Когато някаква форма на управление стане разрушителна за тези цели
(правото на живот, свобода и стремеж към щастие) хората имат
правото да я променят или унищожат и наложат ново управление.
(Из „Декларацията за независимост“ на САЩ)
Томас Джеферсън (1743–1826 г.) – американски държавник,
един от „бащите“ на Американската революция,
автор на „Декларацията за независимост“, президент на САЩ (1801–1809 г.)
„Ние можем да приемаме такива закони, каквито си решим“ – ни осведоми Зинаида Златанова в свое интервю пред телевизия „България он еър“, излъчено и на 08. 06. 2023 г. в малките среднощни часове по едноименното радио. Госпожата имаше предвид депутатите в Народното събрание.
Пак в същите малки часове на посочената дата съвсем небезизвестната персона Левон Хампарцумян ни осведоми, че проблемът с влизането ни в еврозоната „няма да се решава чрез търкаляне по улиците при разни протести“. Очевидно образът на индивидите „търкалящи се по улиците“ е архитип за психологическата структура на гореспоменатата персона, тъй като пак нему принадлежи прозрението, накамарено в следващия вагон на товарната композиция от неговите оракулствания как да бъде извършвано държавното управление, че „работата на профсъюзите е да се търкалят по улиците“.
В никакъв случай тези изказвания, изпълнени с грандоманско презрение към мнозинството от българските граждани (факт е, че както депутатите като общност, така и банкерите са едно малцинство), не са от порядъка на изключенията.
Преди години Ахмед Доган, в тогавашната си битност на председател на ДПС, беше заявил, че българският народ не е дорасъл за референдуми.
По време на протестите през 2019 г. на една пресконференция, Корнелия Нинова, запитана дали БСП е готова за избори, отговори: „Да, ние имаме готовност да управляваме“. Както е казал българският народ: „Право, куме, та в очи“.
Какво пък, госпожата не е депутат в английския парламент, където – поне привидно – суверенът е поставен върху пиедестала на уважение.
В написания през 1997 г. от тогавашния министър-председател на Великобритания Тони Блеър предговор към „Кодекса на Обединеното кралство за поведение и напътствия за процедури за министри“ е изложено съвсем друга поведенческа философия: „… бих искал да препотвърдя моята силна лична ангажираност за възстановяването на доверието между английския народ и неговото правителство.
Ние сме всички тук, за да служим и ние трябва да служим честно и в интерес на тези, които ни дадоха нашите позиции на доверие“.
Всъщност отношението на цялата съвкупност от партокрацията у нас през всичките години на т. нар. „преход“ след 10 ноември 1989 г. е пълен синхронизъм с повече от 200-годишна давност. Именно тогава, в края на ХVІІІ в., Омер дьо Флори (1715–1810 г.), главен прокурор на френския парламент, изрича слова, които де факто са поведенческо кредо на българските партократи: „Напоследък чувам да се говори и за народа, когато става въпрос за управление. Това трябва да е плод на новата философия. Сякаш не знаят, че третото съсловие е просто допълнение към конституцията“.
Позицията на Омер дьо Флори означавала, че двадесет и три милиона и деветстотин хиляди души са просто случайност и придатък в общо двадесет и четири милиона население, колкото по това време – след Великата френска буржоазна революция от 1879 г., – е то. Преди социалния катаклизъм французите са разделени на три съсловия. Първите две – духовенството и дворянството – се ползвали от всички старинни привилегии. Буржоазията, селячеството и плебейската част от населението на градовете, която била преобладаващата, принадлежали към третото съсловие.
Защо беше необходима тази ретроспекция в историята?
Понеже, както са открили още древните гръцки философи, истината се познава чрез съпоставяне. Като сравним съотношението между облагодетелстваните части на първото и второто съсловие спрямо третото съсловие във Франция преди революцията от 1789 г., от една страна, и, от друга страна, обществено-икономическото положение на управляващата прослойка в България след 10 ноември 1989 г. спрямо останалата част от населението у нас, бихме могли да се ориентираме има ли динамика и в каква посока е тя, ако е налице. Прогрес или регрес?
Много ярко свидетелство за положението на низините от народа още през ХІІ в. във Франция е т. нар. „Поема за версонските вилани1, която описва живота на феодално зависимите селяни в Нормандия. „Първата работа през годините е около Ивановден. Виланите трябва да косят ливадите, да сгрибат и събират сеното на копени и да го подреждат на копи върху ливадите, а после да го карат в господарския двор, където им заповядат … После те трябва да чистят мелничните канавки – всеки идва със своята лопата; с лопатата, закачена на шията, те отиват да изгребват сухия и мокър оборски тор … Но ето че идва месец август, а заедно с него и нова работа … Те дължат ангария и тя не трябва да бъде забравяна. Виланите трябва да жънат пшеницата, да събират и навръзват ожънатите стъбла на снопи, после да ги редят на камари на полето и да ги откарат веднага към хамбарите. Тази повинност те имат още от детството си, както са я носили техните предци. Така работят те на господаря … А после идва времето на панаира върху ливадата и есенният богородичен ден, когато трябва да бъдат носени прасетата. Ако виланът притежава осем прасета, той избира двете най-добри, едното от тях е за господаря, който, разбира се, няма да вземе това, което е по-лошо! … После виланите отново дължат ангария … Към Рождество Христово трябва да дават кокошки … По-нататък идва ред и на бирената ангария. Когато пък виланът омъжва дъщеря си извън границите на господарското имение, то задължително била плащана такса, тъй като господарят бил „ощетяван“ от невъзможността по-нататък тази негова виланка да ражда малки виланчета, които по-нататък също да дължат ангария, като пораснат … После идва Цветница, установеният от Бог празник, когато трябва да се занесе такса за овцете, понеже от виланите по наследство се събира тази ангария … На Великден виланите отново дължат ангария … “
През ХІІ век много от гореописаните повинности били превърнати от феодалите в парична форма, чийто размер бил определян по усмотрение единствено на господаря. Същото важало и за приходите на първото съсловия – архиепископите и епископите сами определяли размерите на задълженията, които виланите, обработващи манастирски земи, дължали. Естествено, че никой нямал право да държи сметка на краля какви разходи си позволява за себе си и за своето семейство, както и какви субсидии и милостиня давал на дворяните на шпагата. Тоест елитите по време на феодализма сами определяли размера на своите приходи.
Чл.71 от понастоящем действащата българска конституция гласи: „Народните представители получават възнаграждение, чийто размер се определя от Народното събрание“. Или с други думи от самите тях. А за да не би, след като са си гласували приходите, техният – уж! – работодател – суверенът, да вземе, че да им определи четиридесетчасова работна седмица, с малко ваканции около официалните празници, че и да им отреже отпускарските сезони, предвидливо са се самозастраховали чрез чл.74 от основния ни закон: „Народното събрание е постоянно действащ орган. То само определя времето, през което не заседава“. Аналогична е ситуацията и в съдебната сфера, която разполага с отделен бюджет, в рамките на който магистратите сами определят размера на своите заплати. Когато пък законодателите пропуснат да осъвременят бюджета на съдебната сфера с индекса на инфлацията, а и изобщо – по посока нагоре, с дълбоко възмущение в душите от въпиещата неправда, магистратите веднага отърчават с прошение до Конституционния съд да бъде пусната неправдата под гилотината.
Като се абстрахираме от написаното в марксистко-ленинската политикономия на капитализма, също и на социализма, по отношение на нивото на производителните сили, разпределението на принадената стойност и пр., и т. н., както и от изложеното в икономикса по същите теми, и се фокусираме единствено върху правния механизъм, на основание на който елитите както по време на феодализма, така и в периодите на всички предшестващи и последващи обществено-икономически формации, включително и по време на т. нар. „социализъм“, са получавали доходи, от които са натрупвали и собственост, то е неподлежащо на съмнение, че принципът оттогава досега е без промяна: елитите сами определят размера на своите приходи. Ами че как другояче?! Нали ако на „простолюдието“ бъде оставено да определя какво възнаграждение да получават елитите, сто и едно на сто ще бъде произведена огромна несправедливост, като им бъдат клъцнати приходите. Пък и още холандският философ Бенедикт Спиноза е открил, че „Най-доброто качество на парите е тяхното количество“.
Колкото се отнася до участието на суверена в управлението на държавата, то каква е промяната от ХІІ-ото столетие досега?
Дали системата за управление, чийто основен принцип е представителството чрез избор на лицата, на които суверенът делегира прехвърляеми правомощия, има реално основание да претендира, че е демократична форма на управление? За да бъде отговорено на този въпрос, е необходимо да бъде изяснено, първо: доколко гражданите са равноправни спрямо възможността не само да избират, но – още по-важно! – да бъдат избирани, и, второ, доколко лицата, на които е делегирана власт, подлежат на контрол от страна на избирателите дали изпълняват поетите предизборни задължения.
Отговорът на първия въпрос, в настоящите условия на скъпоструващи предизборни кампании, разходите за които, при първоначално стартиране на дадена политическа формация в публичната сфера не се подпомагат от държавата, е категорично отрицателен. Тъй като финансовите ресурси, чрез сложни дезориентиращи общественото мнение схеми, се осигуряват от групи на интереси. Същото положение важи в немалка степен и относно всички партии, получили на последните проведени избори над 1 % от подадените гласове на избирателите, макар че те са – съгласно закона – бенефициенти на държавна субсидия. Партиите под тази граница неминуемо изцяло зависят от дарение. Но „дарителите“ застават само и единствено само зад кандидати, които в предизборните си платформи защищават групови интереси. Които по дефиниция, от самото понятие „групови“, следва, че не съвпадат с общите интереси на суверена. Следователно на практика равенството на българските граждани по отношение на правото им да бъдат избирани не съществува. Именно за да бъде елиминирано влиянието на „големите пари“ в политиката, в древногръцките градове-републики повечето публични длъжности били заемани чрез жребий.
В непубликувания речник на елитите в глобален мащаб понятието „контрол върху елитите“ е синоним на „падаща гилотина“, дори на „изгаряне върху клада“. С невероятна ожесточеност, с цялата мощ на държавните репресивни органи – чието функциониране е заплащано от суверена, – и на основание на удобни за елитите (по-точно – псевдоелити) закони, приети от самите тях, управленската прослойка се противопоставя на упражняването на контрол върху тяхната дейност от страна на тези, които са им отдали прехвърляеми права.
Това е историческа даденост, откакто съществуват управленската прослойка. Историческа действителност, която суверенът няма да сполучи да преформатира, ако само си зарива главата в пясъка. Още по-малко, ако непрекъснато, разположен в кошарката на пасивността, друса като немощно бебе „демократичната дрънкалка“, наречена „демократични избори“.
Суверенът чрез натиск – в такава степен и в такава форма, която ще се окаже адекватна, е наложително да вбие в главите на управленска прослойка смисъла на понятието „министър“ – от латински език minister, което означава „слуга“, „служител“. Служител, който получава заплащане, чийто размер е определен от неговия работодател – българския народ, и който е длъжен да изпълнява това и само това, което неговият работодател – пак българският суверен, му е наредил.
Когато този суверен не забравя и за миг, че още през ХVІ в. Бузурджмихр, везир на персийския цар Хосров Т. Ануширван, е прозрял, че „Търпението е наистина прекрасно качество, обаче животът е прекалено кратък, за да търпим дълго“.
1 – (лат. villanus) – ист. Феодален селянин в Западна Европа, който в Англия е бил закрепостен, а във Франция – полусвободен, получил от сеньора земя за обработване.