Във всяко общество съществуват множество социални различия, в които хората заемат различни социални позиции по отношение на: (1) притежавани и ползвани материални и духовни блага; (2) упражняване на власт; (3) влияние и авторитет; (4) потребяване на едни или други ценности, включително възможности за личен, семеен и родов просперитет.

Съществуващата конкретна съвкупност от основните социални неравенства, в отделна йерархична подреденост, съставлява системата на социална стратификация в даденото общество. Социалното неравенство предполага вертикална йерархичност. Индивидите и техните групи се разполагат по вертикалната ос от най-благоприятното до най-неблагоприятното състояние, от най-облагодетелстваното до най-лошото, от най-изгодното до най-ощетеното, от най-висшето до най-низшето – според един или няколко социални критерия. Структурите на социалното неравенство проникват във всички “пори” и “клетки” на обществения организъм, включително и в такива като половите, възрастовите, етническите и религиозните. В миналото, и в днешно време, има достатъчно примери за социално неравенство между мъжете и жените, за конфликти между поколенията, за дискриминация на едни спрямо други етноси, за неравностойни условия на живеещите в различни религиозни квартали или в отделни региони на света.

Различни са обясненията на причините за съществуващото социално неравенство, както и търсените пътища за неговото преодоляване. Характерни в това отношение са възгледите на утопистите (Томас Мор, Томазо Кампанела и др.) и просветителите (Жан-Жак Русо), някои от които виждат като основа на социалното неравенство частната собственост. Тази тяхна постановка се развива по-късно от Карл Маркс и Фридрих Енгелс.

Нека да разгледаме по-конкретно понятията “утопизъм” и “утопичен социализъм” и да се спрем на имена като Робърт Оуен, Клод Анри Рувроа Сен Симон, Шарл Фурие и Томазо Кампанела.

От 1516 г. нататък терминът “утопизъм” се използва за обозначаване на едно идеално общество или пейоративно на едно невъзможно общество – или е двете. Утопиите често са били презирани или отхвърляни, защото нямат почва в съвременната действителност. Но те изпълняват две важни функции в политическото мислене: първо, те открито критикуват съществуващите политически и обществени форми от радикална, а не от реформистка позиция; и второ, предлагат нови идеали и показват как те могат да се реализират в едно различно общество. Повечето утопични мислители се стремят да подобрят благосъстоянието и щастието на индивидите и да разработят в подробности институциите и формите на личен живот, които ще го осъществят. Това ги поставя извън политическата теория с нейния акцент върху политическото и често пренебрегват личното.

Не винаги е лесно да се идентифицира утопичното мислене. Безспорните утопии са тези, които описват едно идеално общество в литературна форма: романи за бъдещи или минали идеални общества, или идеалното “другаде”. Но има и нелитературни произведения с утопично съдържание: идеалните кодекси от закони, изработени от просвещенски мислители като Морели, подробно изработени предложения за обществени експерименти като този на Оуен. Утопизмът се състои в прилагането на идеала или идеали към всяка страна на обществения живот, с революционни последствия за реорганизацията на обществото. Утопизмът определено не е идеология, той е един уникален метод за размишление върху политиката и обществото, който търси идеалната, най-добрата и най-успешната форма на обществото, неограничена от пристрастия към съществуващи институции.

Сред най-известните служещи като пример утопии са: Република на Платон,една идеална държава, управлявана от философи-крале, които живеят на комунален принцип, без частна собственост и прекарват времето си в размишления върху доброто и истината, които те реализират чрез своите декрети; Утопия на Мор, една оспорвана общност, организирана на базата на колективен живот, обща собственост, материална сигурност и задължения на членовете да работят; Новият Атлантис на Бейкън (1672) – общество, управлявано от учени чрез просветени, научни принципи; Градът на Слънцето на Кампанела (1602), град построен по модел на концентрични кръгове, чиито граждани са отдадени на знание и благочестив живот; различни сенсуалистични или легалистки утопии на просвещенските мислители Мабли, Морели, Бретон и Дидро; предложения за утопични общности на ранните социалисти като Оуен, Фурие и Кабе и т.н.

Вдъхновението за всякакво утопично начинание лежи в неудовлетвореността от съществуващото общество. Усещането за несправедливост или човешко страдание кара мислителите да си представят някаква форма на организация, която изкоренява предполагаемите причини за тези злини. На това място пред теоретика на утопията са открити две стратегии в зависимост от това, върху коя от двете хипотези се изгражда. Ако обществените неправди са резултат от вродената злина в човешката природа, изходът е да се осигурят институции, които да ограничават антисоциалните тенденции по-строго. Но ако социалните проблеми се смятат за продукт на лоши институции, които изопачават или объркват естествените склонности, изходът е да се изградят по-либерални и хуманни институции и да се стимулира индивидуалното развитие и подобренията. Утописти, които възприемат първата, песимистичната хипотеза, се стремят да изградят ефективни институции за обществен контрол и да определят строги наказания за отклоненията. Тези, които възприемат втората линия, се концентрират преди всичко върху образованието за лично и морално развитие и се опитват да сведат до минимум социалния контрол.

Утопичният социализъм (от гр. ou – не и topos – място; несъществуващо място) е учение за неосъществим на практика социален строй, основаващ се върху всеобщо равенство, имуществена общност и еднакъв дял при разпределението на резултатите от съвместния труд.

Принципите, включващи отхвърлянето на частната собственост, призивите за установяване на общо владеене на собствеността, задължителен за всички труд и справедливо разпределение на благата, се срещат още в трудовете на редица писатели и философи в древна Гърциа и Рим (Платон и др.). Тази тенденция се засилва особено по време на Средновековието, когато неаристократичните слоеве от населението се оказват под гнета на двойно господство – на феодалите и на църквата. Мислители-еретици и идеолози на многобройните антифеодални въстания критикуват “божествения” порядък и предлагат свои виждания за справедливото обществено устройство и “идеалното управление”. Несъстоятелността на тези възгледи, въпреки благородния патос, става твърде ясна още при първия им сблъсък с реалната действителност.

Утопичните социални теории започват да придобиват елементи на реализъм, авторите им започват да подхождат към проблема по-аналитично, изхождайки в по-голяма или по-малка степен от заобикалящата ги действителност в епохата на Реформацията и Ренесанса. Самото название утопичен социализъм произлиза от заглавието на социалния роман на Томас Мор, разказващ за роденото от фантазията пътешествие до несъществуващия остров Утопия. Утопичният социализъм на Томас Мор съдържа редица идеи: господство на обществената собствност върху средствата за производство и основано върху него съвместно разпределение на продуктите на труда; възможност за всестранно развитие на личността и пр.; същевременно той силно подценява необходимостта от научно-технически прогрес. Подобни идеи пропагандира и църковният проповедник Томас Мюнцер, а също и авторът на знаменитата утопия Томазо Кампанела и др.

Нов етап в развитието на утопичния социализъм настъпва в епохата на буржоазните революции в Европа. Многобройни автори на утопични теории се появяват през XVIII в. във Франция – Жан Мелие, Габриел Мабли, Морели, Филип Буонароти, Силвен Марешал, Дарте, Антонел и др. Идеите на френските социалисти-утописти са едни от източниците за възникването на марксизма.

Най-висока степен на развитие утопичният социализъм достига в началото и средата на XIX в. във Франция и Англия, където се извършва бурна капиталистическа индустриализация. Най-видни представители са Робърт Оуен, Шарл Фурие, Сен Симон.

Робърт Оуен (1771 – 1858) е британски социалист. Оуен не смята себе си за голяма интелектуална фигура. Той се е самообразовал и често пъти се хвали, че не е чел научни книги. Но чрез ранния си практически опит като управител на фабрики за памук, той се интересува разпалено от социалните въпроси. Убеден, че характерът на човека се оформя от средата, в която живее и работи, той се отдава на разпространението на тази теория и на практичеки експерименти, предназначени да разкрият валидността на идеите му като основа на планове за подобряване на обществото. Тази мисия го изпраща от идеалното селище в Ню Ланарк към един комунален проект в Америка (в Ню Хармъни, Индиана, от 1824 до 1829 г.) и отново в Англия, където през 1830 г. се включва в зараждащите се кооперативни и синдикални движения. От средата на 30-те години Оуен се отдава на крайно морално сектантство, залегнало в хилядолетните надежди за идването на един “нов морален свят” и прегръща каузата на социализма (нов термин по това време).

Най-известната книга на Оуен е Нов възглед за обществото (1812 –1813). Тя съдържа изходните положения на теорията му, че характерът се формира от средата. Това е изглеждало нова и странна идея, защото оспорва общоприетото: че безделието, невежеството, престъпленията, бедността и други видове социално зло са неизбежен израз на жалкия начин на живот на низшите слоеве на обществото. Оуен твърди, че те са резултат от поправими усилия и се опитва да покаже това чрез серия реформи в условията на живот, в производството и в образованието в Ню Ланарк. Резултатите от тях са предоставени от Оуен като достатъчно доказателство за възможността да се промени същността на една общност чрез интелигентна реорганизация.

Този материалистически подход се определя от Оуен като “рационална система на обществото” и една от най-главните задачи през целия му живот е да води война срещу това, което той счита за главен източник на безумия в обществото: религията. Религията е една от трите главни бариери за прогреса. Другите са бракът и частната собственост. По-точно казано, специфичните форми, които бракът и религията придобиват в обществото на XIX в., се коренят в безпросветната вяра в свръхестественото и остарелите морални стойности, които Оуен отрича. Противопоставянето му на частната собственост като най-съществената основа за неравенство и мизерия е абсолютно.

Въпреки тази безмилостна атака срещу държавата и църквата Оуен гледа на религиозния живот като естествен и необходим израз на най-съкровените човешки стремежи и чувства. В първия брой на Новия морален свят (ноември 1834 г.) той описва новото общество на бъдещето, алтернативата на индустриалния ред като “второто появяване на Христа” и с увереност обявява началото на хилядолетието. Не е странно, че появилото се движение на Оуен оказва напълно сектантско влияние. То е много далеч от идеите в Нов възглед за обществото и ранните експерименти с комуните, макар че Оуен непрекъснато твърди, че предвижда социалистичаска трансформация, почиваща на малки обединения за взаимана помощ, в които действат принципи на демократично самоуправление.

Оуен пише много за ролята на труда като по същността си творческа човешка функция и предупреждава своите съвременници за опасността машините да заробят хората, а не да ги освободят за един задоволителен живот. Той вярва, че дребното коопериране, както той препоръчва, ще предотврати господството на машините над хората, защото то ще се базира на обществена собственост и контрол върху средствата за производство, а също така и на премахване на парите като разменно средство – те ще бъдат заменени от свободно разпределение на всичко необходимо според нуждите и търговия с излишъците въз основа на нови “трудови знаци” (хартиени знаци в единици раборно време, свързани с реално извършената работа).

Ясно е, че предложенията на Оуен се свеждат до някаква форма на комунизъм, макар че трябва да разграничаваме Оуен от други негови съвременници като Бланки, Кабе, Вайтлинг и разбира се, Маркс и Енгелс. Предложенията на Оуен за малки комуни са по-близо до тези на Фурие, макар че Фурие винаги запазва известна роля за частната собственост.

Стратегията на Оуен за осъществяване на социални промени си остава стратегия на постепенните преобразования и мирните средства – една причина, поради която той е атакуван заедно със Сен Симон и Фурие от Маркс и Енгелс като “утопичен” мечтател. Въпреки това Оуен оставя наследство с голяма практическа значимост. Неговите експериментални комуни са алтернативни общества в миниатюра и в по-широк контекст той допринася много за развитие на кооперирането и синдикализма.

Клод Анри Рувроа Сен Симон (1760 – 1825) е френски социалист. Аристократ по рождение, той възприема от Просвещението на XVIII в. интереса към философията и науката и прилагането на знанието при решаване на социални проблеми. И все пак първите му изявления по тези въпроси не се появяват в печатна форма чак до първото десетилетие на XIX в., когато опитът му от жестоките бунтове по време на Американската и Френската революция са го убедили в спешната нужда от програма за систематична реорганизация на обществото. Той се заема с пионерски изследвания, свързани главно с научното изучаване на човека и обществото – една “социална физиология”. Като социален реформатор Сен Симон предлага идеи, които на пръв поглед не могат да се различат ясно от либералните доктрини, но постепенно се отдалечава от ортодоксалния либерализъм в посока на “индивидуализма”, теория, съдържаща много социалистически елементи.

Една от най-съществените черти на “социалната физиология” на Сен Симон е неговото основно разбиране за историята. Сен Симон прави опит да разкрие неусложнения път на историческите промени не само в миналото и настоящето, но и чрез научно обоснованите очаквания за бъдещето. Тази перспектива го кара да набляга върху отношението между науката (теоретичното знание) и индустрията (означаваща по това време цялата производствена активност, а не само манифактурното производство) като ключови действащи сили в оформянето на сменящите се типове общества в процеса на човешката еволюция от Първобитното до Новото време.

Сен Симон е един от първите мислители, който определя основните черти на зараждащото се Индустриално общество и се опитва да покаже как такова общество обикновено се развива от разпадане на феодализма. В центъра на тези усилия е доводът, че всеки тип общество е построено върху основите на определена система от убеждения и когато веднъж тези убеждения са загубили своята достоверност, социалното устройство трябва само да се разпадне. Така за Сен Симон именно атаката на Просвещението срещу теологията ускорява разпадането на феодалната система. От тук следва, че само една нова система от убеждения – модерната “позитивна” наука – може да осигури основите на постфеодалното индустриално общество. Това ще стане само когато старите управляващи феодални класи на поземлената аристокрация и духовенството (двата стълба на феодализма) са заместени от новите, зараждащи се класи на учените, инженерите и хората на изкуството (в интелектуалната сфера) и предприемачите, индустриалците и производителите (в по-практическата сфера на политиката и управлението). Такъв един образ на модерното общество може би не предполага управление на технократите или то може да се разглежда като друг вариант на тема капиталистически уталитаризъм. И двете интерпретации могат да бъдат мотивирани, тъй като Сен Симон явно се надява да издигне професионалните експерти до позицията на властта, експерти, чиято основна задача ще бъде да осигурят задоволяване на човечеството в рамките на едно по същността си капиталистическо общество, основано на поддържането на правата върху частната собственост.

В тудовете му от периода 1820-1825 г. Индустриалната система, Катехизъм на индустриалците, Новото християнство, се критикува индивидуалистичният морал на Либерализма за неговия прекалено легалистичен и метафизичен подход към сериозните въпроси. Според Сен Симон такъв подход е неуместно отрицателен и недостатъчно динамичен, за да осигури основата за нова, прогресивна социална система. Най-сериозният неуспех на либерализма е неговата неспособност да се справи с положението на огромното мнозинство от хора в обществото – работническите или “трудолюбиви” класи – които търпят огромни трудности и лишения, въпреки че те са пряко отговорни за създаване на по-голяма част от богатството на нацията. Църквата трябва да приеме своя дял от отговорността за тази ситуация, тъй като моралните насоки, които тя предлага, не допринасят нищо за по-голямо равноправие, въпреки че основното учение на Христос може да се интерпретира като призив да се намеси в обществото в името на бедните и онеправданите.

Заглавието на последното произведение на Сен Симон – Новото християнство (1825 г.) – носи силата на неговия морален аргумент: че трябва да се установи една нова религия, християнска по дух, но водена от най-начетените мислители на обществото, а не от теолози, за да се формулират и разпространяват убеждения, съществени за едно модерно общество, способно да впрегне силите на науката и индустрията за създаване на земен рай, в който всички основни човешки потребности ще бъдат задоволени. Продуктивността трябва да стане ключова цел на обществото, а политическата власт, упражнявана от способни управници, няма да бъде нищо друго освен приложна наука за производството.

Сен Симон определя класовият конфликт като основен фактор в общественото развитие, но не вярва, че в Новото време това трябва непременно да изисква насилствена борба. Той не предвижда никакво бъдещо безкласово общество, но приема, че всички видове общества трябва да се разделят на различни функционални равнища. При индустриализма например работническите класи ще бъдат в определен смисъл подчинени на своите естествени лидери, но в същото време техните интереси ще се интегрират хармонично в общото понятие за обществено благо. Освен това всички трудещи се, от работника до предприемача и управителя, са членове на една класа на производителите, която споделя общата цел да се елиминират чрез мирна реформа всички непродуктивни групи на обществото. След като това се направи, естествената хармония на интересите, обединяващи всички заети в производствените дейности, ще доведе до едно чувство на обществена солидарност.

Заедно с Фурие и Оуен Сен Симон традиционно е смятан за един от тримата велики основатели на модерния социализъм. След смъртта на Сен Симон група негови последователи основават Сен-Симонова школа, която бързо се трансформира в религиозна секта, проповядваща пълен колективизъм. Друг последовател на Сен Симон, Огюст Конт, продължава да развива теориите на позитивистката наука и философия, включително и определено разбиране за това, което той счита за новата наука “социология”.

Шарл Фурие (1772 – 1837) е френски утопичен социалист. Роден в Безансон, Фурие работи като търговски пътник и живее главно в Париж. По време на Френската революция той наблюдава и осъжда търговските машинации на тези, които безразборно натрупват или унищожават зърното. Фурие е автодиктат и рядко споменава други мислители, макар че идеите на Просвещението за прогрес оказват влияни е на историческата му схема. Многобройните му трудове повтарят едни и същи основни идеи.

Утопизмът на Фурие започва с анализа на “114-те злини на цивилизованото общество”, които включват търговията, измамата и изневярата. Той прилага сложна историческа класификация, основаваща се на нумерологията, която показва, че цивилизацията (обществото на неговото време) е малоценна социална форма, която почти не се помръднала от варварството. Хармонизмът, най-висша социална форма, ще бъде последван от упадък и човешкият исторически цикъл ще заеме около 80 000 години.

Човешките същества, казва Фурие, са надарени с дванадесет основни “страсти”, които изискват да бъдат задоволени: страстите на петте сетива; страстите на приятелството, любовта, семейното чувство и амбицията; “кабалистичната” страст към интриги; “пеперудната” страст към разнообразие; и сложната страст за съчетаване на физически с душевни удоволствия. При идеални условия тринадесетата страст, към хармония, обединява другите. Темпераментът на всеки индивид се определя от различни комбинации от доминиращи страсти, но при цивилизацията страстите се изопачават или осуетяват от лоши институции като брака и търговията и донасят само нещастие за личността и за другите.

Утопичната общност на Фурие – “фаланстерията”, е форма на социална организация, в която страстите на всеки ще бъдат напълно развити и задоволени. Фаланстерията се състои от 1610 души, всеки с различен темперамент. Тя се основава на принципа на привлекателен труд. Всеки работи, това което му е приятно: любителят на розите отглежда рози, докато децата, които изпитват удоволствие да играят с мръсотии, действат като боклукчии. Хората работят на групи, наречени серии: те вършат дванадесет различни работи всеки ден, за да задоволят пеперудната страт, и ядат девет пъти. Тъй като цялата социална дейност и работата се опира на естествено привличане и сходство, не е нужна никаква формална политическа организация – обществото функционира спонтанно. Награди се дават според приноса, таланта и вложенията, но различието между богати и бедни вече няма значение, защото всички живеят на комунален принцип. Децата също се възпитават по такъв принцип от тези, които имат страст към отглеждане на деца. В друга утопия, Новият влюбен свят, непубликуван до 1967 г., Фурие описва сексуалната организация във фаланстерията, основана на страстно привличане, свободна любов и множество връзки. Социалното сцепление ще бъде силно, защото хората ще се привързват към своите колеги-работници в различни серии и към различни сексуални партньори. Фурие предвижда световна федерация от независими фаланстерии и скитащи “армии” от обущари, сладкари, любовници и т.н., които ще посещават общините, за да участват във фестивали и състезания. Фурие всеки ден чакал в един ресторант за някой богат патрон, който да осъществи идеите му. Не открил никой, но вдъхновил много последователи. Имало е експеримент с идеите на Фурие в Румъния и швейцарска Юра, а по-късно в Калифорния. Въпреки че е заклеймен от Маркс и Енгелс като “утопичен социалист” без никакъв верен исторически или класов анализ, Фурие е възхваляван от Енгелс за неговия “диалектически анализ” на социалните проблеми. Сюрреалистът Бретон в своята Ода за Фурие величае неговото психологическо прозрение. Съчетанието на социалната философия с психологическо прозрение и акцентът върху личното щастие правят теорията на Фурие интересна в различни периоди независимо от своите многобройни странности.

Томазо Кампанела (1568 – 1639) е италиански мислител-утопист. На 14-годишна възраст той е изпратен в манастир. Тук момчето бързо овладява несложната “наука” и елементарната “мъдрост” на монасите-доминиканци и изпада в скептицизъм и неудовлетвореност. За да се избави от това състояние, решава, както разказва по-късно в своята “Поетика”, “да прехвърли всички съчинения на Платон, на Плиний, на Галилей… и преди всичко книгите на Телезио; след това да сравни техните писания с великата книга на Природата и да провери верността на копието с автентичния ръкопис”.

Натурфилософията на Телезио се оказва за Кампанела онзи ключ, който отваря вратата към истината за природата и “превръща човека в мъдрец”. Това въодушевява младежа и той напуска манастира.

Кампанела се среща с Галилей, с когото поддържал връзка дори и от затвора. Тази връзка характеризира отношението му към точните науки, чийто представител е Галилей и върху чиито резултати и постижения е смятал, че трябва да се развива новата философия.

Не по-малко значение за формирането на научния мироглед на Кампанела има делото и съдбата на неговия велик съвременик Джордано Бруно. Кампанела споделя неговите възгледи за материалността и безкрайността на вселената, за всеобщото единство на материята, за нейното неизменно общо количество и т.н.

Една от книгите на Кампанела е неговата “Реална философия”, която още със заглавието разкрива същността си – защита на реалистическите, по същество на материалистическите основи на науката. В нея, както е в цялото огромно творчество на Кампанела, се третират най-различни проблеми. Смесени са окултизъм и натурфилософия, метафизика и астрономия, физика и физиология. Кампанела, който е човек на общественото действие на борбата, а не на къртовската научноизследователска работа, има предимството, че познава живота и притежава особено силен усет за новото, което се заражда в него. Той се вглежда в заобикалящата го социално-политическа действителност с живи човешки очи и започва, както казва Маркс, да извежда “нейните естествени закони от опита и разума, а не от теологията”. Така неговата философия стига до политиката.

Кампанела вярва непоколебимо във всестранното развитие и усъвършенстване на човека – морално, умствено, физическо. Той се учудва, че хората се учат как да подобряват природата на конете, а предоставят усъвършенстването на човешката природа на случайността. Той създава многобройни проекти за просвещение и подобряване условията за съществуване на народните маси. Предлага реформа на данъчната система, за да облекчи материалното положение на занаятчиите и селяните; въвеждане на данък върху разкоша и развлеченията; създаване на приюти за инвалиди и особено за дъщерите на войниците, които скитат безпризорно в големите градове; отпускане помощи за бедните; изработване на единен кодекс на законите; въвеждане на единна парична система в Италия; поощряване на италианската промишленост и т.н.

Конкретният досег с проблемите на политическия живот довежда много скоро Кампанела до идеята за антииспанско национално въстание, което не само да върне на Италия нейната независимост, но и да сложи началото на свободна и мъдра република. След дългогодишни инквизиции Кампанела бил осъден на безсрочен затвор. Преминал през почти всички италиански затвори в продължение на 27 години, най-после той бил освободен и избягал във Франция.

През многогодишното си затворничество Кампанела е написал голяма част от своите произведения в проза и в стихове на латински и италиански език и преди всичко венеца на цялото свое творчество – комунистическата утопия “Градът на Слънцето”, издадена за първи път във Франкфурт на латински език през 1623 г., включена в един том заедно с други негови произведения. По това време авторът още е лежал в затвора.

В “Градът на Слънцето” натурфилософът, стихийният материалист, политическият реформатор, патриотът стига до логическия краен извод на своя мироглед: отричането на цялата съвременна нему социална действителност като антихуманна, като противна на човешката природа. Геният на Кампанела се проявява тук с огромна сила в това, че отричането на тази действителност излиза извън рамките на историческата ограниченост на всички дейци – предвестници на още неполучилата достатъчно ясна самостоятелна класова физиономия буржоазия, и в смелия полет на своето въображение рисува картината на едно общество, изградено върху комунистическия принцип на пълното премахване на частната собственост.

Откъде е почерпил Кампанела вдъхновение за този комунистически идеал? Вероятно Кампанела е взаимствал този комунистически идеал от миналото, преди всичко от Платон и от ранното християнство. За това впрочем има достатъчно данни в самите трудове на Кампанела, включително в “Градът на Слънцето”, където се споменава Платоновата държава, говори се за първите християнски общини. В същото време самото заглавие и географското местонахождение на града на Слънцето напомнят за един древногръцки утопичен роман – “Островът на Слънцето” от Ямбул, за съществуването, на който се знае от историка Диодор от Сицилия, живял в първия век на нашето летоброене. От друга страна, може да се предполага, че познавайки съчиненията на Платон, Кампанела е познавал съчиненията на неоплатониците, един от които, Плотин (3 в.пр.н.е.), се е опитвал да осъществи Платоновата република.

Всички тези и други източници обаче Кампанела е интерпретирал съвсем свободно. Той например не взима нито от Платон, нито от някой друг класово-робовладелската структура на техните утопични общества. Неговата представа за пълната и единна комунистическа собственост не се среща в никой от предшествениците му, с изключение на Платон, който обаче я запазва като привилегия само на господстващите класи в своята република.

Тази интерпретация, както и цялата утопия на Кампанела, макар да черпят идеи и форми от миналото, фактически имат своите предпоставки в италианската социална действителност от края на XVI и началото на XVII век. Италия от това време била едва ли не първа в Европа по бедност и по “развитие” на разбойничеството. В същото време упадъкът създава и една интелигентска прослойка, излязла от народа, която също не намирала своето място в обществото. Към тази прослойка принадлежал Кампанела. Утопията на Кампанела носи белезите на една интелигенско-догматична фантазия. Безспорно си остава обаче едно: Кампанела е успял да надрасне времето и съвременниците си и да издигне комунистическия идеал като единствена възможност за постигане на щастието на човечеството. В това е неговото голямо значение.

Като се има предвид стойността на утопичното мислене, защо през XX век има по-малко утопии, отколкото в миналото? Очертават се няколко причини. Извоюването на политически права от работниците е задушило страстта към утопия. Но много утопии от миналото не са писани, нито четени от хора, лишени от избирателни права, от безправни групи, а по-скоро от интелектуалци. По-правдоподобно обяснение е, че с нарастващата специализация на социалните науки в университетите става неприемливо да се представя политическата и социална философия в литературна или умозрителна форма. Очаква се политическите аргументи да се появат като строго формулирани тези, пряко достъпни на рационално равнище за учените и студентите и ограничени в рамките на дисциплината, която се преподава. Това изключва подробно описание на ежедневния живот и по-широките размисли върху значението на живота, смъртта и щастието, които се появяват в много утопии. “Отклоняващи се” форми на политическо теоретизиране се пренебрегват и не се допускат на арената на политическия и академичен спор. По същия начин утопичният “метод” на мислене се отхвърля, защото той формулира становища, които бидейки извън обсега на ежедневния опит, не са емпирично доказуеми.

Една по-обща причина за липсата на утопии може да бъде, че различните ужаси на XX в. са довели до песимистичен мироглед, който не търпи перфектибилизъм или идеализъм, когато става дума за човешки същества.