„Стана отблъскващо очевидно, че нашата технология превъзхожда нашата хуманност.“
Алберт Айнщайн (1879–1955 ) – немски учен, носител на Нобелова награда по физика, създател на теорията на относителността
Открито претенциите на САЩ за морско могъщество и „цитадела на демокрацията“ в световен мащаб обявява президентът Удроу Уилсън (1913–1921 г.). Международната политика в тази насока ляга в основата на традицията на „идеализма“. Но този термин трябва да бъде разбиран в изначалния контекст – става въпрос за това, че САЩ трябва да поемат върху себе си отговорността за организиране на света в съответствие със своите представи за политическа демокрация, парламентаризма и свободния пазар. Понятието „идеалистически“ при този подход се явява утвърждаването на американските ценности като универсални.
Изключително показателно е названието на труда на Халфорд Макиндер „Демократическите идеали и реалност“. В него той излага своята теза, че съществуват минимум две цивилизации – цивилизацията на Морето (Sea land) и цивилизация на Сушата (Heart land). Между тях е разположена цивилизацията на Брега (Rim land, буквално „земя на ивиците“), в границите на която конкурират морските и сухопътните предизвикателства, импулсите и тенденциите.
Третият постулат на геополитиката, формулиран от Халфорд Макиндер, се явява районирането на територията на планетата в съответствие с принципите на цивилизационния дуализъм „Суша-Море“.
Тук историята демонстрира няколко фази – от древността до наши дни. Първоначално не е съществувала планетарна географска свързаност в планетарен мащаб. Географските познания са били районирано ограничени, съответно и политическите организации на различните етапи на историята са притежавали различен мащаб. Планетата като географско цяло и като съвкупност от взаимовлияещи се политически образования започнала да бъде осъзнавана като такава едва в Новото време, започвайки с епохата на колониалните завоевания, за които способстват т. нар. „велики географски открития“. Представата за Земята като плоска е отхвърлена и тя като кълбообразна придава на геополитическите процеси планетарен размах. Планетарният период в противопоставянето на „цивилизацията на Морето“ и „цивилизацията на Сушата“ вече отброява няколко столетия, започвайки с Христофор Колумб и ожесточените сблъсъци между метрополиите за колониални завоевания.
На древните етапи противопоставянето между Сушата и Морето носело локален характер. Сред най-изразителните негови примери Х. Макиндер отделя следните: 1. Противопоставянето на „морската“ Атина и „сухопътната“ Спарта, получило ярко изражение в продължителната Пелопонеска война (431–404 г. пр.н.е.); 2. Пуническите войни на Рим (Суша) и Картаген (Море) от 264 до 146 г. пр.н.е.; 3. Венецианската търговска република като чист израз на морската цивилизация; 4. Създаването на „морската“ холандска империя; 5. Противопоставянето на Испания, приела идентичността на „Суша“ и „морската“ Великобритания.
Веднага трябва бъде отбелязано, че „цивилизацията на Морето“ през 1904 г. е смятана от Халфорд Макиндер като синоним на Британската империя. Но е налице важна подробност. Това понятие е много по-дълбоко, отколкото просто метафора за „британския империализъм“, това е фундаментален геополитически, цивилизационен и социологически концепт. По-нататъшната еволюция на геополитическите възгледи на Х. Макиндер, ще го доведе до по-широко тълкуване на „Морето“. През 1904 г. той още не включва САЩ в ядрото на тази цивилизация, като счита тази държава за периферия на света и със сухопътен характер. Само след няколко десетилетия той ще преразгледа това отношение. Но, ако се абстрахираме от подробностите, важното е, че Х. Макиндер е очертал зоната на „морската цивилизация“, всъщност определил нейната географска зона на „външен полумесец“ (т. нар. „Sea land“), където се развиват всички основни политически, стратегически и международни процеси в течение на ХХ и първата четвърт на ХХI в. Налице са пълни основания да се предполага, че тази „карта“ ще запази своето значение и в бъдеще, тъй като отразява дълбоки исторически тенденции.
Същото е валидно и за точно противоположната зона – „сърцевината“ или „сърдечната земя“ (Heartland), в която Х. Макиндер разполага ядрото на „цивилизацията на Сушата“. През 1904 г. това е била Руската империя, по-късно, от 1917 до 1991 г. – Съветска Русия. От 1991 г. досега, в орязан вид, това е Руската федерация. Променят се идеологиите, режимите, политическите системи. Но геополитическият смисъл на политическото пространство, разположено в зоната на „географската ос на историята“, остава неизменно – това е крепостта на телурократията (от лат. дума „tellus“ – „земя“, „суша“, „почва“ и гръцкия термин „χρατοξ“ – „власт“). В противоположност на таласократията (от гр. дума „θαχασσα“ „море“ и „χρατοξ“ – „власт“), планетарната и цивилизационна инстанция, противоположна във всички отношения на „цивилизацията на Сушата“.
На запад и на югоизток от Heartland, която може да бъде считана за „абсолютна Суша“, се разполагат две изключително важни политически пространства, които може да бъдат наречени „относителна Суша“ – това са Германия и Китай. Теоретически те могат да бъдат отнесени както към Сушата, така и към Морето, да се окажат под влияние на „сърдечната земя“ или на „океанската империя“. И все пак двата пространствени блока – Германия и Китай – притежават особени геополитически свойства, които правят най-вероятна сухопътна ориентация. Без тя да бъде доведена до абсолютна догма.
Голяма част от книгата на Х. Макиндер „Демократическите идеали и реалност“ е посветена на възгледа върху света от позицията на „човека на Морето“. Формулирани са основните принципи на „геополитиката на Морето“, които като цяло, остават неизменни и понастоящем.
Описвайки основните задачи на „Морето“, Х. Макиндер предлага да бъде затворена „Сушата“ колкото е възможно по-далеко от южните и западните морски пътища, като бъде укрепено влиянието на атлантическите държави по цялата дължина на „бреговата зона“, която представлява географския бряг на евразийския континент от Западна Европа през Средиземноморието, Близкия Изток, Турция, Кавказ, Иран, Централна Азия, Индия, чак до Китай, страните на Далечния Изток, Япония и Тихоокеанския регион. Контролът над Rim land от страна на „цивилизацията на Морето“ осигурява сдържането на Сушата в нейните отдалечени от топлите морета граници, позволява да бъде създадено и поддържано планетарно господство от океански характер.
За да бъде постигната тази цел, Х. Макиндер предлага да бъде създаден в пограничните области „санитарен кордон“ от марионетъчни и зависещи от цивилизацията на Морето нови „национални“ държави. Самата Русия е желателно да бъде разчленена от Запада и от Изтока, на мястото на Австро-Унгарската империя да бъдат създадени нови политически единици, враждебни на руснаците, да бъде установен англосанксонски контрол над територията на Кавказ и Южна Русия, да бъдат укрепени позициите на Морето в Афганистан и Тибет за предотвратяване на възможна експанзия на руснаците на Юг и Изток.
Х. Макиндер с удивителна за онова време прозорливост (книгата е издадена през 1919 г.) вижда най-голямата опасност за Запада именно в болшевиките, контролиращи в този период само най-вътрешните територии на Heartland („сърдечната земя“). Затова той призовава „цивилизацията на Морето“ всячески да поддържа „белите“ – противници на болшевиките, особено в Крим и Украйна, за да бъдат затворени болшевиките в безперспективните пространства.
Х. Макиндер не е само кабинетен теоретик, но е и активен практик. От 1910 г. до 1922 г. е член на английския парламент от шотландската Юнионистка партия. А от 1919 г. до 1920 г. изпълнява функциите на Висш британски комисар за Украйна във войските на Антантата. Своята мисия той осмислял като обезпечаване на материалната, политическата, техническата и финансовата помощ на „бялото движение“ на Деникин и Врангел.
В същия период, през който Х. Макиндер пише своята книга и се опитва да разчлени Русия, участниците в делегацията на САЩ за участие във Версайлската конференция взимат решение, което ще има огромни последствия за англосанксонската политика в продължение на целия ХХ в. Създаден е Съветът на външна политика (Council of Foreign Relations, съкратено CFR). Тази организация става център на институционализация на цялата англосанксонска и, по-широко, западна геополитическа традиция, която поставя в центъра на вниманието „цивилизацията на Морето“ и перспективата за нейното планетарно доминиране.
За CFR Съединените американски щати представляват повече отколкото страна, държава, нация. Тази организация вижда САЩ като израз на световна идея, призвана да организира целия свят под егидата на „морското могъщество“, което предполага доминиране и на американските интереси и американските ценности. Членовете на CFR не се делят на „реалисти“ и „идеалисти“; и едните, и другите планират бъдещето на човечеството и политическата организация на земното пространство като модел, където ще се сбъдне тържеството на американските идеали и ще бъдат закрепени „навеки“ стратегическите позиции на САЩ, признати като общочовешки.
Първи ръководител на CFR става американският учен Исая Боумен (1878–1949 г.), един от главните идеолози на програмата на Удроу Уилсън. Ис. Боумен формулира концепцията на „новия свят“, в която описва баланса на националните интереси на различните държави, такъв, че да бъде благоприятен за постепенното сдобиване от САЩ със световно господство.
Дейността на CFR има твърде конкретен характер. Всеки регион на света, всеки конфликт, всяка проблемна зона биват щателно изучавани от различни гледни точки и на основание на тази практическа работа по геополитически анализ били подготвяни анализи, прогнози и препоръки, предназначени за политическото ръководство на САЩ.
По време на Втората световна война ръководителят на CFR Исая Боумен отделя особено внимание на тази политическа география, което ще възникне след края на този колосален сблъсък. „Мерилото за нашата победа ще се определя от размера на нашето доминиране в следвоенния свят“, пише той.
Тази насока в геополитиката на атлантическата „цивилизация на Морето“ продължава чак до наши дни, независимо от тактическите промени при нейното реализиране.
Значителен принос в развитието на класическата геополитика внася американецът от холандски произход Николас Джон Спикмен (1893–1943 г.). Той заменя геополитическата формула на Х. Макиндер: „Който контролира Източна Европа, той управлява „сърдечната земя“ (Heartland), който управлява „сърдечната земя“ (Heartland), той управлява „световния остров; който управлява „световния остров“, той управлява света“, с нова формула: „Този, който доминира над „земята на ивиците“ (Rim land), той доминира над Евразия; този, който доминира над Евразия, държи съдбата на света в свои ръце“.
Освен преоценката на значението на Rim land, Н. Спикмен внася още едно важно допълнение в геополитическата картина на света, построена от гледната точка на „морското могъщество“. В основата на тази геополитическа представа лежи аналогията между Средиземно море в историята на Европа, Близкия Изток и Северна Африка през древността и Атлантическия океан в новата история на западната цивилизация. Тъй като Николас Спикмен считал именно „земята на ивиците“ (Rim land) за основна историческа територия на цивилизацията, то Средиземноморският ареал от древността според него представлява образец на културата, разпространила се после навътре в континента (приобщаването към културата от страна на „варварите на Сушата“) и на отдалечените територии, достижими с помощта на морските пътища (приобщаването към културата на „варварите на Морето“). Подобно на този средиземноморски модел в съвременността, в увеличен планетарен мащаб, същото се случва с Атлантическия океан, двата бряга (американския и европейския) на който се явяват ареал на най-развитата в технологичен и икономически смисъл западна цивилизация.
Николас Спикмен въвежда понятието „среден океан“ (Midland Ocean). В новата геополитическа концепция той се превръща не в разединяващ, а в обединяващ фактор, „вътрешно море“ („mare internum“). По този начин Н. Спикмен набелязва особена геополитическа област, която условно може да бъде наречена „атлантически континент“, в центъра на който, като езеро в сухопътен регион, се разполага Атлантическият океан. Този теоретически концептуален „континент“ е свързан посредством общността на културата от западноевропейски произход, идеологията на либерал-капитализма и демокрацията, пазарната икономика, проблемите на безопасността, единството на политическата, етическата и технологичната съдба.
Николас Спикмен особено акцентирал върху ролята на интелектуалния фактор в този „атлантически континент“. Западна Европа и поясът на Източното крайбрежие на Северна Америка (особено Ню Йорк) са провъзгласени за мозък на новото „атлантическо съобщество“. Нервен център и силов механизъм се явяват САЩ и техният търговски и военнопромишлен комплекс. Европа се оказва мисловен придатък на САЩ, чиито геополитически интереси и стратегическа линия стават единствени и главенстващи за всички държави на Запада. Постепенно трябва да бъде намалявана и политическата суверенност на европейските държави, а властта да преминава към една особена инстанция, обединяваща представителите на всички атлантически пространства и подчинена на приоритетното господство на САЩ.
Н. Спикмен далновидно предвижда най-важните политически процеси в света след Втората световна война: създаването на Северноатлантическия съюз (НАТО), намаляване на суверенитета на европейските държави, планетарната хегемония на САЩ и т. н.
Основният акцент на своята доктрина Н. Спикмен слага не толкова върху геополитическото осмисляне на функциите на САЩ като „морско могъщество“ в целия свят (като Алфред Мехън), колкото върху необходимостта от контрол над бреговите територии на Евразия (Европа, арабските държави, Индия, Китай и други държави), за да бъде постигната окончателната победа на Запада в дуела между континенталните и морските сили.
(По материали на чуждестранни автори.)
* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.