„Това, което хората търсят, е равенство пред закона. Защото права, които не са достъпни за всички, не биха дали никакви права.“

Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) – римски оратор, политик и писател

От друга страна високото ниво на неопределеност на технологията на политическия процес позволява на представителите на властта да използват бюджетните средства и другите обществени ресурси за решаване на частни проблеми и проблеми на частните групи на интереси. Ако съществуващият институционален механизъм ограничава политическата конкуренция или – още по-зле – ако прави невъзможен контрола от страна на суверена, то правителството само задава критериите за оценка на своята дейност. Ето как относно ефективността на провежданите от него мероприятия правителството не предоставя друга система за оценка, освен да бъде съдено на основание на това, в каква степен тези мероприятия съответстват на тези цели и интереси, които правителството само е и формулирало.

По този начин върху терена на политическия пазар, омаломощили предварително суверена посредством приемането на изгодна за интересите им конституция – именно затова чрез механизма на Велико Народно събрание, тоест върху територията на политическия сегмент, върху който оперират политическите актьори, а не чрез всенароден референдум, и присвоили несъразмерно голяма операционна сила в държавния мениджмънт, правителството, законодателството и групите за специални интереси имат потенциала да наложат на широките слоеве на населението както учредяването на определени институции, така и нормативната база, която тяхното функциониране реализира. Именно така се осъществява нееквивалентният обмен. На практика „вътрешните хора“ на властта посредством съответния институционален механизъм дават на суверена в ролята му на аутсайдер избор: да играе по наложените му от тях правила или да бъде санкциониран – в една или друга степен, по един или друг начин, – от правоохранителните органи, при неспазване на правилата.

Възможен е и друг вариант в играта „тука има, тука нема“ между управляващите и гражданите, който вариант е „по-интелигентния“, но всъщност е и едно по-твърдо отношение към суверена. Чрез пълния контрол върху дневния ред и на трите власти силните актьори върху политическия пазар изобщо не дават възможност на аутсайдера-суверен да избира между благоприятни за него решения, понеже алтернативи просто не са били включени като възможни решения. И в двата случая – което е и целта на властприлагащите (само суверенът е властимащ!) – гражданите трябва да направят „доброволен“ избор в рамките на действащите институции измежду ограничените от властта алтернативи и накрая, естествено, се оказват жертви на манипулации от страна на господстващите политически сили.

Незаменимо важен оператор в информационното пространство у нас, развито в ширина и дълбочина, са т. нар. „социологически агенции“, основаващи своята дейност на откритото още от Аристотел обстоятелство, че „човекът е политическо животно“.

Решава ли радикално нещо приетата нормативна уредба в пакет с резултатите от извършеното допитване да бъде посочено и кой е поръчал социологическото изследване, по отношение на евентуално приложени техники за манипулативно извършване на проучването? С цел получаване на предварително зададени насоки за обработване на масовото съзнание.

Всъщност какви са възможностите за спекулации в сферата на социологическите проучвания? За отговор да се прехвърлим отвъд Атлантическия океан, в люлката на изследванията на общественото мнение.

Основополагащо пропагандно клише в Съединените щати е, че политиката се диктува от преобладаващите обществени нагласи. Но въпреки това, твърде основателни са съмненията, че проучванията на общественото мнение са се трансформирали по-скоро в манипулация, отколкото в стремеж да се изследва изразяваната от гражданите воля.

В петдесетзвездната люлка на социологическите проучвания, те се появиха през 30-те години на миналия век. Още при първото значително изследване на общественото мнение, обаче, се пораждат подозрения, че е било извършено с цел да бъде постигнат предварително зададен резултат. От противниците на кандидата за стопанин на Белия дом Франклин Д. Рузвелт. Задача на проучването е било да се ориентира в нагласите на избирателите по време на първата предизборна кампания на Франклин Д. Рузвелт за президент. И според резултатите от анкетата победата е очаква за неговия съперник-републиканец – действащият президент Хърбърт Кларк Хувър, заедно с Чарли Къртис като кандидат за вицепрезидент, също републиканец, който е и действащ вицепрезидент. Но в първия вторник след първия понеделник на месец ноември 1932 г. волята на мнозинството от избирателите е точно обратната. Петдесет и седем процента гласуват за кандидата-демократ.

По-късно направеният анализ посочва като основна причина за невярната прогноза обстоятелството, че допитването е било извършено по телефона. А по това време телефонни постове са притежавали по-богатите американци. Които в своето мнозинство са били настроени срещу социалните реформи, представляващи основата на предизборната платформа на Франклин Д. Рузвелт. Понеже са виждали в нея заплаха за своето благоприятно социално статукво.

Именно бедните американци, които в преобладаващата си част не са притежавали телефони, са били привлечени от предизборните ангажименти на демократичния кандидат за президент, в противовес на кандидата от Републиканската партия. И те са допринесли за неговата победа.

Ето и първото историческо свидетелство, че самият начин за провеждане на едно социологическо проучване влияе съществено на неговия резултат. Принцип, който и понастоящем е напълно валиден. Има и много други ниши за манипулация на масовото съзнание, свързани с технологиите и продуктите на социологическите агенции.

Например повечето корпорации в Съединените щати са напълно ориентирани, че американците са загрижени за своята околна среда. Ето защо химическата индустрия и в частност фирмите за събиране на отпадъци, които желаят да бъде прието законодателство с по-ниски норми за екологична безопасност, защото по този начин биха се намалили техните разходи и биха се повишили печалбите им, извършват сложни процедури, за да заблудят общественото мнение относно своите истински цели.

Първата стъпка в разпространяването на димна завеса е да преименуват своите фирми и лобистки групи. Точно затова главната организация за връзки с обществеността на канализационната индустрия, наричана първоначално Федерация на канализационните фирми, преминава през няколко освежавания на името си и през 1960 г. става Федерация за борба със замърсяването на водите. Но на един по-късен етап и това наименование е преценено като неудачно, тъй като би могло да породи въпроса дали борбата с вредните отпадъци се води достатъчно успешно. И затова е прието името Федерация за опазване на водите. Пораждащата тревожност дума „замърсяване“ е избегната.

В своята книга „Токсичните утайки били полезни!“, написана от наблюдателите на връзките с обществеността Джон Стаубер и Шелтън Рамптън, е разкрито как Федерацията за опазване на водите е потушила критиките към изхвърлянето на токсичните утайки върху обработваема земя. Федерацията първоначално провела вътрешно състезание за измисляне на приемливо название на утайката. През 1991 г. нейният „отряд на имената“ приел термина „биосолиди“, чието разтълкуване за широката публика било поднесено като „богати на хранителни вещества вторични продукти от националния водопречиствателен процес“. Тази измамна игра на думи успешно павира трасето на благоприятни социологически проучвания, според резултатите от които утайката е приемливо да бъде разхвърляна върху обработваеми земи.

Какъв беше крайният резултат от метаморфозата на общественото мнение? Онова, което преди било категоризирано като токсични утайки и е било смятано за твърде опасно, за да бъде разполагано дори и на обезопасените за целта терени, в резултат на широко пропагандираните резултати от манипулираните анкети, вече можеше да бъде разхвърляно свободно върху обработваеми земи, без абсолютно никакви протести в публичното пространство.

Големи американски корпорации и техните фирми за връзки с обществеността също използват проучванията на общественото мнение и демографските изследвания, за да се борят с нормативни уредби, които застрашават интересите им. Или пък да пропагандират изгодни за тях промени в местното или федерално законодателство.

Посредством анкети и фокусни групи те долавят смътната и често неформулирана ясно и категорично загриженост от дадени законопроекти. После целенасочено намират факти и данни, които могат да се използват или за атакуване или – обратно – за подкрепа на определена политика.

Изследователите на общественото мнение използват цял набор от методи, за да получат желаните резултати. Най-често срещаната и явна техника е подбирането на анкетираната група. Както например обяснява Синтия Кросен в своята книга „Подправената истина“, през 1972 г. Ричард Никсън е обявил пред пресата, че обажданията до Белия дом са били пет към едно в полза на минирането на северовиетнамските пристанища.

Само че за да бъдат получени тези резултати – предварително търсени и благоприятни за водената от Ричард Никсън политика, – телефонните оператори са регистрирали веднага благоприятните обаждания, докато останалите били оставяни да чакат дори до двадесет минути и мнозинството от тях се отказвали. Евтин трик, но минавал.

И ако не в друга област, то т. нар. „социологически агенции“, тоест фирмите за изследване на общественото мнение, са извършили задълбочено изследване на начините, в зависимост от които зададеният въпрос влияе предварително върху получения отговор.

В класическия експеримент от 50-те години на ХХ век на субектите били задавани два въпроса: „Мислите ли, че Съединените щати трябва да позволят на руските репортери да влизат в страната и да изпращат обратно каквито си искат сведения?“ и „Мислите ли, че Русия трябва да позволи на американските репортери да влизат в страната и да изпращат обратно каквито си искат сведения?“. Когато задавали само първия въпрос, едва тридесет и шест процента отговорили положително. Когато обаче питали първо дали на американските репортери трябва да се позволява да влизат в Русия и безпрепятствено да предават всякаква информация, а чак после бил задаван въпрос какъв да бъде режимът на руските репортери в САЩ, то във втория случай у запитаните проговаряло чувство за справедливост далеч по-изразено: отговорилите положително на въпроса за руските репортери били вече седемдесет и три процента.

В резултата на този и подобни експерименти днешните изследователи на общественото мнение са доста умели в задаването на подвеждащи – де факто сугестиращи респондентите, – въпроси и подреждането им по начин, който да осигури максимално благоприятно предварително търсения отговор за уж съществуващата нагласа на мнозинството от запитаните.

Когато на съответната група на интереси е изгодно, може сугестираните от социологическите агенции „истини“ да бъдат продуцирани по рецептата на Наполен Бонапарт (1769–1821 г.): „Ако искаме да ни вярват, трябва да направим истината невероятна“.

Всъщност политическият пазар в този случай се явява бутафорен камуфлаж за прикриване на подчертано егоцентричен, ориентиран към удовлетворяване на интересите на управляващите, процес на нормотворчество.

Както коментира предложението ми за поетапно предоставяне на бюджета за здравеопазване за управление от страна на пациентските и съсловните организации, един от видните български политици: „Та какво предлагате вие?! Гражданското общество у нас не би могло да кара който и да е от трабантите на бюджета, а вие си фантазирате то да управлява един от финансовите мерцедеси – средствата за здравеопазване!“ Изреченото по-горе ми напомня за потайността на закритите партийни събрания на БКП преди 10-и ноември 1989 г. Там нечленовете на партията нямаха достъп. Сегрегация в действие.

Правилно! От гледна точка както на кръговете на интереси, свързани с целия спектър на бизнеса, имащ общо със здравеопазването, също така, и не по-малко, според политиците, които, като съществена брънка на веригата „групи на интереси – лобисти – законодатели – изпълнителна власт“, могат незаконно да се обогатяват, като търгуват с влияние. Всъщност разходите и изгодите от решенията, приемани от законодателната и изпълнителната власти, биват разпределяни, като правило, между различните заинтересовани групи и широките слоеве на населението, напълно неравномерно. Мотивът за икономия на бюджетни средства отговаря на първо място на интересите на данъкоплатците. При това индивидуалната „изгода“ на всеки данъкоплатец е твърде малка, далеко от психологическия праг за неговото публично активиране с цел натиск върху законодателната и/или изпълнителната власт.

Обратно, едно малко изменение например в даден закон или неговото допълнение е възможно да донесе колосална печалба на конкретна група на интереси. Ето защо тя е напълно мотивирана да вложи значителни ресурси, за да бъде реализирано приемане на съответно изгодно за нея законодателство, което би я обогатило чрез данъчни или митнически облекчения, кредитни преференции, държавни поръчки, грантове и пр. Или обратно – реализира се операция за активно противодействие на конкретен законодателен акт, на негово изменение или допълнение, все със същата цел – обогатяване на групата на интереси. Нали тези, които създават правилата, често живеят според изключенията.

На следващия етап, отново като обективно следствие от съотношението на силите върху политическия пазар, тоест в условията на нисък потенциал у суверена за реализиране на контрол върху изпълнителната власт, сред членовете на правителството стартира – като правило – конфронтация не във връзка изобщо с целесъобразността на даден законодателен акт спрямо публичния интерес, а само и единствено относно това кому да се предоставят дадените преференции, осигурени от законодателния акт. Ето механизма как под прикритието на бутафорен пазарен механизъм, защо не и дори чрез „прозрачна“ тръжна процедура, се реализира държавническо решение, в процеса на чието изготвяне де факто е отсъствало напълно политическо опониране, на основание липсата на ефективност в използването на публичните ресурси. Но затова пък за конкретната група за интереси, която е планирала и дирижирала от „а“ до „я“ целия процес, изгодата е несъмнена.

Именно функционирането на политическия пазар у нас през последните тридесет и пет години, както и съотношението на силите, ангажирани в неговото функциониране, дефинират отговора на въпроса защо България не може да се отлепи от дъното в Европейския съюз.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.