„Победата не е нещо еднократно, а постоянно. Човек не печели от време на време, не се справя, както трябва от време на време, а през цялото време. Успехът е навик. За съжаление, такъв е и неуспехът.“ – Винс Ломбарди (1913–1970) – американски треньор по ръгби.

Годината върху календара е 1999. На един от щандовете на ежегодния есенен панаир на книгата в Националния дворец на културата съзирам яркочервена корица с привличащо вниманието заглавие на английски език „Борбата против корупцията: сравнителен преглед на избрани правни аспекти на държавната практика и важни международни инициативи“. Изданието е на Световната банка, автори са трима нейни спецалисти.

Тогава беше изминал не повече от месец след участието на моята неголяма фирма за издателски и рекламни услуги в конкурс – е, още не се употребяваше терминът „тръжна процедура“ – обявен от една банка, за създаване и отпечатване на материалите, свързани с нейната корпоративна идентификация.

По онова време, когато отсъствието на що-годе регламентирани правила в икономическата сфера беше повече от често срещано явление, участието в подобно начинание, без наличието на „вътрешен човек“ на висок пост в йерархията на възложителя, беше по-безперспективно от лов на бели мечки в пустинята Сахара. Една публична тайна в бранша на рекламата.

Все пак бях решил да се пробвам в надпреварата. Като освен на професионалните си качества при разглеждането на предложението ми, залагах и на шанса американският политически деец и президент на САЩ от 1797  до 1801 г. Джон Адамс да се окаже прав, че „Глупаво е да се мисли, че всички хора са честни, но още по-глупаво е да се мисли, че честни хора въобще няма“.

Както се надявах, Джон Адамс се оказа напълно прав. По принцип. Но не беше уточнил къде са честните хора. Не бяха в тази банка, въпреки че беше държавна. И затова се предполагаше там етичните стандарти да са по-високи. Честните хора също не бяха и в няколко други държавни институции, където бяха проведени конкурси за възлагане на поръчки за предпечатна подготовка и отпечатване на различни материали.

Понеже схемите за източване на държавни пари ми бяха ясни още от времето, когато в българския печат се громеше т. нар. „капиталистическо общество“ и чрез явлението „корупция“ в него, направените от мен проучвания показваха, че в повечето случаи конкурсите се печелеха от фирми, регистрирани малко преди обявяването на съответния конкурс, затова и бяха без дълъг професионален летопис, но затова пък с прозрачна цел.

Когато видях монографията „Борбата против корупцията: …“, си припомних и аферата „Локхийд“ – раздаването на многомилионни подкупи в чужбина от страна на американската самолетостроителна компания, за да пласира успешно своята продукция. Както и „Кореягейт“ – мотивирането чрез подходящи по размер „хонорари“ на американски конгресмени от страна на властите в Южна Корея, за да гласуват по-голяма икономическа и военна помощ за тази държава.

Ето защо реших да финансирам със собствени средства превода на български език, отпечатването и безплатното разпространение на това антикорупционно помагало сред държавните институции у нас. Дано да спомогне поне малко да бъде изпомпано корупционното блато в България.

Световната банка добронамерено предостави безплатно авторските права и акцията беше проведена. Притежавам и официалните документи, удостоверяващи, че между народните представители, изпълнителната и съдебната власт през 2000 г. бяха раздадени повече от 1 000 екземпляра от изданието.

Така че е неоспорим факт информираността – на тези, които не са използвали книгата само за да си нивелират бюрата или да прогонват досадните мухи – относно важността да бъде институционализиран един отделен орган, с властта и автономността, която е необходима, за да координира и контролира прилагането на противокорупционната дейност. Като в монографията „Борбата против корупцията: ….“ беше разгледан детайлно опитът на Независимата комисия срещу корупцията (НКСК) в Хонконг, както и посочен големият реален резултат в минимизирането на корупционните практики след основаването на НКСК през 1974 г.

Логично се появява зловещият – да! – това е точното определение, въпрос: „Защо 15 години оттогава нищо не е направено в тази насока за създаване на централизирано ръководство за противодействието на корупцията в България? Именно понеже бездействието е планирано и перфектно, и в тазгодишния мониторингов доклад на Европейската комисия за България, в раздел № 4 на препоръките, отнасящ се до борбата против корупцията, на първо място, като най-важна институционална промяна, е посочено създаването на централизиран орган за координация и контрол на засилването на антикорупционната активност.

Уместно ли е тук отново да бъде споменат опитът на Хонконг? Напълно. Понеже стартовите условия, при които започна дейността си Независимата комисия срещу корупцията – наличие на ендемична, тоест на всепроникваща корупция, са напълно сходни с настоящата действителност у нас.

Още в увода на гореспоменатия доклад на ЕК е посочено, че според изследване на Евробарометър от есента на 2014 г., е налице изявен консенсус в българското общество, че съдебната реформа, борбата против корупцията и противопоставянето на организираната престъпност са важни проблеми. И, което е катранената черешка върху социологическото проучване на Евробарометър е, че според респондентите ситуацията се е влошила. Няма как и да бъде другояче, след като още в упоменатата книга на Световната банка „Борба против корупцията: сравнителен преглед на избрани правни аспекти на държавната практика и важни международни инициативи“, е посочена установената от експерти обратна зависимост между нивата на корупционни практики и темповете за икономически растеж на дадена държава: колкото по-високо е нивото на корупцията, толкова по-ниски са показателите за икономическо развитие. Като нулата не е долната граница!

Разделяй  и владей! Дълги години това е бил работен геополитически девиз на метрополиите за управление на техните колонии в Азия, Африка и Латинска Америка. Приложила „творчески“ този принцип, политико-олигархичната-мафиотска полусенчеста и изцяло сенчеста сфера на държавното управление у нас отдавна е наложила модела на разпръснати институционални форми за противодействие на корупцията – имитационен модел, наложен в опит за заблуда на външните наблюдатели и на администрацията в Европейския съюз, които – малшанско за авторите на „ноу-хауто“! – се оказва, че не са произлезли от социалния вид „лапнишаран“. Ето защо се наложи отново да се набива в главите на българските управници да престанат да шикалкавят, а да централизират кооперирането и контрола на действията за противопоставяне на корупцията.

Точно тази теза съм излагал в много мои публикации в продължение на години. Но както е доказано, през едното ухо може да влезе, а през двете да излезе – за по-бързо! За да започне процес на промяна на ситуацията, за която понастоящем е напълно валидна латинската сентенция „Quae fuerant vitia, mores sunt“, тоест „Това, което било порок, сега е в добрите нрави“, е наложително да бъдат имплементирани добрите чуждестранни практики. Защо това досега не е било направено ли? Като за всички нарочно усложнени неща, обяснението е просто. Такъв е интересът на персоните, които през годините на т. нар. „преход“ са преформатирали реалните цели на държавното управление от задоволяване на интересите на суверена, в постигане на собственото им обогатяване. Понеже, ако съществуваше една овластена и автономна институция за коопериране и контрол на усилията за противодействие на корупционните практики в България, то несъмнено би било по-лесно да бъде извършван мониторинг на нейната дейност. Както от субекти на гражданското общество у нас, така и от страна на външни наблюдатели. Спрямо назначенията по високите постове в тези структура пък би било по-възможно да бъде наложен принципът на ясни критерии и прозрачност, като той би могъл да бъде съчетан даже с мажоритарно избиране, чрез преки избори, едновременно например с президентските, на ръководителя на тази единствена координираща и контролираща противоконституционна институция.

Докато в механизма на държавното управление противокорупционните театрални работилници са нацвъкани като дюнерсергии, суверенът като ошашавен ще врътка главата си ту към БОРКОР, тук към съответната комисия в Народното събрание, тук към ДАНС, или към новото звено в прокуратурата за борба с корупцията по високите етажи на властта, не би трябвало да пропусне и съответните звена в отделните министерства. Ха, насмалко да прескочим и прословутата комисия за отнемане на имущество, придобито по незаконен начин, чийто председател в един предишен период се подписваше под скромната заплата от 7 000 лева! Точно, няма грешка!!!

Как беше отдавна установил мъдрият български народ? Много баби – хилаво дете! В случая „детето“ е цялата ни държава.

Несъмнено не разпилените структури у нас за противопоставяне на корупцията са в основата на нейния генезис. Причините за нейната поява и съществуване са други. Но за контрола и намалението на нейната изява е определящо съществуването на една, овластена достатъчно и същевременно автономна институция. Колкото по-автономна и от трите власти в България, толкова по-ефикасно би била тя. Никак неслучайно водещата по смисъл дума в наименованието на противокорупционната институция в Хонконг е „независима“!

* – Авторът Славчо Кънчв е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България