В един спор между представителите на Женева

(свободна република от 1533 до 1798 г., когато е присъединена към Франция),

и Пиер дьо Бутвил – френски дипломат по времето на

крал Луи XI, един от женевците се разгорещил

и кавалер дьо Бутвил му казал:

„Знаете ли, че съм представител на моя господар краля?“ –

„А вие знаете ли – отвърнал женевецът, –

че съм представител на хора, които са ми равни?“.

 

Себастиен-Рок – Никола Шамфор (1740–1794 г.) –

социален моралист, участник във Великата френска

буржоазна революция в 1789 г., в Максими и мисли,

характери и анекдоти, 754

 

 

Настоящият основен закон на Република България, създаден от Седмото Велико народно събрание, влиза в сила след публикуването му в ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991 г. После е изменян 7 пъти за тридесет и две години, т. е. средно по на около 4 години и 7 месеца по една поправка.

Често ли е това или рядко? В конституцията на Съединените американски щати, приета през 1787 г., досега са внесени 27 поправки, или средно за 236 години по една на около 9 години. През същия период са били предложени 11 000 поправки, които, на един или друг етап от процедурата на тяхното окончателно одобрение, са отпаднали.

Всъщност механизмът за промяна на основния закон на САЩ е твърде рестриктивен поради своята сложност. Когато едно предложение получи необходимото одобрение и в двете камари на Конгреса чрез две трети от гласовете на пълния състав на сената и на камарата на представителите, то, за да влезе в сила, трябва да бъде одобрено от три четвърти от законодателните събрания на отделните щати, тоест от 38 щата, в срок, посочен от Конгреса. Същата процедура се прилага и когато, по искане на две трети от законодателните събрания на щатите, Конгресът свиква конвент (специално народно събрание в някои страни, свикано с цел изработване или промяна на конституцията) за внасяне на поправки в конституцията, като в този случай, по решение на Конгреса, могат да бъдат свикани нарочни конвенти във всички отделни щати. Необходимо е отново одобрението на две трети от тях, за да постави Конгресът проектопоправките в процедурата за набиране на одобрение на три четвърти в съответните законодателни събрания или народни конвенти, в отделните щати. И в двата случая Конгресът определя срок, в който е необходимо поправката да получи одобрение в три четвърти от щатите, за да влезе в сила. Този срок би могъл да бъде продължен, но единствено по решение на Конгреса. Не бъдат ли получени съответно необходимите одобрения в три четвърти от общия брой 50 на отделните щати в определения срок, процедурата за промяна на конституцията пропада.

Дали единствено в Съединените американски щати системата за промяна на основния закон е толкова сложна?

За първите 35 години след приемането на конституцията на Италианската република на 22 декември 1947 г., са направени само 5 изменения, като промените, които те внасят, само незначително изменят най-вече организационните елементи в дейността на централните органи на държавната власт (в парламента и Конституционния съд) и увеличаване на броя на областите от 19 на 20. Практически поправките не засягат принципите за устройство на установените институции на италианската държава.

Процедурата за промяна на основния закон на Италия е твърде рестриктивна. Предвижда 2 етапа. Поправката трябва да бъде приета два пъти във всяка от двете камари  на парламента, между отделните гласувания трябва да са минали минимум три месеца. Във второто гласуване поправката трябва да бъде одобрена от абсолютното мнозинство и в двете камари. Второто гласуване се явява ратифициращо.

Освен това е възможно провеждането на референдум, когато в течение на три месеца след публикуването на внесените изменения такова гласуване поиска една пета членове на една от палатите, или 500 хиляди избиратели, или 5 областни съвета.

Още по-сложна е процедурата за промяна на конституцията в парламентарната монархия Испания. Затова тя е квалифицирана като „твърда“. Нейната промяна може да бъде осъществена по различни начини, в зависимост от това дали поправката се явява частична или пълна. В първия случай за изменение на конституцията се изискват 3/5 от гласовете във всяка от двете палати на Кортесите (парламента), и ако отсъства съгласие на палатите, то се прави опит то да бъде постигнато чрез изработването на съгласуван текст от смесена комисия от депутати и сенатори. Ако този проект не е приет посредством изискваните 3/5 от гласовете във всяка от палатите, то за внасянето на поправка е необходимо да е налице абсолютно мнозинство на гласовете в сената и не по-малко от 2/3 – в Конгреса на депутатите.

Пълното преразглеждане или изменение на най-важните положения (предварителните положения, основните права и свободи, положението за короната) могат да бъдат осъществени с 2/3 от гласовете на всяка от палатите на Конгресите, след което се разпускат. Отново избраните Кортеси разглеждат проекта и за неговото влизане в сила е необходимо 2/3 мнозинство във всяка от палатите. При пълно преразглеждане или изменение на горепосочените положения след приемането на поправката от парламента, е задължително да бъде насрочен референдум. При частично изменение на конституцията такова гласуване на населението е факултативно и се осъществява по искане на не по-малко от една десета част на една от палатите.

Процедурата за промяна на основния закон на Гърция също е „твърда“, като също са предвидени два етапа – внасяне на измененията, и тяхната ратификация, при което и двата етапа биват извършени при различни състава на Палатата на депутатите. С други думи, между внасянето на поправките и тяхното одобрение трябва да се състоят общи избори. Освен това поправка може да бъде направена само веднъж за период от 5 години.

Изискването между внасянето на предложението за изменение на конституцията и гласуването да се състоят избори, е характерно не само за основните закони на Испания и Гърция.

Това изискване всъщност рязко намалява възможностите на управляващата прослойка за конституционни промени без съгласието на множеството от електоралното тяло. Изваден в публичното пространство, де факто проектът е подложен на индиректно допитване до суверена, тъй като преди неговото гласуване в парламента предстоят избори.

Суверенът има възможност посредством своя избор за коя политическа партия да гласува, да изрази своето одобрение или неодобрение на предложената поправка в конституцията. Като имат предвид изборните платформи на отделните партии по отношение на предложената поправка: „за“ или „против“, делегирайки в парламента лица, чиито възгледи съвпадат с техните, избирателите ще улеснят или провалят приемането на конкретната поправка. Разбира се, това положение би било валидно, ако съществува механизъм за санкциониране на индивидите с делегирани права да заседават в съответното законодателно събрание, които не изпълнят поетият от тях ангажимент да гласуват по определен начин спрямо предложението за промяна на основния закон.

Е, напълно се изясни, че гражданите на България – т. е. номинално суверенът, е напъхан в правния карцер по отношение на своите възможности да влияе върху евентуални промени в основния закон на страната, независимо дали те са народополезни или точно обратното.

Някои неща е по-лесно да се узаконят, отколкото да бъдат извинени.

Още по-мрачна е ситуацията за българските граждани, погледнем ли към наличния потенциал конституцията да бъде променяна по тяхна пряка инициатива. Такава възможност те могат да видят само през крив макарон.

Освен класическия пример с Швейцарската конфедерация, понастоящем съществуват основни закони в множество държави, които частично или дори изцяло могат да бъда променяни посредством пряка народна инициатива.

Но настоящата българска конституция, създадена в тъмна доба, далеко от взора на българските граждани, от персони, обсебени от маниакалната фикция, че са „правачи на история“, същевременно чужди на органичните интереси на съвкупната българска нация, всъщност слага кръст на действените изяви на българските граждани по отношение на най-важната изява на хомо сапиенсите, определящи ги като „същества разумни“ и даващи им възможност непрекъснато да упражняват своето родово качество на позиционирани на върха на биологичната пирамида, а именно посредством способността си да избират чрез разума си и да определят развитието на социалната среда, която те обитават.

Като вземем предвид неоспоримия и незаобиколим факт, че върху блюдата на ползите от настоящата парадигма на държавно управление в България няма нищо положително, а само натежало до дъното блюдо с несгода, върху везната на реалността, и всичко това почиващо и защитено от настоящата противонародна конституция, следва, че спрямо нея, с оглед на целокупните интереси на българския народ, трябва да бъдат приложени не отделни кръпкопоправки, а тя цялата да бъде изпратена на бунището на историята.

Неоспорим факт е, че понастоящем действащата българска конституция е драстичен ход назад по отношение на републиканизма, извършен чрез премахване на възможността за отзоваване на народните представители и съветниците, както и на съдиите и съдебните заседатели, залегнали съответно в чл. 7 и чл. 128 на конституцията от 1971 г.

Новата парадигма на основния закон ще бъде фундирана в положението, че върховен принцип на българската държавност е неприкосновеният, незаобиколим във всички сфери на държавното управление, непрекъснат във времето и пространството, суверенитет на народа, съоръжен със съответния санкциониращ потенциал спрямо индивидите, които не са оправдали доверието на гражданите, като инструментариумът за имплементирането на този потенциал непременно включва възможности за отзоваване на лицата, заемащи изборни длъжности (преки и непреки) в сферата на държавното управление, преди изтичането на съответните мандати, ако са налице такива.

Както пише още през ХIX век английският икономист и философ Джон Стюарт Мил (1806–1873 г.); „Правата и интересите на всеки човек или на който и да е човек, са защитени от неспазване само когато заинтересованият човек сам е способен и по навик предразположен да ги защищава … Защитеността на човешките същества от други хора, е пропорционална на способността им да бъдат, и в действителност да са, само-защищаващи се.

Пък американският философ, държавен и политически деец, президент на САЩ (1801–1809 г.), автор на Декларацията за независимост Томас Джеферсън (1746–1823 г.) заключава: „Не оставяйте никаква съществуваща власт, която да не е отговорна пред хората.“.

В този случай, когато с властови пълномощия се разполага без да е налице съответното чувство за отговорност пред представляваните, то представляващите, за да улеснят своята дейност и да презадоволят своите материални и/или психологически щения, превръщат субекта на власт – суверена, в обект на хаотично командарене, в пластелинови фигурки, на които се позволява само, с предварително промити умове, да участват в театрото, наречено „демократични избори“, които всъщност не представляват нищо по-малко и нищо различно от узурпиране на власт.

Интегралният резултат от взаимодействието на консумативно-хюбрисните индивидуални поведенчески изяви на българския управленски псевдоелит е на светлинни години далеко от запълване на термина „елит“ с меритократично съдържание. Вместо това, по авантюристичен способ, опортюнистите са се докопали до алтиметрическото значение на това понятие – per exellens илюстрирано в латинската сентенция „Nos nihil magni fecisse sed tantum ea, quae pro magnis habentur, minōris fecisse“, т. е. „Ние не направихме нищо велико, но само обезценихме това, което беше считано за велико“.

Всъщност сегашната българска конституция не представлява нищо по-малко и нищо различно от „Experimentum in anima vili“, т. е. „Опит върху малоценен организъм“, извършен от „правачите на история“ от състава на Седмото Велико народно събрание и съответните експерти по конституционно право, като създават основен закон, който представлява „nudum jus“, сиреч „голо право“ по отношение на суверена, право без възможност за реализация.

Затова от 13 юли 1991 г. гражданите в България са малтретирани, унижавани, ограбвани, без пълноценна държавна защита както в областта на здравеопазването, така и спрямо битовата престъпност.

Държавният бюджет и средствата, предназначени за България по европейски програми, са присвоявани до голяма степен от агентите на влияние на „паралелната държава“ посредством вече добре апробирана престъпна система, с висок КПД в полза на грабителите, които нерядко заседават дори в Народното събрание и са позиционирани в министерски кресла, но в никакъв случай той не e с приоритет за благото на българските граждани.

В същността си дефицитът на настоящата конституция на Република България е следният: нейната парадигма не налага републиканско управление, а съсредоточава неконтролирана власт през мандатните периоди в обсега на малцинство от индивиди (спрямо общия брой на населението).

По-важните дефицити, които представляват основните елементи на тази антинародна парадигма за конституция, са следните:

1. Гражданите не са участвали с предложения при изготвянето на нейния текст (по исландския модел и някои африкански държави през периода 1989–1993 г.);
2. Не е промулгирана след всенароден плебисцит, подобно на конституциите на Франция (1948 г., 28 септември), на Чили (1980 г.), на Руската федерация (1993 г.), на 19 африкански държави в периода 1989–1993 г., на Казахстан (1995 г.);
3. Не е предвидено, че процедурата за промяна на конституцията може да бъде извършена само посредством национално допитване, както е във всички американски щати, с изключение на Делауеър;
4. Не е предвидена процедура за отзоваване от изборни длъжности преди изтичане на мандата, както е възможно в много държави, между които и „недемократичната“ Венецуела. В това отношение настоящата българска конституция бележи регрес спрямо основния ни закон от 1971 г., в който посредством чл. 7 се предвиждаше възможността за отзоваване на народните представители и съветници, а чрез чл. 128-и на съдиите и съдебните заседатели;
5. Не се предвижда републикански контрол върху съдебната система, който би могъл да се осъществи не само посредством мажоритарен избор на магистратите. Например според чл. 79 на японската конституция се въвежда препотвърждаване на назначаването на съдиите във Върховния съд (извършващ и конституционнонадзорна функция), при изборите за долната камара на парламента;
6. Ограничаване на изборните мандати, каквото съществува в много отделни американски щати;
7. Липсват положения в конституцията според които относно механизма на действие на някои икономически фактори се произнасят гражданите. Например в щата Тексас, както и в още 3 американски щати, горната граница на лихвите за банковите заеми за частно предприемачество се определят от гражданите посредством общощатско допитване, тъй като растежът на тези лихви се отразява в крайната цена на стоките и услугите за потребителите;
8. Сключването и денонсирането на международни договори, участието в международни организации, както и прекратяването му, може да бъде извършено само като резултат от плебисцит.

Новата парадигма на основния закон на Република България, който би отговарял пълноценно на интересите на българския народ, ще бъде отразена както в неговия преамбюл, така също и в неговия първи член.

В преамбюла ще бъде провъзгласено, че върховният принцип на конституцията няма да бъде „правата на личността, нейното достойнство и сигурност“, а „ненарушимият суверенитет на народа, изразен в субектността му на последна инстанция в държавата, включително и спрямо законодателството“.

Освен това преамбюлът ще започва с текста:

„Ние, потомците на древна България, водени от почитта си към саможертвата на дедите ни за пребъдване на Отечеството“, а не с личностно парадиране: „Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание …“.

Републиканските примери по отношение на конституционните преамбюли са множество: САЩ, Федеративна република Германия, Япония и пр.

Първият член на новата конституция, ал. 1, отговаряща на новата републиканска парадигма, би бил:

„България е държава с управление, което се намира под контрола на гражданите във всички области на своето приложение и във всеки момент“.

Алинея 2 на член първи на новия основен закон, ако народът одобри, също би съответствала на републиканската парадигма:

„Този контрол се осъществява посредством институции, чиято структура и правила за функциониране са определени от българските граждани посредством всенародно допитване“.

Именно затова сегашната конституция трябва да бъде суспендирана от народната воля. Понеже ножът е опрял о кокала: Или българският народ със своята пасивност и по-нататък ше позволява на користолюбивия псевдоелит да го съсипва или ше наложи справедливост посредством организирането на нова политическа формация, която да изведе в публичното пространство новата парадигма за държавно управление, а като фундиращ неин основен елемент – проекта за нова конституция.

След присъствието дълги години на научния комунизъм, либералната доктрина и различните еклектични варианти на „Третия път“ (включително фашизма и националсоциализма), като теми на пропаганда, контрапропаганда, дискусии и манипулации на масовото съзнание, в публичното пространство по апагогически¹ начин се появява Четвъртата идеология. Това е „демокрацията на контрола“, фокусирана върху сферата на държавното управление.

Като възприема изцяло историческата реалност за различните механизми при ротацията на управленските малцинства (спрямо броя на останалото население в дадена държава), отразени в теоретичните трудове на двамата патриарси на елитологията Вилфредо Парето (1848–1923 г.) и Гаетано Моска (1858–1941 г.), и се опира изцяло на неоспоримия факт, че прогнозата на Вилфредо Парето, полемизиращ в своя фундаментален труд „Социалистическите системи“ с Карл Маркс (1818–1883 г.), че като следствие от класовата борба в тогавашната епоха при установяването на диктатура на пролетариата реално властовият потенциал води до господство на тези, които действат от името на пролетариата, тоест отново до привилегирована прослойка, и като не гради утопични схеми на проесхатологични цели, Четвъртата идеология представлява една динамична фундаментална теория в смисъла на това понятие, даден му от немския физик, създател на теорията на относителността и Нобелов лауреат Алберт Айнщайн (1879–1955 г.): Фундаменталната теория има за цел в едно твърдение да улови същността на реалността, която може да се различава от ежедневния опит.

Това едно твърдение, което улавя същността на реалността по отношение на държавното управление, в новата парадигма е:

Единствено функционално действеният, непрекъснат в пространствено-времевия континуум контрол върху цялата сфера на държавното управление, съоръжен със съответния потенциал за експедитивни санкции спрямо индивидите, неоправдали народното доверие, е гарант за функциониране на държавното управление в интерес на суверена – съвкупното гражданско тяло.

Освен това новата парадигма съответства и на друга дефиниция на Алберт Айнщайн:

Една теория е толкова по-привлекателна, колкото по-малко предпоставки са необходими да са налице, за да е валидна, и колкото по-широка е областта на нейното приложение.

Неоспорим факт е, че новата парадигма за държавно управление се нуждае от по-малко на брой предпоставки, за да е валидна, отколкото която и да е от останалите идеологии за обществено устройство. За нейното имплементиране (приложение), е необходимо единствено наличието на държавност.

За сравнение:

1. 1. Комунистическата идеология за своето приложение освен наличието на държавност предполага като необходимост и обобществяване на капитала в производствената, финансовата, търговската сфера (външна и вътрешна), сферата на услугите и пр.
2. Либералната идеология предполага за своето приложение освен наличието на държавност и намаляване на ролята на самата държава, свободен (нерегулиран) пазар, индивидуални човешки права и пр.

Контролът върху цялата сфера на държавното управление би могъл да бъде прилаган както в държавности, чиито режими са изградени въз основа на комунистическата или либералната идеология, така също и при монархически режими (пример е контролиращата институция „ефори“ в древна Спарта), също и в автократично управление (система на управление, при която ограничената върховна власт принадлежи на едно лице; самодържавие, абсолютизъм), така също и теократическо общество (политическо господство на духовенството, например в Ислямска република Иран), както и спрямо произволни вариации от горепосочените режими. Всъщност новата парадигма за контрол върху цялата сфера на държавното управление обхваща цялата типология на политически режими, както и теоретично покрива и целия набор на обстоятелства, при които те съществуват.

Новата парадигма е приложима и спрямо всички видове демокрация, представени от френския историк Франсоа-Ксавие Кокен:

… социална или либерална, парламентарна или президентска, индивидуалистична или асоциативна, основана на конкурентността или на преразпределението, ориентирана към масова култура или към просвещение, светска или опираща се на религиозни ценности, етатистка или децентрализирана, пряка или представителна, плуралистична или авторитарна, буржоазна или народна, консервативна или прогресистка, синдикална или акционерна, съвременна или корпоративна, толерантна или поставяща на първо място обществената сигурност, миролюбива или агресивна, органична или привнесена отвън, затворена или прозрачна и т. н. Възможна е демокрация на мненията или демокрация на неучастието, демокрация на одобрението и демокрация на участието, а в по-общ смисъл демокрация, която е формална и демокрация, която е работеща. А също така – демокрация като спектакъл, демокрация, основана на допитванията, демокрацията, която е състрадателна, демокрация, която е фиктивна, демокрация, която конфискува, или демокрация, която е корумпирана – невъзможно е да изброим всички варианти, всякакви комбинации могат да имат своето място и нито една от тях не бива да бъде смятана за единствено „правилен“ модел за демокрация, тъй като трябва да се отрази  ползотворното съчетание на различни принципи. По-разумно е да признаем, че идеална демокрация не съществува, че има толкова „демокрации“, колкото народи и страни със собствена история и култура.

Спрямо всички тях също може да бъде приложена парадигмата за контрол върху сферата на държавното управление.

Парадигмата за контрол върху държавното управление в нейната комплексност удовлетворява още една дефиниция на Алберт Айнщайн за качествата на една фундаментална теория: „Логиката на една теория трябва да произлиза от вътрешната й свързаност, а не защото външните доказателства я правят най-логична от всички други теории“.

Вътрешната свързаност на фундаменталната теория за контрола върху сферата на държавното управление следва от алгебричната теорема, че ако всички събираеми на една сума са положителни числа, то и самата сума е положителна величина. Или с други думи, ако всички етапи на един управленски процес са в полза на гражданите, то и крайният резултат от този процес също би бил в тяхна полза.

Но за да бъде всеки етап в полза на гражданите, необходимото и достатъчно условие е този управленски процес да е поставен под непрекъснат контрол от страна на гражданите.

3. В своята цялост и пълнота новата парадигма съответства на философската сентенция на ливано-американския философ, математик, експерт по прогнозиране и трейдър, създател на социологическото понятие „черен лебед“ – събитие с голямо влияние върху реалността, което предварително не може да бъде предсказано, а едва след неговото настъпване може да бъде направен съответният анализ, за да бъдат установени факторите и механизмите, довели до неговата поява – Насим Никълъс Талеб, като по този начин той актуализира философският смисъл на сентенцията на римския сатирик Децим Юний Ювенал (ок. 65 – ок. 128 г. „Рядка птица, подобна на черен лебед“:

Съществувате пълноценно тогава и само тогава, когато разговорите, които водите (или това, което пишете), не могат да бъдат лесно възпроизведени чрез откъси от други разговори.

4. В противопоставянето на традиционното схващане за необходимостта и достатъчността държавното управление да бъде в полза на суверена, стига то да е извършвано в условията на представителна демокрация, либерална в своята същност, от „елит“, спрямо парадигмата за функционираща последноинстанционна всеобхватна система за държавно управление, с потенциал за непрекъснат пространствено-времеви контрол, с ефективен и експедитивен санкциониращ механизъм, чийто субект е суверенът, е уместно да бъде взета предвид сентенцията на носителя на Нобелова награда по физика, датския физик Нилс Бор (1885–1962 г.), че: „Обратното на едно правилно твърдение е погрешно твърдение. Но обратното на една дълбока истина може да е друга дълбока истина“.

Новата парадигма за държавно управление, основана върху контрола НАД него в целия пространствено-времеви континуум на неговото приложение, снабден със съответния потенциал за ефикасни и експедитивни санкции спрямо лицата, които не са оправдали народното доверие, в своята цялост и пълнота, никога до сега не е излагана в научната литература относно теорията на държавното управление.

Ето къде се съдържа потенциалът на една нова политическа формация. Патриотична и национално отговорна, като именно тези й качества доминират, мотивират и обуславят нейната готовност да постави своята дейност в областта на държавното управление под контрола на суверена.

 

¹ – Апагогичен, апагогически (по к. лат. apogogicus от гр. απαγωγὴ ’апагога’), основан върху невъзможността на противното.