„Ние сме родени, за да живеем съвместно; нашето общество е свод от свързани помежду си камъни, който ще се срути, ако те не се крепят взаимно.“
Луций Аней Сенека (54 г. пр.н.е.–39 г. н.е.) – римски писател
След Великата депресия в края на 20-те години на миналия век в Съединените щати, през 1933 г. промишлеността в страната бележи известно оживяване. Но подемът на промишленото производство бил бавен и неравномерен. Индексът на икономическа дейност през 1936 г. все още оставал на 10 % по-нисък от равнището на 1929 г., и едва в началото на 1937 г. го надминал с 2,5 %. Запазило се хроничното неизползване на пълните производствени мощности, а следователно и масовата безработица. Продължавала кризата в селското стопанство.
Невижданата дотогава дълбочина на отминалата икономическа криза, разбиването на илюзията за „класовото сътрудничество“ и „вечното процъфтяване“ на американския империализъм усилили класовото противопоставяне. 1933–1937 били години на подем на стачното движение, на ръст на политическата съзнателност на работническите маси, на сериозен напредък в организационната структура на профсъюзите.
Броят на стачниците в Съединените щати през 1933 г. превишил един милион, в 1934 г. той достига 1 467 000 участници. Наред с исканията за повишаване на работната заплата и съкращаване на работния ден, в повечето стачки били издигани и искания за признаване на профсъюзите и трудовите договори от страна на предприемачите. Основното политическо значение на стачната вълна през този период се заключавало в стремежа към единство на работниците в профсъюзните редове.
През 1933 г. стачкували 60 хиляди шивачи в Ню Йорк, 65 хиляди текстилни работници в щатите Джорджия и Южна Каролина, 70 хиляди миньори в Западна Пенсилвания. Най-масовата проява на американския пролетарият през 1934 г. била триседмичната всеобща стачка на половин милион текстилчици. Като се позовали на искането на правителството за съкращаване на продукцията на памукообработващите и хартиените фабрики, предприемачите понижили работните заплати с 25 %. Само благодарение на намесата на лидерите на Американската федерация на труда и оказаната поддръжка на предприемачите от страна на правителството, работниците били принудени да прекратят стачката.
Изключително събитие през същата 1934 г. била общата стачка в Сан Франциско. На 9 май започнали стачка докерите на Тихооеанското крайбрежие, искайки повишаване на работната заплата, която не достигала даже до официално обявения екзистенц-минимум от средства.
Какъв трагичен аналог със сегашната ситуация в България, където стотици хиляди са т. нар. „трудещи се бедни“, тоест получават през 2025 г. минимална работна заплата, която е с повече от 350 лева под изчисления от Националния статистически институт необходим размер за сносно съществуване понастоящем в България.
На 23 май 1934 г. към стачкуващите докери се присъединили и моряците. Броят на стачниците достигнал 35 хиляди души. Обединеният стачен комитет отправил своите искания: незабавно да бъде повишено заплащането на наемните работници, да бъде съкратена работната седмица, да бъде сключен колективен трудов договор, наемането и уволняването на работници да бъде извършвано само със знанието на профсъюза. Малко по-рано, на 16 юли 1933 г., като елемент от мероприятията на „новия курс“ на президента Франк Делано Рузвелт, бил приет закон за създаване на Национална администрация за оздравяване на промишлеността – НИРА (National Industrial Recovery Administration). Макар че справедливите искания на стачниците не излизали извън рамките на закона за НИРА, предприемачите отказали да ги приемат. Против работниците били изпратени в пълно бойно снаряжение повече от 2 хиляди войници от Националната гвардия. На 5 юли 1934 г. по време на уличните боеве двама стачници били убити, а 115 ранени. Полицаите разрушили помещението на професионалния съюз на пристанищните докери.
Възмутените работници поискали обявяването на обща стачка. Въпреки заплахите на лидерите на Американската федерация на труда, които заявили, че всеобщата стачка ще бъде считана за „незаконна“, местните отделения на професионалните съюзи едно след друго се изказали за провеждането й. Деловият живот в града замрял. Стачкували 127 хиляди работници в Сан Франциско и съседните градове Окланд, Бъркли и Аламейда. На 19 юли нито един кораб не влязъл в пристанището на Сан Франциско.
Няколко хиляди войници с артилерия и танкове, заедно с отряди от главорези, наети от предприемачите, били използвани за смазването на стачката. Начело им застанал шефът на НИРА генерал Хю Джонсън. Той заявил, че стачката е сигнал за начало на революция и призовал „да бъдат избити комунистите“. Била разбита печатницата на комунистическия вестник „Уестърн Уъркър“, който поддържал стачката, помещението на профсъюза на работещите в търговския флот, безплатния стол, организиран от профсъюза на пристанищните докери. Полицията арестувала 500 души от семействата на стачниците и ги обявила за „комунистически заговорници“.
Всеобщата стачка продължила три дена, след което стачният комитет, подложен на натиск от страна на водачите на Американската федерация на труда, призовал стачниците организирано да започнат работа. Като резултат от стачката били частично удовлетворени исканията на работниците: повишаване на заплащането за извънредна работа, съкращаване на продължителността на работната седмица, въвеждане на контрол от страна на професионалните съюзи върху канторите за наемане на работници. Предприемачите били принудени да признаят профсъюза на пристанищните докери по Тихоокеанското крайбрежие.
Стачното движение успешно се развива и през следващите години, преодолявайки ожесточената съпротива на монополите, федералните власти и реформистката профсъюзна върхушка. Хиляди работници били арестувани за участие в стачните борби, мнозина били убити или осакатени от войската и полицията. В 19 щата за разгромяване на стачките властите мобилизирали 40 хиляди души в Националната гвардия.
В отстояването на своите права работниците започнали масово да прилагат метода на т. нар. „седяща стачка“: стачниците не напускали работните места и оказвали съпротива срещу всички опити да бъдат използвани стачкоизменници. От м. септември 1936 г. до м. май 1937 г. в такива „седящи стачки“ участвали повече от 485 хиляди работници.
През декември 1936 г. в автомобилните заводи на концерна „Дженерал мотърс“ в град Флинт започнала стачка, която обхванала 135 хиляди работници и разстроила производствения процес в 69 предприятия на фирмата. Посредничеството на Министерството на труда и на лидерите на Американската федерация на труда не дало резултат. Провалила се и провокационната кампания на буржоазния печат, изобразяваща стачката като „Комунистически опит да бъде съветизирана автомобилната промишленост на Съединените американски щати“. Работниците твърдо отстоявали своите интереси. След шестседмична борба администрацията на „Дженерал мотърс“ била принудена да отстъпи, като обявила, че е готова да признае профсъюза и да обсъди с него в мащабите на цялата страна въпросите за работната заплата, продължителността на работния ден, интензификацията на труда.
Активизирало се и движението на безработните. През февруари 1934 г. във Вашингтон се състоял конгрес, на който 900 делегати представлявали 2 млн. безработни от 32 щата. Конгресът решил да поиска незабавното въвеждане на социално застраховане от безработица. През 1934–1935 г. се състояли стотици митинги и демонстрации, искащи от правителството да оказва помощ на безработните. Тази кампания била поддържана от много професионални съюзи.
Като равносметка от ожесточените стачни сблъсъци през периода 1933–1936 г. работниците се сдобили с немалко придобивки. Бил увеличен годишният фонд за работна заплата с около един милиард долара. Освен това два милиона работници постигнали намаление на работния ден, един милион – право на платен отпуск, половин милион – повишаване на заплащането за извънреден труд. Понижаването на реалната работна заплата било временно преустановено. През тези години били проведени и някои социални реформи; управляващите кръгове били принудени да ги осъществят, защото разчитали по този начин да отслабят остротата на класовите противоречия и да не допуснат развитието на масово революционно движение.
През 1935 г. за първи път в историята на Съединените щати бил приет закон за социалното застраховане. Той предвиждал пенсия за работниците, достигнали 65-годишна възраст, а също оказване на държавна помощ на болните и на инвалидите. Пенсионният фонд бил натрупван от вноски от работната заплата на трудещите се и за сметка на отчисления от страна на предприемачите.
Е, не е ли вече напълно ясно защо лицето Кирил Домусчиев смята за вредно явление съществуването на профсъюзите в България!
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.