„Най-жестока тирания е онази, която се показва под сянката на законност и под знамето на справедливост.“

Шарл Луи Монтескьо (1689–1755 ) – френски просветител

Столетия горчив човешки опит доказват, че двойно по-трудно е да разобличиш полуистината, отколкото пълната лъжа. Точно такъв е случаят с „върховенството на закона“.

Когато боравим с понятието „закон“, то е неотменно „свързано с едно друго понятие – „право“. Всъщност какво представлява правото?

Най-синтезирано като съдържание „правото“ е система от социални норми и отношения, запазвани и налагани чрез силата на държавата. Тясната връзка на правото с държавността е основното различие между него и правилата на поведение в докласовото общество, а също и от други нормативни системи (напр. морала). Тази свързаност обаче съвсем не дефинира правото като продукт на една абстрактна свободна воля на държавата. Понеже самата държавност е обусловена от икономическия строй на обществото, от неговата социално-политическа структура. Правото не би могло да надрасне културното развитие на обществото, и изпитва влиянието на историческите традиции, господстващата идеология и някои други фактори. Но в системата на тези обуславящи правото фактори държавата (държавната власт) играе особена, основополагаща роля, понеже без нея социалните норми и отношения не биха могли да получат общозадължителен характер, да станат юридически. Като на един по-късен етап от историческото развитие на човешката цивилизация, след появата на правната норма „върховенство на закона“, именно държавна власт е необходима за неговото имплементиране.

За да бъде изяснено и понятието „върховенство на закона“ е целесъобразно да бъде извършена известна историческа ретроспекция. Понеже е необходимо да разгледаме как ексклузивните институции за държавно управление, тоест изключващите големи групи от населението от участие в органите на властта, са били трансформирани – по пътя на силни, често драматични и дори масово трагични социални конфликти, – в инклузивни институции, включващи различни изразители на групови интереси при упражняването на властта.

През 1215 г. в Англия бароните, прослойката на елита, стоящи зад тогавашния крал Джон, се изправили пред него и го накарали да подпише Магна Харта (Великата харта на свободите). Този законодателен акт постановил някои основни принципи, които ограничили монархическата власт и прехвърлили някои управленски права върху бароните. Най-предизвикателна спрямо дотогавашното статукво на абсолютната власт на крал Джон била клауза 61 от Магна Харта, според която „бароните ще избират по свое желание по двадесет и петима барони от кралството, които трябва с цялата си власт да спазват, съхраняват и съблюдават мира и свободите, които гарантирахме и ги утвърдихме чрез настоящата харта“.

Крал Джон изобщо не бил съгласен със съдържанието на хартата и след като бароните си разотишли, накарал папата да я анулира. Това развитие на събитията не успяло да промени обстоятелството, че както политическата власт на бароните, така и влиянието на Магна Харта останали. Била направена първата стъпка към плурализма на властта, тоест законодателството и държавното управление вече не били съсредоточени единствено у монарха.

И през следващите години конфликтът в Англия за политическите институции продължил, като властта на монархията била ограничена допълнително от първия избран парламент през 1265 г. В него освен интересите на елитите, свързани в различна степен с краля, бил представен и широк кръг от интереси, включително тези на дребните аристократи, препитаващи се с различни занаяти, като например търговия и производство, а по-късно и на новата класа от лица, занимаващи се с различна икономическа дейност, а също и издигащите се фермери. Ето как парламентът овластявал доста широка част от обществото – особено за стандартите на своето време.

По-късно стремеж да се внедрят в упражняването на властта отправили и други групи от населението. След селското въстание от 1381 г. и последвалата го дълга поредица от селски метежи, в разпределението на властта започнал да участва и елитът от народа. По този начин настъпилите промени, заедно с намаляването и ограничаването на кралската власт, довели до появата на плуралистичните политически институции – в случая английския парламент, в който са били представени различни социални групи.

В действителност идеята за върховенството на закона означава законът да бъде прилаган еднакво за всички. В условията на древните гръцки градове-републики, както и в древния Рим, това положение не е било валидно. Едно е било например наложеното върху роба наказание за дадено престъпление, а съвсем друго – за свободния гражданин. Още по-драстична е била разликата, когато наказуемото деяние е било извършено от роб срещу свободен гражданин. По тази причина идеята за върховенството на закона е било непозната норма в античната люлка на демокрацията.

Едва през ХVІІ в. в Англия избуява по естествен път идеята за върховенството на закона, като едно съвременно обективиране на мисълта на древногръцкия философ Аристотел (384–322 г. пр.н.е.), че „Понятието „справедливост“ е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване“. Един ярък пример за социализация на правото, резултат не от кабинетни размишления на учени-прависти, получен вследствие не на доброволен консенсус, а един събирателен вектор на дългогодишни социални сблъсъци – ето какво представлява идеята за „върховенството на закона“.

Съществуват различни теории за произхода на правото: от природата на човека (естествено право), „народния дух“ (историческа школа), „идея за правото“ и др. идеалистически учения, в една или друга степен или дори изобщо отричащи необходимостта на откриване на икономическите и политическите предпоставки за възникване на правото.

Наистина след краха на обществено-политическата система в края на 80-те години на миналия век в „страните, които наричаха себе си социалистически“, както иронично ги типологизираше покойният вече проф. Збигнев Бжежински, за буржоазната философска и правна мисъл шлюзовете към глобалното нашествие вече бяха напълно отворени. Въпреки това обстоятелство, валидността на анализа, направен от основоположниците на марксистко-ленинската философия за същността на правото, и понастоящем може само да бъде оспорван, но не и оборен.

Тъй като държавната власт в обществото принадлежи на икономически господстващата класа, то създаването или санкционирането от тази класа право също носи класов характер. Като има за задача да укрепва и запазва обществените отношения и модела на гражданско поведение, отговарящи на интересите на тази класа. При това в едни исторически условия правото представлява „… рязко, неомекотено, недеформирано изражение на господството на една класа …“, според Фридрих Енгелс, а в други исторически условия в него намират отражение равнището на класова борба, резултатът от противоборството или компромиса на различните социални сили. Именно в универсалната валидност на това положение е изразена суровата – бих допълнил дори жестока, – социална реалност.

Само една непрекъсната гражданска активност на достатъчно многобройна „критична маса“ недоволни от статуквото граждани би могла да изпълни с благоприятно съдържание за всестранните интереси на суверена понятието „върховенство на закона“.

В противен случай понятието е нищо различно от един блъф. Етикет без съответното широко рекламирано съдържание. Дали наистина е така?

Един анализ дори само по диагонал на сега действащия основен закон в Република България извежда наяве мръсните помисли на неговите създатели за обезправяването на суверена под звуците на оглушителното кречетало за „върховенството на закона“. В сравнение с предишната българска конституция, наричана още и „тоталитарна“, по възможността за изравняване на правото на двете страни по обществения договор – властделегирани и властимеещи, тоест самия суверен, понеже той единствен е в качеството си на властимеещ, – относно контрола върху изпълнението на съответните задължения, настоящият основен закон е катастрофална крачка. Понеже са премахнати съответният член 7 – за отзоваване на народните представители и общинските съветници, както и член 128 – за прекратяване на пълномощията на съдиите и съдебните заседатели. Изпратен е тихомълком в законодателната морга и член 80, ал. 2, която предоставя законодателна инициатива на обществените организации.

Плямп, плямп, плямп – „върховенство на закона“!!!… Както беше писал френският писател Ромен Ролан (1866–1944 г.): „И бедните, и богатите имат еднакво право да спят под мостовете на Сена“.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.