката Васил Левски на 1 март 1871 г. в своето писмо до Филип Тотю: „Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение така е най-право и човешко. Аз не гледам на днешните си страдания и оскъдности, нито всекидневното ми преследване от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български, нито пък казвам, че щом от началото на работите ни досега съм бил способен при такива страшни и мъчни времена, а сега да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово /да дойде/? Напротив, ако му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека /и/ по-долна /служба/…Какво искам повече, като гледам отечеството си, че е свободно“.
Святата цел, която Васил Левски си е поставил – установяването на „демократска република“ след освобождението на България, е вплетена с личната му съдба и налага ненарушима принципност. Такъв е той и при решаването на проблема с набирането на парични средства за подготовка на народната революция.
В писмото си до чорбаджията Ганчо Милев от Карлово, от 10. V. 1871 г., Васил Левски пише: „Сега за последен път Ви /заявяваме/, защото работата ни не е само с Вас. Десет години става, откак Ви чакахме, и жертви на бесила давахме, и в Диарбекир всяка година пращаме, само и само на Вас богатите, да се вземехте на ум и разум и да свършите това, за което Ви караме днес. /Трябваше/ отдавна да го приготвите, като и сами разбирате, че без пари не се върши /нищо/, па да дойдехте Вие нас да търсите, а не ние вас. Защото един чисто народен юнак сто чорбаджии не могат да го откупят… Чакахме Ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло, но не! Вие му пиете още кръвта и го предавате на мръсния мъчител. Разберете, решили сме се вече – или да ви съберем /да Ви привлечем при нас/, или да Ви поразим…“. В писмото си от 6. VII. 1871 г. до Д. Хр. Попов, Апостола на Републиката е категоричен: „На влашките чорбаджии, които дават /на/ думи кой 1000, кой 2000, кой 3000 жълтици, но /само/ тогава, когато видят /че почва въстанието/, кажете им, че тогава техните милиони жълтици – нека си бъдат техни. Когато ние днес се излагаме в най-големи опасности, за да събираме по 20-100 и 1000 гроша, а /те/ не искат и да знаят за днешните юнаци, които мрат по тия пари, докато ги съберат и си наредят работа, /то/ доще ден, /когато/ и тия юнаци /няма/ да искат и да чуят за такива чорбаджии, на които са по-мили 1000-та гроша от българските освободители, /които/ мрат ката (всеки) ден“.
Ето я неувяхващата поука: „Народното добруване цена няма!“.
Затова Васил Левски никога не е разглеждал възможността дори за минимално видоизменяне на целта на народната революция заради користни щения на дарителите. Точно така ще действат и активистите на новата политическа формация.