„Ако репутацията на демокрацията срещнеше на улицата истинския й характер, те едва ли биха се познали.“
При едно хипотетично социологическо проучване, на въпроса „Кой понастоящем е основният закон в Република България?“, най-масовият отговор несъмнено би бил „конституцията“. И точно този избор на отговорилите би характеризирал и най-масовата грешка.
Понеже основният действащ закон у нас, както и в останалите държави, където съществува – в една или друга форма – т. нар. „представителна демокрация“ като модел на държавно управление, това е законът на политическия пазар. Именно той – макар и неписан, но впреден във всяка нишка на социума, – само той и никой друг освен него, е генераторът и на самата конституция, и на останалия законотворчески процес, в неговите отделни компоненти, а и в неговата цялост. Отново законът на политическия пазар се изявява и като кадровото жури, което асамблира участниците в трикомпонентния оркестър на властта.
Всъщност какво представлява политическият пазар? Съгласно теорията на обществения избор политическият пазар е институционален механизъм, осигуряващ обмен на интересите и ресурсите на избирателите на необходимите им обществени блага и други услуги, предоставени им от държавата. Ако на стоковия пазар гражданите разменят парите си срещу например ябълки, сирене или плазмени телевизори, то в политиката те се съгласяват да плащат данъци и такси, в обмен на благата, които са необходими на всички и на всекиго поотделно: от услугите на службата за издаване на документи за самоличност до сферата на правораздаването или опазването на имуществото от противопожарната служба.
Философията на закона за политическия пазар е чрез институциите той да оформя баланса на силите и интересите на най-влиятелните групи на интереси: държавната бюрокрация, политиците и избирателите. Тези институции още при своето създаване, а после при функционирането си отразяват динамично резултатния вектор от усилията на всеки един от субектите на политическия пазар действащите институции да изразяват и реализират по доминиращ начин именно неговите интереси. Като интересите на останалите субекти остават или на по-ниско, второстепенно ниво, или изцяло биват пренебрегнати, ако са противоположни.
Един класически пример е релацията между законодателната и съдебната власт в Съединените щати като елементи от държавната администрация. Както е известно, Върховният съд на САЩ притежава конституционнонадзорна функция спрямо конституционното съответствие на законодателните и административните актове с конституцията на САЩ. Но това право на Върховния съд не произхожда пряко от основния закон. Член 3 на конституцията постановява достатъчно общо: „Съдебната власт в САЩ принадлежи на един Върховен съд, който Конгресът назначава и въвежда в действие според нуждите“. Но само 16 години след приемането на конституцията на САЩ, Върховният съд си присвоява правото да обявява законни разпореждания за противоконституционни и следователно за неправомерни. Тълкувайки произволно конституционната фразеология, тогавашният председател на Върховния съд Джон Маршал си позволява да твърди, че уж конституцията на САЩ „потвърждава и подкрепя” основополагащия принцип, според който подлежат на отмяна всички актове на администрацията, противоречащи на основния закон на страната, и че съдиите, както и другите части на управление – президентът и Конгресът – са свързани с това указание.
Ето как в този момент – 1803 г. – съотношението на силите върху политическия пазар е изменило баланса. Положение, валидно и до ден днешен. Актовете на администрацията на Съединените щати подлежат на надзор относно конституционното им съответствие. Разбира се, тази функция на Върховния съд е легитимирана като произтичаща от правото на суверена да притежава върховната власт. Това заключение в никой случай не предполага върховенството на съдебната над законодателната власт. То само предполага, че властта на народа е над двете, тъй като именно конституцията е фундаменталния закон, чието тълкуване извършват върховните съдии в Съединените щати.
Сто осемдесет и шест години по-късно, отсам Атлантическия океан, в една друга държава, беше извършено катаклизмено разместване на баланса на политическия пазар. То беше следствие от натрупаното напрежение в съществуващия модел на взаимоотношение между различните социални слоеве и групи, също и в отхвърлянето с достатъчно висок потенциал на институционалните правила и формализираните процедури, функциониращи там в този момент.
Името на държавата е България.
Преди тридесет години един политически шлагер озвучаваше публичното пространство и той роди мантрата за премахването на член първи, алинея втора на тогавашния основен закон, а именно суспендирането на ръководната роля в обществото и държавата на Българската комунистическа партия. Мантра, излюпила се от максимата, че ако не откриеш истината, то се налага да я създадеш.
Реалното функциониране на политическия пазар показва, че успешното внедряване в практиката или усвояването на нова институция започва само тогава, когато се появят нейните сили за поддръжка – активни социални слоеве или групи, заинтересовани от приложението на дадената институция. Това напълно важеше и за установяването на многопартийната система в България. Капацитетът на натрупаното противоречие между икономическите и социалните очаквания у значителна – макар и не преобладаваща – част от българското население се оказа по-силен от силите за противодействие, насочени към запазване на статуквото.
Като че ли мотивът – поне така привидно изглеждаше – за детронирането на БКП, беше генериран от засилилите се центробежни тежнения спрямо социалистическата държавност в страните от Централна и Източна Европа. Легитимирана от неизменната ръководна роля на комунистическата партокрация там.
Но сред празничните фойерверки за новоустановената „демокрация“, паралелно с патоса от премахването на „омразния тоталитаризъм“, ведно с грохота от зачукването на „последните гвоздеи върху ковчега на комунизма“, тихо и незабележимо, като снишил се индианец върху пътеката на войната, се прокрадна чл. 12, ал. 2 от новосъздадената конституция на Република България.
Във философията на новопоявилия се основен закон пролича недвусмислено, че основната му идея не е освобождаването на суверена от тоталното доминиране на управленска структура, която го поставя в обезправено положение. Че промяната в конституцията е не повече от средство за осигуряване на доминиращо положение на новите актьори в един от основните субекти върху политическия пазар – гилдията на политиците. Просто те – другарите-господа партайгеносени, с доста поизмислени постфактум „десидентски“ биографии в годините преди 10 ноември 1989 г., но немалко се брояха и ренегатите измежду тях, придвижиха принципа за социалната стратификация от витринното първо място, твърде забележимо и дразнещо (защо ли?!) за подлежащите на непрекъсната манипулация „леви-десни!“, от нине и во присне, обезправени маси, на по-закътаното 12-о място в основния ни закон. И отново като алинея втора. С умисъл да не провокира внимание.
За улеснение на читателя сам да направи сравнение по отношение на извършената „демократична промяна“ в основния закон, по-долу са цитирани дословно двата члена:
Чл. 1, ал. 2: Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия. (Това положение беше валидно преди 10 ноември 1989 г.)
Понастоящем е в сила, съгласно чл. 12, ал. 2 от Конституцията на РБ: Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.
В нито една от конституциите на страните с рационално държавно устройство, например САЩ, Германия, Франция, Италия, Испания, Япония и др., няма член с подобно забранително съдържание. Всъщност това нормативно положение силно редуцира главната относителна тежест на основния актьор върху политическия пазар – суверена. Но точно това е и целта на политическия конгломерат на партокрацията. Има ли смисъл изобщо да сравняваме нейните права по отношение на държавното управление, с реалните права на сдруженията на гражданите?!
И аналогично на анекдота за малкото русначе, което, запитано какъв е бил Чапаев, отговорило: „Негър, нали бие белите“, сегашните платени рупори на партократичната прослойка – метасоциолозите, папагалстват, че уж била налице функционираща демокрация, понеже, виждате ли, имало процедура на „свободни избори“, дори тук-там действали обществени съвети към изпълнителната власт. И те „несъмнено“ притежавали реално участие в дейността й.
В кое звено и на кой етап от изявите на властта? Дали в бюджетното планиране, изразходването на финансови средства и контрола върху движението на паричните потоци? Никога!!! В светая светих на партокрацията – преразпределението на парите на данъкоплатците и на останалите приходни пера в републиканския и общинските бюджети, простосмъртният гражданин извън партийните формирования (или поне в съюз с тях), не би могъл и да припари. Че имало например някъде по света функциониращи модели за управление на здравноосигурителните фондове от страна на пациентските организации? Да, но никога тук, в България.
Summa summarum, тоест крайният извод, както са казвали древните римляни, е, че понастоящем – с много малки регионални изключения: Швейцария, отделни американски щати, например Калифорния – в конкуренцията на политическия пазар в глобален мащаб, големият губещ са гражданите, значи суверенът. Защо е така?
Асиметричността на информацията, тоест предимството по отношение на нейното количество и качество, с което разполагат групите на интереси, служителите в държавната администрация и политиците, предопределят и привилегията, която те имат пред суверена при ежедневните икономически операции. Един вариант например беше използването на вътрешна информация в случая на въвеждането на валутен борд в България и съответно възможността за извършване на операция за обогатяване чрез изтегляне на кредит в долари, който после се обменят в левове преди въвеждането на валутния борд, а след като той влезе в сила, левовете се обръщат отново в долари. Кредитът бива погасен при фиксирания по-нисък курс на долара спрямо лева, около два пъти реално, с отчитане на обмяната в съотношение 1000:1. Тоест печалбата при тази операция е 100 процента.
Друг възможен вариант, реализиран неведнъж от ловки комбинатори, дори от известни публични лица понастоящем, които се държат в стил „нито лук яли, нито лук мирисали“, е закупуването на терени покрай някое бъдещо трасе на автомагистрала, за което предстоящо строителство собствениците на земя не са информирани и затова са склонни да я продадат на цена, която не отразява повишената й ценност.
Масов пример са и приватизационните сделки, сключени при цени, далеко разминаващи се с реалните пазарни оценки в дадения момент и то по посока надолу, още надолу, и затова съвсем основателно създаващи достатъчно основания за поява на подозрения, че е била извършена комбинация под въздействието на „сребърни аргументи“, тоест подкупи.
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.