„Това означава краят на Германия.“
Адмирал Вилхелм Канарис, началник на военното разузнаване на Третия райх, когато научава, че е издадена заповед от Адолф Хитлер за нападение над Полша, август 1939 г.
Обстоятелствата, които благоприятстват разпространението на кафявия призрак на неофашизма и в по-мекия му вариант на ултрадесния, радикален национализъм във Федерална република Германия, не са нито само икономически, нито са генерирани единствено от проблемите, породени от масовия поток емигранти към страната.
Наистина влошаващата се социална конюнктура в Германия след началото на кризата през 2008 г., макар и изразена не посредством такива драстични стойности на индикаторите, както в други европейски държави, създаде благоприятна среда за разпространението на ултранационализма и ксенофобията.
Несигурността относно бъдещето и за заетостта на работното място все повече обхваща германските граждани. Съответно все повече се разпространява възприемането на чужденците като заплаха за благоденствието и за пазара на труда, въпреки, че чужденците обикновено биват наемани за най-мръсната, тежка и непривлекателна работа, а като правило и тази с най-голям риск за увреждане на човешкото здраве.
Точно такива ситуации се явяват благоприятни за инфилтрирането на неофашистки и ултрадесни политически платформи. По същия начин, по който Адолф Хитлер започва своята политическа кариера, като бива изпратен през 1919 г. от служители на армейското разузнаване да разследва една малка нова политическа групировка, ДАП (Германска работническа партия). Именно тази групировка от десни радикали той успява да превърне в спечелилата изборите през 1933 г. нацистка партия само за тринадесет години. Като междувременно усвоява ораторското изкуство, да събужда чувствата на национализъм, негодувание от „унизеното положение на Германия“ след поражение във войната, и на неистов антисемитизъм.
За наличието на съвременни прояви на неонацистка идеология във ФРГ първопричината е неизвършения изцяло процес на денацификация в страната след Втората световна война.
През 1985 г. например в Бон беше издаден настолен календар за следващата година. Но в илюстрациите му присъстваше начертана не картата на тогавашната Федерална република Германия, а картата на Третия райх в границите му от 1937 г. Териториите на изток от Одер и Ниса бяха обозначени като „германски земи, намиращи се под полско и съветско управление“. Може би този календар беше издание на един от многобройните, съществували по това време реваншистки съюзи във ФРГ, мечтаещи за превръщане на миналото в настояще? Не, нищо подобно. Календарът беше издаден от правителственото управление по печата и информацията. Картата на Третия райх, свалена като че ли от стената на имперската канцелария на Хитлер или иззад завесите в командния му пункт „Волфшанце“, беше само един елемент от инструментариума, предназначен да разпалва националистическите чувства у западногерманците. Но подменянето на историческата истина с ловко изработени митове, легенди, полуистини, населяването на настоящето с „благородните“ призраци на миналото, за гражданите на ФРГ от 80-те години от средното и по-младото поколение, за тези, които са били невръстни деца или още не са били родени по време на Втората световна война, започва не с илюстрациите в настолните календари по бюрата им, а много, много по-рано.
В решението на Потсдамската конференция на държавите-победителки от антихитлеристката коалиция, е записано: „Образованието в Германия трябва така да бъде контролирано, че да отстрани напълно нацистките и милитаристичните доктрини и да направи възможно успешното развитие на демократичните идеи“. Но реалността беше съвсем друга. Периодът на нацисткия режим и самото идване на Хитлер на власт през 1933 г. бяха интерпретирани в различните учебници (във ФРГ няма единни за цялата страна и за всички степени на обучението помагала по история), като начало на нова ера за Германия, като премахване на „хаоса в държавата“ от времената на „унизителния Версайлски договор“ след Първата световна война. И до днес се пази интересен документ: запис на беседата между най-крупния индустриалец на тогавашна Германия Хуго Стинес и американския посланик в страната Алънсън Хоутън, състояло се през 1923 г.. „Немският работник – заявил на своя събеседник Стинес – трябва да се труди повече и по-напрегнато“. Но Стинес бил убеден, че „немските работници няма да се подчиняват на тази необходимост, следователно трябва да бъдат заставени“. И по-нататък продължава: „Затова трябва да бъде намерен диктатор, разполагащ с нужната власт. Този човек трябва да умее да говори по понятен за народа език и такъв човек вече има“.
Пари за нацистите пристигат по тайни канали и отвъд Атлантическия океан. Там, в Съединените щати, също сред кръговете на едрия капитал, които още в края на 20-те години на миналото столетие планират създаването на една нацистка Германия като „форпост срещу болшевизма“. М. Варбург, син на основателя на Федералния резерв на САЩ и съсобственик на нюйоркската банка „Кун Лоуб и сие“, пише в автобиографичната си книга, че Хитлер е получил 10 млн. щат. долара от банката през 1929 г., 15 млн. през 1931 г. и още 7 млн. след четири години. Огромни суми са били получавани и от други американски източници. Неоспоримите доказателства за това, чии интереси са довели нацистите върху държавното кормило, не е трудно да бъдат продължени, но те биха могли да послужат само на хора, които търсят обективната истина. Дълги години след Втората световна война, мнозинството от изследователите във ФРГ, като се различават в нюансите на оценките си за пораждането и развитието на хитлеристкия режим, бяха единодушни в едно – напълно отхвърляха определението на фашизма като кървава диктатура на най-реакционните кръгове на финансовия капитал в Германия. Независимо дали поради идеологическата си предубеденост или вследствие на ограничеността на своя методологичен апарат и невъзможността да обхванат в неговата цялост явлението „фашизъм“, буржоазните историографи десоциологизират фашизма, придават му черти на „извънсоциален“ непознаваем феномен. От учебниците по история в западногерманските училища младото поколение – тези, които днес са родители и възпитават следващото младо поколение, – усвояваше „истините“ за нацисткия режим: тържеството на „реда“, на тази добродетел „дисциплината“ и особено важно – за „безопасността“ в обществото. Войната срещу „западните плутократи“ наистина е била загубена, но това се е случило не защото немската армия е била по-слаба, а поради „грешки на фюрера“, „не се е вслушвал в съветите на своите генерали“. Виновни били и тези „терористи“, както видният западногермански специалист по проблемите на Втората световна война проф. Ханс Якобсен, а и други негови колеги историографи във ФРГ наричат партизаните и борците от антифашистката съпротива в завоюваните от Вермахта територии.
Още през 80-те години на миналия век официалното заключение на специална комисия от експерти в Бон предизвика истинска сензация: под контрола на неонацистите във ФРГ освен 30 издателства се намират над 60 вестници и списания с годишен тираж 8 млн. екземпляра. Сред западногерманското население циркулираха десетки милиони книги с неонацистко съдържание или наукоподобни индулгенции на хитлеристкия режим. Само романизованите пасквили на Хайнц Конзалик – „народният писател“ – многопосочните му напъни да извика омраза към тези, в „чиито плосък сибирски мозък е пропълзял вечният страх на роба“, достигнаха тираж 40 млн. екземпляра. Петте издания на „фундаменталната биография“ на Хитлер написана от Йоаким Фест, надминаха милионен тираж. Професорът от Баварския университет Хелмут Дивалд издаде своята „История на немците“, където между другото „доказва“, че Освиенцим е бил не един от лагерите на смъртта, а „промишлено предприятие“. Франц Шайнхубер стана автор на претърпялата неколкократни преиздания книга „Аз присъствах“ – панегерик на СС частите през Втората световна война. И прочие, и прочие „шедьоври“. А от страниците им, макар и още само приглушено, се дочуваше тътнещото, боботещо „Зиг хайл!“ ***
Ето ги историческите предпоставки за съществуването и понастоящем на неонацистките миазми в публичното пространство на Германия. Наблюдава се и тенденция расисткото движение на скинхедите****, което в повечето страни е партийно необвързано, привличащо безработни и лумпенизирани младежи, във Федерална република Германия да бъде приобщено като уличен авангард към неонацистките партии под паролата „Борба за улицата и за сърцата на хората“. Ксенофобските изстъпления на вандалите с бухалки в новите провинции на Федералната република са известни дори в Далечния изток. Японски пътеводители например предупреждават туристите от Сраната на изгряващото слънце да не посещават Източна Германия или да се обличат в скъпи костюми, които да ги отличават от виетнамците, обичайните жертви на „бръснатите глави“. Учителите от тези райони на страната се страхуват да преподават пред фашизираната младеж немската история за нацисткото минало, имайки предвид, че тези юноши посещават училищата въоръжени с ножове, бухалки и наточени метални кръстове, които се хвърлят по „противника“.
За появата на неонацистки настроения в условията в Бундесфера са твърде благоприятни. Още от самото му основаване през 1955 г. Бундесферът има лошата слава на гнездо на деснорадикални идеи, писа в. „Дойче веле“. Затова допринася и кадровият му състав. В края на 50-те години на миналия век в германската армия все още служат и 300 офицери от бившите Waffen-SS – това са сухопътните сили на СС, които достигат 40 девизии. Седем от тях първокласни бойни формирования и се ползват от Адолф Хитлер като негова елитна армия. Още 12 000 офицери от Вермахта и повече от 40 нацистки генерали през този период са на служба в Бундесфера, поради което е очевидна сянката над него на „Кафявото наследство“. По времето, когато министър на отбраната на ФРГ е Франт-Йозеф Щраус от Християнсоциалния съюз, много казарми получават имена на националистически функционери. А темата за военните престъпления на националсоциалистическия режим 1933–1945 г. остава до голяма степен табуизирана. И днес не липсват случаи, когато войници се поздравяват с хитлеристки поздрави или изписват пречупени кръстове.
Да, миналото, което не е преодоляно, таи в себе си опасността да бъде повторено.
Особено голям е този шанс при наличието на твърде широка правова рамка. В началото на 2017 г. германският федерален конституционен съд отсъди против забраната на крайнодясната Национална демократическа партия (НДП). „Неонацистката политическа група е несъвместима с демокрацията, но не представлява истинска заплаха“, е становището на най-висшия съд в Германия. „Забраната не се случи не заради това, че НДП не преследва антиконституционни цели, а защото е твърде слаба и непоследователна, за да превърне целите си в реалност“, коментира съдебното решение вътрешният министър на Германия Томас де Мезиер.
Но ретроспекцията е зловеща. Именно една малка нова групировка от десни радикали – ДАП (Германска работническа партия), е политическата люлка на Адолф Хитлер. В нея той е изпратен през м. септември 1919 г. от служители на армейското разузнаване, за да я разследва. Адолф Хитлер обаче не изпълнява поръчението, а само за тринадесет години превръща тази незначителна група в Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП), която през 1933 г. спечелва 44 % на изборите за Райхстаг и заедно с 52 депутати националисти от партията на тогавашния президент на Германия Паул фон Бекендорф Хинденбург, получава мнозинство в парламента.
Пътят към установяването на нацисткия режим е открит.
* – Wolfsschanze (нем. – Вълчата бърлога) – главна квартира на Адолф Хитлер в Растенбург в Източна Прусия през периода 1941–1944 г., сцена на бомбения заговор срещу фюрера от 22 юли 1944 г.
** – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
*** – (нем. – „Той да живее!“). Отговор на официално възприетия поздрав „Хайл Хитлер!“ в Третия райх между членовете на НСДАП (Националсоциалистическата германска работническа партия). Хитлер въвежда поздрава с вдигане на ръка, подражавайки на поздрава на италианските фашисти. За пръв път е демонстриран от Йозеф Гьобелс през 1926 г.
**** – „Кожоглавите“ – букв. превод от английски език, тоест с обръснати глави.