„Силата на човека не е в богатството, нито във властта, които може да има, нито в знанието, което може да придобие, но в служенето.“ – Петър Дънов (11 юли 1864 – 27 декември 1944 г.) – философ, морален просветител.

Дали управленческата прослойка в България извежда своя поведенчески стереотип от благодатен морален хумус?

Всъщност какво представлява моралът?

Терминът произлиза от латинската дума „moralis“ – нравствен (от mos, мн. ч. mores – обичаи, нрави, поведение), нравственост, един от основните способи за нормативна регулация на действията на човека в обществото; особена форма на обществено съзнание и вида на обществени отношения (морално отношение).

Моралът регулира поведението и съзнанието на човека във всички сфери на обществения живот – в труда, в бита, вътрешногруповите, междукласовите и международните отношения. За разлика от особените изисквания, които биват предявявани на човека във всяка от тези области, принципите на морала притежават социално всеобщо значение и се разпространяват върху всички хора, фиксирайки в себе си това общо и основно, което представлява културата на човешките взаимоотношения и се наслагва в многовековния опит на развитие на обществото. Те поддържат и санкционират определени обществени основи, устройството на живота и формите на общуване (или напротив, изискват тяхното изменение) в най-обща форма, за разлика от по-детайлизираните, традиционно-обикновени, обредно-етикетни, организационно-административни и технически норми. С оглед на обобщенията на моралните принципи, нравствеността отразява по-дълбоки слоеве на социално-историческите условия на битието на човека, изразява неговите същностни потребности.

За разлика от простите обичаи, нормите на морала не само биват поддържани със силата на установения общоприет порядък, властта на привичките и съвкупността от натиска на обкръжаващите и тяхното мнение върху индивида, но получават идейно изражение в общи фиксирани представи (заповеди, принципи) относно това, как трябва да се постъпва.

Моралните изисквания към човека имат предвид не постигането на някакви частни и близки резултати в определени ситуации, а следването на общите норми и принципи на поведението. Затова формата на изразяване на нравствените норми – не са правила за външна целесъобразност (за да бъде постигнат някакъв резултат, трябва да се постъпва еди-как-си), а императивното изискване, задължение, което човек трябва да следва при осъществяването на различни свои цели. В моралните норми са отразени потребностите на човека и обществото не в границите на определени частни обстоятелства и ситуации, а на основата на грамаден исторически опит на множество поколения: затова от гледна точка на тези норми могат да бъдат оценявани както особените цели, преследвани от хората, така и средствата за тяхното постигане.

За да отговорим на въпроса дали управленската прослойка в България извежда своя поведенчески стереотип от благодатен морален хумус, е справедливо да боравим само с факти.

Боравенето с фактите, за да извадим наяве хастара на управленската прослойка в България, е наложително с оглед на тяхната същност. Понеже, както твърди американо-ливанският философ, експерт по теория на вероятностите и прогнозиране Насим Никълъс Талеб (р. 1960 г.): „Съществуват два вида хора: тези, които се опитват да побеждават в живота, и тези, които се опитват да побеждават в споровете. Това никога не са едни и същи хора“.

Индивидите, ситуирали се по високите нива на държавното управление, в никакъв случай не са из между тези, които се опитват (поне!) да побеждават неблагоприятните вътрешнополитически и външнополитически обстоятелства, за да допринесат по безспорен и незаобиколим начин за благоденствието на българския народ.

Вън от всякакво съмнение е, че благоденствието върху земята българска притежава освен своето духовно, също и материално измерение. Постигането на материалното благоденствие изисква като неотменен елемент от този процес съответното умело координиране на общественото стопанство.

Какво представлява общественото стопанство?

То е сложна динамична система от взаимосвързани, взаимно обусловени и взаимодействащи си стопански дейности, които се реализират в сферите на производството, разпределението, размяната и потреблението на материални и духовни блага в рамките на определено социално пространство.

Когато разглеждаме общественото стопанство на дадена конкретна държава, то базисните фактори, върху които е изградено, са територията и броя на населението, които, като резултат от държавното управление, резултират в определен, конкретен брутен вътрешен продукт и, съответно на брутен вътрешен продукт на глава от населението.

Целият световен икономически опит доказва, че колкото по-голяма по финансов обем е една икономика, било това една частна компания или отделна държава, толкова е по-сложно координирането на нейната икономическа дейност.

Съвсем логично е и определянето на възнагражденията на лицата, които са позиционирани по високите нива на държавното управление, да е в пряка зависимост от обективните икономически показатели на общественото стопанство на дадена конкретна държава.

Е, нека приложим принципа, познат още на древните гърци, че истината се постига в сравнението.

Аржентина: население – 46 245 668 души, площ 2 780 400 кв. км, БВП – 1,1 трлн. щат. дол, БВП на глава от населението – 23 627 щат. дол. Възнаграждението на президента е 15 000 щат. дол. годишно, т. е. 0, 634 от БВП на глава от населението. Съотношението на възнаграждението на държавния глава за продуцирането на 1 000 000 щат. дол. е 0,0136.

Австралия: население – 26 141 369 души, територия 7 741 220 кв. км, БВП – 1,4 трлн. щат. дол., БВП на глава от населението – 55 807 щат. дол. Възнаграждението на министър-председателя е 367 600 щат. дол. годишно, т. е. 659 % от БВП на глава от населението. Струва ви се ужасно много, нали? Почакайте, ще стигнем и до съответното съотношение в България. Съотношението на годишното възнаграждение на министър-председателя за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП е 0,263 щат. дол. (в Австралия).

Австрия: население – 8 913 088, територия 82 445 кв. км, БВП – 523,3 млрд. щат. дол., БВП на глава от населението – 58 427 щат. дол. Годишното възнаграждение на канцлера е 314 879 щат. дол. или 539 % спрямо БВП на глава от населението. Възнаграждението на австрийския канцлер за продуцирането на 1 млн. щат. долара от БВП е 0,60 щат. дол.

Чешка република: население 10 705 384 души, територия 78 867 кв. км. БВП – 473,7 млрд. щат. дол., БВП на глава от населението – 44 261 щат. дол. Годишното възнаграждение на президента е 165 716 щат. дол. или 374,4 % спрямо БВП на глава от населението. Възнаграждението на чешкия министър-председател за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП е 0,3498 щат. дол.

Република Хърватия: население 4 188 853, територия 56 594 кв. км. БВП – 131,8 млрд. щат. дол., БВП на глава от населението 33 801 щат дол. Годишната заплата на президента е 42 627 щат. дол. или 126,1 % от БВП на глава от населението. Възнаграждението, което получава хърватският президент за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП на страната е 0,323 щат. дол.

Годишната заплата на президента на Съединените американски щати е 400 000 щат. долара. БВП за 2023 г. е 25 500 млрд. щат. долара. БВП на глава от населението е 76 399 щат. дол. Следователно съотношението на годишното възнаграждение на стопанина на Овалния кабинет в Белия дом към БВП на глава от населението е 524 %. Но затова пък неговото възнаграждение за продуцирането на 1 млн. щат. долара от БВП на САЩ е само 0,0157 щат. дол.!!!

Каква е ситуацията в България? За 2023 г. БВП е в размер на 183 743 400 000 лв. или 103,22 млрд. щат. дол., при средногодишен курс за 2023 г. 1 щат. дол. = 1,78 лв. При население 6 519 789 души (2021 г.) БВП на глава от населението е 17 614 щат. дол. При заплата на президента на България около 131 000 щат. дол. годишно, следва, че съотношението на годишната заплата на държавния глава към БВП на глава от населението е 744 %. По този показател е сред световните лидери, като например съотношението в Гана, където заплатата на годишна база на президента е 50 800 щат. дол., а БВП на глава от населението е 6178 щат. дол., откъдето следва, че съотношението е 822 %.

Заплащането за приноса на президента на България за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП е 1,269 щат. дол. Или 80,82 пъти (!!!) по-високо от съответното заплащане на президента на САЩ за продуцирането на 1 млн. щат. долара от БВП на страната в размер на 25,5 трилиона щат. дол., тоест 25 500 млрд. щ. д. Коментарът е излишен, понеже е очеваден!

Позоваването на съответния показател за Аржентина – 0,0136 спрямо показателя на Румен Радев е още по-скандално: 93,3 пъти е по-високо заплащането на българския държавен глава за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП.

Сравнението между индикаторите за заплащане на годишните възнаграждения на българския президент и на държавния глава на САЩ обаче не са най-яркото доказателство за алчността на цялата управленска прослойка у нас.

Годишната заплата на председателя (президента) на Китайската народна република е 22 000 щат. дол. Като освен тази длъжност Си Дзинпин срещу това възнаграждение изпълнява и длъжността „генерален секретар на Централния комитет на Китайската комунистическа партия“ (ККП) и освен това заема и поста „председател на военната комисия на ЦК на ККП“. Неоспорим факт е, че служебното натоварване на Си Дзинпин далеч надхвърля това на българския президент, с оглед на обстоятелствата, че КНР има население около 200 пъти по-голямо от българското, територия (9 326 410 кв. км), която е 84,13 пъти по-голяма от българската (110 879 кв. км) и брутен вътрешен продукт 30 300 млрд. щат. дол. (за 2023 г.), който надвишава 293,547 пъти БВП на Република България за 2023 г. (103,22 млрд. щат. дол.). Съвсем отделно са държавническите тегоби на китайския президент, каквито българският му колега изобщо дори не сънува: глобална гоеополитика, изграждане на ядрена триада на КНР: самолети-носители, подводници и самолетоносачи, наземно базирани ракети. И още: глобална инвестиционна политика върху петте континента.

Въпреки това показателите на председателя (президента) на КНР са следните: съотношение на неговата годишна заплата към БВП на глава от населението в размер на 21 476 щат. дол.: 102,43 % (в България – 744 %). Съотношението на годишното възнаграждение на Си Дзинпин към продуцирането на 1 млн. щат. дол от БВП на Китай е главозамайващата цифра 0,0007260726 щат. дол., което е 1747,76 пъти по-малко от съответното възнаграждение (1,269 щат. дол.) на настоящия държавен глава на България за продуцирането на 1 млн. щат. дол. от нашия БВП!!!

Списъкът с данни, доказващи скандално завишените заплащания по високите нива на държавното властприлагане в България, може да бъде продължен с информация относно много други държави. Може да ги намерите на https://political salaries.com/leaders/. После потърсете БВП на дадена държава (БВП на глава от населението е дадено на горния адрес). Следват елементарни сметки, за да бъдат получени данните за сравнение със ситуацията в България.

Къде е изходният проблем, довел до фактическото ограбване на българския народ?

Той изцяло е в същността на настоящата противонародна българска конституция. Нейната антисуверенна парадигма като синтез е изразена в отпадането на редица конституционни положения, съществували в предишния основен закон от 1971 г.

Например е отпаднало положението в чл. 4 за „Главните насоки в развитието на държавата …“, че една от тях е „засилване на народния контрол върху работата на държавните органи“.

Освен това, съвсем преднамерено, в сегашната противонародна българска конституция, са отстранени (спрямо предишния основен закон на Народна република България), чл. 7 и чл. 128, които постановяват съответно правото на гражданите да отзовават преди изтичането на мандата народни представители и съветници, както и съдиите и съдебните заседатели.

За да няма шанс за каквото и да е тълкуване, в чл. 67 на сегашния основен закон е изрично записано: „… Обвързването със задължителен мандат е недействително“.

Посредством правото за отзоваване се изпълва с потенциал основното положение на парадигмата за републиканско управление, а именно, че делегираните властови пълномощия могат да бъдат оттеглени от страна на представляваните преди да е изтекъл мандатът на представляващите, като по този начин бива осуетен механизмът за узурпиране на власт по време на целия период, докато трае съответният мандат.

Докато в конституцията от 1971 г., в нейния член 75, най-общо са изложени условията за самоуправление на дейността на Народното събрание, то в настоящата антинародна българска конституция по незаобиколим и безспорен начин са фундирани абортираните (от страна на псевдоелита!) изконни права на суверена.

За да не би гражданите „вредоносно“ за интересите на управляващата прослойка в България да се опитат да внесат изменения в конституцията, „правачите на история“ в тъмна доба през 1991 г. са се погрижили суверенът изобщо да е лишен от правото да нанася поправки в конституцията, а посредством чл. 9, ал. 1 и ал. 2 на Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и органите за местно самоуправление напълно е погребан вариантът гражданите да нанесат поправки в конституцията, както и да се бъркат в правилата за работа на депутатите.

Ловки – но антинародни!!! – трикове на филистери.

По-точно става въпрос за чл. 71: „Народните представители получават възнаграждение, чийто размер се определя от Народното събрание“ и чл. 74: „Народното събрание е постоянно действащ орган. То само определя времето, през което не заседава“.

Какво всъщност означават на практика горните два члена от сегашната противонародна българска конституция? Член 71, преведен на езика на реалността в България, означава: „Само ние, депутатите, имаме силата да определяме каква част от народните пари ще си требваме! И само небето е границата!!!“. Колкото се отнася до обвързаността на основната заплата на българските депутати с тройния размер на средната заплата в държавния сектор, това е ловък блъф на покерджия, който има в ръцете си пет различни и непоследователни карти, които дори не са всичките само от един цвят, тоест нищо. А пък блъфира, все едно, че притежава много силна комбинация. Защо е блъф ли? Понеже тази т. нар. „средна работна заплата в обществения сектор“ е определяна посредством правомощия на държавни чиновници, в частност именно депутатите определят нарастванията на възнагражденията в държавния сектор. Тоест опосредствано (транзиторно), повдигайки минималната заплата в обществения сектор, това автоматично води и до съответното увеличение и на депутатската основна заплата.

Но това е само началото на главоломният процес за набъбване на голямо множество от възнаграждения по високите нива на държавното управление, тъй като те биват изчислявани посредством определени коефициенти спрямо основната депутатска заплата.

Защо размерът на тази заплата не е определен конституционно в зависимост именно от брутния вътрешен продукт, както и от размера на БВП на глава от население, съобразено с добрите международни практики? Например в Етиопия този процент е 92 %, в Индонезия заплатата на министър-председателя е 185 % от БВП на глава от населението, в Индия – 202 %.

Тези показатели, приложени на основата на БВП на глава от населението в България за 2023 г. в размер на 17 614 щат. дол., спрямо президентското възнаграждение, биха означавали съответно годишно възнаграждение в размер на 16 204 щат. дол., 32 585 или 35 580 щат. дол. Катастрофално далеко от годишната заплата през 2023 г. на българския държавен глава в размер на около 131 000 щат. дол.!!!

Според едно ново изследване на Майкъл Слот, главен автор и журналист в Slotday, българският президент е имал най-високо съотношение спрямо средната работна заплата в съответната страна, сравнен с останалите 30 европейски държави. Този коефициент е: 10,10, т. е. толкова пъти годишното възнаграждение на Румен Радев е превъзхождало средното годишно възнаграждение на заетите в обществения сектор в България (към датата на изследването) или 1010 %!

За сравнение: този коефициент в Словения е 1,03, следователно президентската заплата е 44 642,26 евро спрямо 43 342 евро средна годишна заплата. Този коефициент в Украйна е 1,63, в Сърбия – 1,68, в Литва – 1,86, в Черна гора – 1,91, в Хърватия – 2,19, в Молдова – 2,22, във Финландия – 2,65, в Латвия – 3,04, в Босна и Херцеговина – 3,11, в Малта – 3,12, в Естония 3,13, в Румъния – 3,20 и т. н.

Средно президентите в Европа получават 103 200 евро на година преди удръжки (към датата на предното изследване). Това струва 4,06 средни заплати въз основа на средната оценка сред 31 държави, които имат президент, както е оценено в проучването. Надутата заплата на българския президент е пряко и незаобиколимо следствие от користолюбието на българските депутати при самотребването на техните заплати.

Отново безпристрастният език на цифрите доказва това твърдение.

Съотношението на годишната заплата на членовете на парламента в Дания в размер на 94 450 щат. дол. към средното годишно работно възнаграждение в страната, което е 62 054 щат. дол., е 1,52:1.

Аналогичното съотношение в Нидерландия е: 92 400 спрямо 61 734 щат. дол. – 1,50:1.

В Португалия съотношението е: 43 485 щат. дол. спрямо 32 900 щат. дол. – 1,32:1.

В Испания съотношението на годишното възнаграждението на двете камари на Кортесите в размер на 36 600 щат. дол. към средната годишна работна заплата 32 520 щат. дол. е 1,125:1.

Въпрос към всички до един изкарващи си (свръх)препитанието върху банките на законодателния ни орган: Колко пъти 3 е по-голямо 1,125?

Отговорът показва (след елементарно математично изчисление) каква сума всеки месец тези индивиди са задлъжнявали към българския народ – техния работодател, като са злоупотребявали с узурпираната всъщност власт.

Колкото пък се отнася до чл. 74 от настоящата антинародна българска конституция, той на практика означава: „Само баламите сами не си определят колко дена годишно да не бачкат! Ние, депутатите, балами не сме! Че ако бяхме балами, щяхме ли да додрапаме до кацата с държавен медец?!“.

Колкото се отнася до достоверността на данните за другите държави относно големината на населението им, територията, БВП, както и БВП на глава от населението, те са почерпени от реномираното 151-годишно издание на The World Almanac and Book of Facts, 2023 и 2024, издание на World Almanac Books, USA.

При положение, че някой от читателите му се е доповърнало от изложената дотук гнусотия, няма изобщо да му се извинявам! Тъй като само изнесох с хастара навън моралната същност на българската управленска прослойка, вилняла през целия т. н. „преход“, за да удовлетворява своите материални и/или психологически ламтежи, изцяло във вреда на българското неуправленско мнозинство.

Съществува още един критерий, който доказва, че основната заплата на българските депутати е скандално надута. Тук отново неоспоримо доказателство са фактите за заплащанията в други законодателни органи. Но не и по абсолютен размер, а посредством съотношението между заплащанията за единица извършена работа.

Най-лесно се сравняват годишните възнаграждения с оглед на управлението  на съответните държавни бюджети. Като се има предвид, че за изминалата финансова  бюджетна година в САЩ от 1 октомври 1923 г. до 30 септември 2024 г. държавната хазна на федерално ниво разполага с 5800 млрд. щат. дол., и че годишното възнаграждение на щатски конгресмен е 174 000 щат. дол. за член на Камарата на представителите и от 174 000 щат. дол. до 189 596 щат. дол. за сенатор, то сравнението със съответните данни за България показва, че нашенските парламентаристи получават над 22 пъти (!!!) (22,97559 пъти!!!) по-високо възнаграждение за управлението на същата по големина част от държавната хазна, спрямо колегите им от САЩ.

Забележително е, че от 2010 г. досега Конгресът всяка година гласува срещу повишаването на заплатите, което означава, че възнагражденията на сенаторите и на членовете на Камарата на представителите не са се увеличавали от 2009 г. Ако годишните заплати на конгресмените бяха нараствали, за да се изравнят с инфлацията, те би трябвало понастоящем да са в размер на 240 209 щат. дол., т. е. да са с 38 % по-високи.

Не такава е ситуацията с годишните заплати на индивидите, които си самотребват скандалните заплата в законодателната ни институция. Но правилното тълкуване на този техен акт може да е съвсем друго: те – депутатите – полагат неимоверни грижи да освободят своите сънародници от тегобата да размишляват къде да изхарчат полагащите им се пари от евентуално по-ниските заплати на депутатите. Че и реално ги грози опасност от напрегнатия интелектуален напън да се изпотят и да изстинат особено през зимата. Сиреч надуването на заплатите по високите нива на държавното управление в България може да бъде разглеждано като изцяло благородна мисия спрямо „простолюдието“.

Накрая да изясним термина „филистер“.

Произлиза от немската дума „Philister“ от името на библейското племе филистимяни. Означава в преносен смисъл „човек с ограничен кръгозор, еснафски разбирания и лицемерно поведение“. Тоест индивид от българската управленска прослойка, която от дълго време е уведомена от страна на председателя на УС на Асоциацията за борба с корупцията в България за бандитското ограбване на българския народ посредством скандално завишените възнаграждения по високите нива на държавното властприлагане (властимащ е единствено суверенът!). Какво последва? Досетихте се, нали: без промяна! По-точно – не! Имаме промяна: увеличиха си основната депутатска заплата!!!

Всъщност тези скандални заплати представляват корупция с колосални размери. Тъй като философският смисъл на понятието „корупция“ е „облага, която не се следва“.

Какви са реалните загуби за българския народ от користното поведение на нашенската управляваща прослойка?

Първо, неоспорима е пряката финансова загуба, която не е никак малка. Ако на 40 000 от позиционираните по високите нива на държавното управление годишното възнаграждение бъде намалено средно с 25 000 лв., то икономията е в размер на 1 000 000 000 лева, или средно по 1000 лв. на всяко непълнолетно българче, разпределени чрез социалните пера на държавния бюджет!

Но съществува още един аспект на загубата, който също има своето съответно финансово измерение. Скандалното завишаване на заплати съвсем не е единствената насока на загубата, нанесена на българския народ. Става въпрос за ерозирането и за развалата на социалния капитал на българската нация.

Какво всъщност той представлява?

Като прилагаме общия методологичен подход към капитала, това е социален траен ресурс, който има икономическа проекция, защото подвключен в икономическата система, осигурява прираст (растеж) на богатството във времето. Социалният капитал обаче е публично благо, обикновено не притежава веществен характер и е встрани дори от изградените пазарни отношения. Неговата наличност или отсъствие може да бъдат открити на различни нива – за отделния индивид, група, общност, семейство, на фирмено ниво или за нацията като цяло, както и за наднационални общности.

Социалният капитал е подвластен на съответните инвестиционни процеси. Инвестирането в социален капитал е част от процеса на неговото изграждане и функциониране. За инвестиционния процес биват използвани ресурси – както парични, така и интелектуални, чрез дейността на отделни индивиди, формации или инстанции.

Например социалният капитал на макроикономическо равнище би трябвало да се изрази с качеството на институционалната среда, с организираността, респективно неорганизираността на съответните общества. Когато една нация е по-организирана и обединена около определена кауза, тя има сравнителни предимства, защото лесно се консолидира около решаването на по-мащабни задачи. Това от своя страна се превръща в икономически ресурс и фактор на икономическата динамика. Когато разбиранията за икономическите и социалните ценности са обхванали съответното общество, те работят за неговия просперитет, превръщайки се в икономически ресурс.

В своята монография „Бъдещето на капитализма или как днешните икономически условия определят утрешния ден“ американският анализатор Лесли Търоу заключава, че историята доказва как периодите на относително процъфтяване на отделните нации са обусловени от наличието на един голям мобилизиращ социален проект, подкрепен от съответна идеология.

Към характеристиките на социалния капитал се отнасят и конституционният ред и порядък, разбирането за законност, сигурност, ред и обществена дисциплина. Утвърдените в обществото ценности също имат характера на капиталово движение. Например чувството на държавност през вековете, начинът, по който се използва колективната информация, в това число традициите и културните пластове, които също се превръщат в работещ икономически ресурс на нацията.

Именно върху територията на приложната реално функционираща справедливост в обществените отношения, се определя доколко социалните отношения притежават стабилна основа във времето. Гражданите притежават ориентация за процедурната и разпределителната справедливост в обществото. Ефектът на бързо забогатяване на индивидите, позиционирана по високите нива на държавното управление, не убягва от погледа им.

Точно съжденията за справедливост или несправедливост в действията на държавата или правителството са ключови за оценката и политическите действия на гражданите. А когато се акумулира достатъчно достоверен информационен материал за ендемична несправедливост при упражняването на държавната власт от страна на политическите партии като цяло, то у гражданите нараства потенциалът за всестранно по форма противопоставяне на съществуващата обществено-политическа система.

Всичко това довежда до разпад на социалния капитал, който процес се отразява негативно спрямо икономическия ресурс на българската нация.

Наличието на социален капитал обяснява много феномени и факти, свързани с впечатляващия просперитет на водещите световни нации, които при равни други условия притежават в повече социален капитал. Те са организирани, монолитни и целенасочени общества.

Очевидно е, че социалният капитал на българската нация не би могъл да нараства, но дори и да се запазва в условията на конституция, която открива преднамерено създадени възможности за дискриминация спрямо неуправленското мнозинство българи, като го лишава от позицията му на суверен във функционален смисъл. Една от последиците е превръщането на държавния бюджет в дойна крава в полза на алчниците по високите нива на държавното властприлагане.

Неоспорима е необходимостта от организирането на изцяло нова политическа формация, която да мобилизира българските гласоподаватели за създаването на качествено нов основен закон, върху основата на една демократична (а не аристократична!) републиканска парадигма, посредством и творческото прилагане на най-добрия чуждестранен опит в това отношение.

ЧАСТИЧНОТО АКТУАЛИЗИРАНЕ НА ДАННИТЕ (КОЕТО ТУК НЕ Е ДАДЕНО), СОЧИ КАТЕГОРИЧНО ЗАСИЛВАНЕ НА ТЕНДЕНЦИЯТА ЗАПЛАТИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПО ВИСОКИТЕ НИВА НА ТРИТЕ СФЕРИ НА ВЛАСТПРИЛАГАНЕ ДА СЕ РАЗДЕЛЕЧАВАТ ОТ ДОБРИТЕ ЧУЖДЕСТРАННИ ПРАКТИКИ, ВЪВ ВРЕДА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. НАПРИМЕР:

1. Данните за 2024 г. за БВП на Съединените американски щати в размер на 27, 4 трлн. щат. дол., БВП на глава от населението 81 695 щат. дол., дават съответен резултат за заплащането на стопанина на Белия дом за приноса му към продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП 0,0145985 щат. дол. (при 0,0157 щат. дол. за 2023 г.), а съотношението между неговото годишно възнаграждение и БВП на глава от населението е намаляло на 4,89626 (при 5,24 за 2023 г.);
2. Данните за 2024 г. за БВП на Китайската народна република в размер на 34,6 трлн. щат. дол., БВП на глава от населението 24 558 щат. дол., дават съответен резултат за заплащането на председателя (президента) на КНР за приноса му към продуцирането на 1 млн. щат. дол. от БВП 0,0006358382 щат. дол. (по-малко за 2023 г. 0,0007260726 щат. дол.), а съотношението между неговото годишно възнаграждение и БВП на глава от населението спада на 0,895838 (по-ниско за резултата от 2023 г. в размер на 1,0243).

Сравнението със съответните данни за България доказват ясно отрицателна тенденция на времевата динамика по отношение на интересите на суверена.

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.