„В съвременния свят хората са разделени на три класи. Горе са управляващите аферисти; в средата – укротените бакали; долу – народът, който някой прекрасен ден ще глътне това цялото мило общество.“
Едмон Гонкур (1822–1896) и Жюл Гонкур (1830–1870) – френски писатели, в „Дневник“
Е, не всичко в историята на американските профсъюзи е заобиколено с ореола на сблъсъка между труда и капитала. През 70-те години на миналия век избухва големия скандал с Международното братство на шофьорите на товарни камиони (International Brotherhood of Teamsters – IBT). Членовете на този профсъюз по това време наброяват 2,3 млн. души, като надминават с повече от петдесет процента членуващите в двата следващи по големина синдиката – на Обединените работници в стоманодобивната промишленост на Америка и на Обединените работници от автомобилостроенето. В IBT членуват 450 000 шофьори на тежкотоварни камиони и работещи в складове. Те са ядрото на профсъюза, но той обединява и много други трудещи се в Съединените щати, Гуам и Канада; всеки един от десет профсъюзни членове е в Международното братство на шофьорите на товарни камиони. В IBT са служителите в ресторантите на самообслужване в държавния университет в Питсбърг, работещите в системата за отпадни води на Ню Йорк, пожарникарите в Нюарк, шофьорите на линейки и бронирани коли в Чикаго, пазачите на зоологически градини и полицаите в Сан Диего, карикатуристите в Холивуд, служителите на фирмата за наемане на коли „Херц“ във Флорида, стюардесите и чиновниците по резервациите на няколко авиокомпании из цялата страна, работници във веригата за бързи закуски „Макдоналдс“ в щата Тенеси, строителите на нефтопроводи в Аляска, медицинските сестри в Денвър, шофьорите на таксита в Кливлънд и Сан Франциско, пивоварите в щата Милуоки, работниците във фермите за производство на яйца в Калифорния и т. н.
През 1902 г. IBT е една нестройна конфедерация на доставчици на стоки с коне или с двуколки (team driver, откъдето по-късно произлиза популярното название на профсъюза „team drivers“ или „Teamsters“ – Тиймстърс). Тогава един от водачите на съюза се похвалва на вестникарски репортер, че „днес не съществува нито една индустрия, която би могла да продължи своя бизнес, ако тиймстърите пуснат юздите“. Седем десетилетия и половина по-късно, когато юздите са превърнати в трактори-влекачи, превозващи дори по двадесет тона като единичен товар, изказването не е загубило своята валидност. Почти всяко американско ядене, питие или стока за употреба вкъщи, са доставени от профсъюза, оглавяван през 70-те години на ХХ в. от Франк Фитцсаймънс. За тази организация веднъж тогавашният министър на правосъдието на САЩ Роберт Фитцджералд Кенеди казва, че е „най-влиятелната организация в страната след правителството“.
Президентът на IBT не изглежда като бос, който разпределя назначения с 20 000, 30 000 или дори повече от 50 000 долара годишна заплата, по брой отстъпващи единствено на правомощията на американския президент. През 70-те години на миналия век Франц Фитцсаймънс има лимузини, частен самолет, прислуга и главен готвач на разположение по всяко време на денонощието, всичко това предоставено от профсъюза. Притежава неограничена сметка, която осигурява на него и на цялото му семейство първокласно обслужване и пътуване, дори по време на почивка. Годишната заплата от 156 000 щат. долара е най-високото възнаграждение, заплащано тогава на който и да е профсъюзен водач по целия свят. Под командата на президента на тиймстърите, директно или индиректно, се намират 7 000 чиновници и бизнес агенти в 742 локални профсъюзи, сключващи 20 000 договора годишно с работодателите, или 77 всеки работен ден, от страна на своите 2,3 милиона профсъюзни членове.
Но под външната фасада на добропорядъчност подмолите крият нелицеприятни, дори престъпни факти. Предишният президент на тиймстърите Джими Хофа през 1967 г. е изпратен зад решетките за възпрепятстване на правосъдието. После, след изтичането и на петгодишната му забрана да се занимава с профсъюзна дейност, мистериозно изчезва през 1975 г., когато подготвя опита си да си възвърне обратно президентството.
Федералното бюро за разследване, под силен обществен натиск заради неуспеха си да разкрие мистерията около изчезването на Джими Хофа, започва разследване на Франк Фитцсаймънс и изобщо на профсъюза по други линии. Най-важното – под прицел попадат пенсионните фондове на профсъюза. Президентът на IBT всъщност се явява и голям банкер – той е попечител на пенсионните фондове на профсъюза в централните щати, в югоизточните и югозападните щати.
Постепенно излиза наяве, че управата на фондовете е отпускала заеми на „свои хора“ срещу подкупи. Като между тях е имало и мафиоти. Например през средата на 60-те години на миналия век ръководството на пенсионния фонд отпуска заем на бизнесгрупата на Мо Далитц – бивш картоиграч и синдикален бос, – за строеж на голфигрище, не безвъзмездна услуга. После един от вицепрезидентите на IBT Бил Пресър убеждава Джими Хофа да отпусне през 1966 г. заем в размер на 1 600 000 щат. долара за построяването на „центъра за развлечения“ „Ийстгейт“ в Кливлънд. Президент и собственик на „Ийстгейт“ е млад синдикален деятел от IBT на име Джеки Пресър (син на Бил Пресър!). Само след четири години фирмата на Джеки Пресър фалира и той престава да изплаща заема. Ръководството на пенсионния фонд потулва случая.
Както излиза наяве от разследването, Бил Пресър, Алън Дорфмън и други членове на ръководството били винаги готови да уредят „малко заеми“ на своите приятели. Според „вътрешен източник“, близък до Бил Пресър, вицепрезидентът на IBT наистина урежда заемите за фирмата-производител на игрални автомати „Slot Machine Company“, която по това време е притежавана мажоритарно от неговия приятел Сам Клайн, който раздавал „малки подаръци“ – акции от компанията, общо на брой 3 750 на Бил Пресър и членове на неговото семейство.
„Бил Пресър не беше по-различен от който и да е от едновремешните индустриални крадци-барони като Джон Д. Рокфелер“ – споделя един политик от Охайо и близък на Бил Пресър. „Те (крадците-барони) експлоатираха хората, нарушаваха някои закони, договаряха се, и правеха всичко необходимо, за да изградят състояние за себе си и своите семейства“.
Надеждата, че правителството ще прочисти ситуацията, се оказаха напразни. По случайност е възможно да бъде изградено стабилно обвинение срещу профсъюзен водач, но това има за краен резултат да бъдат извадени извън играта неколцина профсъюзни босове за кратко време. И тази ситуация не е радикално променена още от 1957 г., когато Роберт Кенеди и комитетът на Мак Клелън в Сената обърнаха законодателно внимание на профсъюзната корупция. Правосъдният министър и други правителствени специалисти по корупция в областта на синдикатите приписват своята загуба в борбата със „сребърните аргументи“, както още древните римляни наричали подкупите, на няколко фактора. Повечето нарушения в областта на трудовото законодателство в Съединените щати са наказуеми простъпки, а не престъпления, и затова рядко завършват с присъди за лишаване от свобода. Министерството на труда, което носи първичната отговорност за нарушенията на трудовото законодателство, е зле кадрово и технически оборудвано за тази задача. На неговите разследващи служители им липсва правна образованост, а и не достига персонал. От друга страна, поради особената специфика на профсъюзите, е невероятно да се очаква, че Министерството на труда би разследвало синдикатите с ентусиазъм, както някоя друга от правителствените агенции. Тъй като служителите в държавните учреждения в САЩ нямат много възможности да противостоят на своя работодател – правителството. Дори не притежават право да стачкуват. Напълно противоположен е потенциалът на синдикатите. Особено тиймстърите могат да парализират целия икономически живот на страната. Докато стачката например на автомобилостроителите дълго време няма да се усети – в складовете винаги има непродадени коли, то ако тиймстърите спрат работа, особено ядрото им – превозвачите на товари и работниците в големите складове, само за няколко дни щандовете в магазините за хранителни стоки ще бъдат изпразнени. Ще последват неминуемо и социални вълнения сред населението. Ето защо властите предпочитат да не фокусират своето влияние върху този синдикат.
Профсъюзите в Съединените щати винаги са се противопоставяли на стриктното регламентиране на тяхната дейност, на по-строгото законодателство и принудителни процедури, понеже според тях това води до ограничаване на свободата на тяхната дейност. В тази насока е и лобистката дейност на профсъюзите.
Какво пък – за обикновените профсъюзни членове е важно като цяло техните придобивки да растат. Именно апатията е тази, на която разчитат корумпирани синдикални лидери. Пък и може би представата за профсъюза като тежкотоварна социална и политическа сила и скрупульозен честен защитник на работниците в Съединените щати е мираж в синдикат, който може да удовлетвори своите членове с достатъчно добри дневни надници, без значение колко корумпиран и колко ограничен в дейността си е профсъюзът.
Все пак, за да съществува профсъюзът, а оттук – и високите заплати на неговите шефове, – е необходимо той в една немалка степен да защищава интересите на своите членове. Затова и дори синдикатът да е корумпиран, интуицията на Кирил Домусчиев му подсказва: по-добре е изобщо да го няма!!! Вън, вън, вън от Елдорадото за неограничени печалби!!!
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.