„Когато няма ограничения пред представителната власт, представителите на народа не са защитници на свободата, а кандидати за тирания.“
Бенжамен Констан /1798-1874/ – френски политически деец, публицист и писател-романтик.
Метафоричният образ на часовник, показващ, че остават 5 минути до 12 часа, като символ за събитие, което е от категорията на изключително належащите за сбъдване и за което настъпване остава съвсем малко време, в противен случай непременно ще последват тежки, може би дори катастрофални последици – уви! – вероятно вече не е валиден за духовното и материалното благоденствие на България.
Часовникът сочи 5 минути – поне! – след дванадесет часа. Вредите са нанесени. Вредите от държавното управление през целия период на т. нар. „преход“. Вредите, понесени от мнозинството от българския народ. Затова пък ползите са приватизирани от едно малцинство. Една банда от предумишлени разрушители – всичко „комунистическо“ под огън и меч! – една банда от политически шарлатани, от предатели на Отечеството, от поругатели на паметта на дедите ни, втъкали във всеки миг от своя живот жертвоготовността пред олтара на Майка България, тази банда, разположила се по правилата на т. нар. „представителна демокрация“ по целия политически спектър, не можеше другояче да мисли, както и не желаеше другояче да действа, освен да разрушава, да раздвоява, разтроява, разчетворява и изобщо манипулативно да разпарчетосва духовното единение на българския народ. И върху неговите нещастия да изгражда своето престъпно благосъстояние.
От този момент датира за милиони българи разорението и опростачването. Постепенно милиони българи се отчаяха, мнозина стегнаха багаж и с еднопосочен билет поеха навън от територията, която отказваше да им бъде Отечество. И която те не припознаха като жертвоготовни за нейното добруване.
Политическият хаос фатално повлече и стопанството ни към едно катастрофално падение, защото икономиката на един народ не е едно абстрактно явление, тя е една жизнена сила, един важен механизъм от съвкупната обществена структура.
Икономиката на един народ и общото нейно развитие зависят изключително от разбиранията и солидарността на хората. Ако хората са дезорганизирани, ако те се явяват на арената на живота като врагове, няма нищо чудно, че и стопанският живот, взет изцяло, понася последствията от обществения и политически хаос. Престъпната идея за краен и безогледен индивидуализъм води фатално и към тежко разпадане на социалния интегритет и по този начин се разрушават здравите елементи на живота, изчезването на които отваря тежки обществени рани. И провокира апатия.
Няма по-тъжна картина от един обезверен народ. Д-р Кръстю Кръстев /1866-1919/, български литературен критик и теоретик, философ, пише: „Апатията е смърт, лишена от поезията на смъртта, смърт в най-грозната форма, апатията е най-несимпатичното качество на един народ“.
Именно в обезверяването на мнозинството български граждани е вината на управляващата политическа прослойка след 10 ноември 1989 г. Обезверяване относно потенциала на българските граждани извън малцинството, застанало пред пултовете на държавното управление, да влияят върху обществено политическото развитие на своята Родина. Но за да бъда разрушена тази апатия, да бъде създаден един различен дух и стереотип на поведение на гражданското общество, е необходимо първо да си изясним механизма за появата на тази апатия. Понеже, когато бъде отстранена причината, се отстранява и следствието.
Появата след 10 ноември 1989 г. на възможност за многопартийна система създаде предпоставката за състезателност между отделните партии за гласовете на избирателите, изразяваща се често в засипването им с неизпълними и/или неизпълнени предизборни обещания. Но плурализмът в политическия живот съвсем не беше достатъчен. Необходимото и достатъчно условие за изкореняване на политическата апатия сред българите е премахването на сегашната конституция на България, създадена в потайна доба от шепа псевдоинтелектуалци, обсебени от мисълта че са парекселанс „правачи на История“. Като в този процес на „безпросветното“ множество от българския суверен, неудостоено с честта да е сред „ковачите на бъднините“ на територията и населението българско, обект на бъдещо командарене от една малцинствена прослойка, въобразила и самовнушила си, че е каймака на българската нация, – е целенасочено лишено от каквито и да е права да осъществява контрол върху сферата на държавното управление, както и да санкционира индивидите, неоправдали доверието във всичките си действия да се ръководят от интересите на българския народ.
В акциите си за лов на гласове, за българските политици беше напълно валидна сентенцията на Никита Сергеевич Хрушчов /1894-1971/, генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз /1953-1964/: „Навсякъде политиците са едни и същи. Те обещават да построят мост дори когато няма река“. Затова се превръща в устойчива традиция неизпълнението на поетите ангажименти пред гласоподавателите, както и отклонението на решенията, взети по високите нива на държавното управление, от предизборно заявеното русло за водене на бъдеща политика.
Все по-често у нас се споменава понятието „подмяна на електоралния вот“ – отклоняването от дадените на суверена обещания в предизборния период, при реалната политическа практика на управленския елит (или псевдоелит). По този начин се оголва трагичната същност на дефицита от равнопоставеност на двете страни на обществения договор. Подмяната на електоралния вот някои социолози разглеждат като конкретна проява на явлението „хетеротелия“ – обществото (институцията, конкретната личност) си поставят дадена социална цел, но в процеса на нейната реализация се получава съвсем друг резултат. Ако достигнатата цел е пряко противоположна на поставената, то тогава е налице „енантиодромия“.
Голямата честота на социалната хетеротелия се използва при опитите това явление да бъде дефинирано като норма на социалните процеси, при които провалите в рационалното функциониране представляват по-скоро закономерност и правило, отколкото изключение. Но без да бъде извършен структурно-функционален анализ на отделните процеси, когато е наблюдавана хетеротелия, твърдението, че в нея резултира някаква „друга“ сила, която въздейства на обществото като отделен, страничен фактор, е опит за ирационално обяснение на социални механизми, какъвто изцяло е и подмяната на електоралния вот. Но, както пише Карл Маркс: „Общественият живот е живот, практически по същество. Всичко тайнствено, всичко онова, което води теорията към мистицизъм, намира рационално решение в човешката практика и в разбирането на тази практика“. Конкретно за обяснението на хетеротелията, когато тя се проявява посредством подмяна на електоралния вот, е целесъобразно да бъдат открити субектите, които се облагодетелстват от неспазването на поетите по време на предизборни кампании ангажименти пред суверена.
Ето че на практика общественият договор се оказва по отношение на суверена долнопробна стока, чието съдържание катастрофално се различава от рекламния етикет. В този случай цената на общественото съгласие обективно се оказва прекалено висока за суверена, в сравнение с облагите – много от които остават пуснали котва в безкрайното пространство на несбъднатото очакване, така че стимулът за гражданите да останат страна по договора вече го няма.
При това положение пред индивида има две възможности: или да търпи и да страда, или да се опита да промени условията на договора, чрез сила или по мирен път. Като после непременно бъде приложена процедурата, „проскрибиране“ спрямо непрокопсаниците, виновни за трагичното положение на българския народ. В Речник на българския език, т.10, издание на Българската академия на науките, 2000 г., „непрокопсаник“ е определен като „Човек, който не се ползва с добро име, авторитет и обикновено не е постигнал нищо в живота, тъй като не живее и постъпва правилно и разумно, нехранимайко, никаквец“.
В случая „нищото в живота“ се отнася до добруването на българския народ, а не до личното благосъстояние на непрокопсаниците, което постоянно набъбва, както се вижда от представените от непрокопсаниците в държавното управление данъчни декларации. Именно затова е справедливо спрямо тях да бъде приложена процедурата „проскрибиране“. Въведена е била в древния Рим и е означавала поставяне на някого извън закона, т.е. това лице повече не се ползвало от защитата на закона, което на практика е означавало лишаване от римско гражданство и екзекутиране без съд, с последващо отнемане (секвестиране) на цялото движимо и недвижимо имущество.
Именно това е исторически проверената правилна парадигма за държавно управление – постигането на социално интегрирана нация посредством неотклонното отстраняване на социалните паразити от снагата на народа.
Заключението, че минималистичната демокрация, при която суверенът е само в миманса, е изчерпана като система за държавно управление, е вярно, но не е пълно. Тази управленска форма никога не е притежавала достатъчния потенциал за пълното разгръщане на съзидателните сили на който и да е народ в условия на свобода и достойно личностно съществуване. Републиканското равенство не включва само равни граждански и политически права. То утвърждава изискването да бъдат гарантирани на всички граждани социални, икономически, културни условия, които позволяват всекиму да живее с присъщите на гражданския живот достойнство и себеуважение. Ето защо е въпрос на живот и смърт за благодатното пребъдване на българската нация минималистичната демокрация да бъде положена в музея на историята.
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България