„Икономическите магнати измамват демокрацията, преди да я довършат.“
Хенрих Ман (1871–1950) – немски писател
От есента на 1937 г., когато започва нова икономическа криза, именно Съединените щати са държавата, която попада най-силно под нейните удари. Продукцията на стоманодобива бива значително намалена, а целият обем на промишлената продукция на страната към края на 1937 г. спада с почти една трета. През следващата година количеството на безработните достига 16,6 млн. души. Милиони работници преминали на непълен работен ден, други – на непълна работна седмица. На нюйоркската борса царяла паника, която напомняла за „черните дни“ през 1929 г. Цената на акциите на Стоманения тръст спаднала от 126 щат. долара за акция до 56 щат. долара, на „Дженерал мотърс“ – от 70,5 щат. долара до 33, на „Дженеръл електрик“ – от 65 на 41. Бързо спадал курсът на долара спрямо другите валути. Към м. декември 1937 г. общите загуби на американските монополи достигнали 25 млрд. долара.
Влошените икономически условия в Съединените щати веднага рефлектират и рязко утежняват положението на работническата класа в страната.
Именно през тези години се проявява стремежът на американската работническа класа към единство в нейните действия. Преодолявайки съпротивата на реакционните лидери на Американската федерация на труда, стотици хиляди работници започнали по собствена инициатива да създават в предприятията единни профсъюзни организации. Синдикатите, влизащи в Лигата на профсъюзното единство, се влели в Американската федерация на труда, което довело – въпреки волята и желанието на профсъюзните бюрократи, – към засилване на влиянието на комунистите и другите прогресивни елементи върху профсъюзното движение. По същото време възникнали производствени съюзи на металурзите, нефтодобивниците, работниците от автомобилната промишленост и т. н.
Борбата за създаване на производствени профсъюзи била по същество движение за обединяване на силите на американския пролетариат „отдолу“. Поради опасенията си, че такова движение би придобило революционен характер, някои от ръководителите на Американската федерация на труда, например водачът на обединения профсъюз на миньорите Джон Люис, лидерът на обединения синдикат на шивашките работници Сидни Хилман и други, решили да изземат инициативата от редовите синдикални членове и да възглавят новите профсъюзни организации.
През м. ноември 1935 г., на основата на осем производствени профсъюза, влизащи в състава на Американската федерация на труда, възникнал нов синдикат – Комитет на производствените профсъюзи. За председател на организацията бил избран Джон Люис.
Комитетът започнал широка кампания за създаване на масови производствени съюзи в най-важните отрасли на промишлеността. В продължение само на една година числеността на синдиката на работниците в стоманодобивната промишленост нараснала от 15 хиляди до 525 хиляди члена, на обединения профсъюз на автомобилостроителите – от 30 хиляди до 400 хиляди и т. н. Възникнала възможност за обединяване на всички трудещи се в единен синдикален център. Но тази възможност не била реализирана. Ръководството на Американската федерация на труда, разтревожено от нарастването на прогресивните сили вътре в организацията, през м. август 1936 г. устроило своего рода „съд“ над производствените съюзи, а после ги изключило от редовете на федерацията.
Разколническият акт на ръководителите на Американската федерация на труда не намалил ръста на членската маса в производствените съюзи. През 1937 г. Комитетът на производствените съюзи обединява в своите редици 3,7 млн. души. През ноември 1938 г. на конгреса на Питсбърг той бил преобразуван в Конгрес на производствените профсъюзи и се превърнал в най-големия синдикален център на страната.
Създаването на Конгреса на производствените профсъюзи се явява важен елемент от историята на американското работническо движение. Производствените профсъюзи, обединявайки работниците от различните отрасли на производството, независимо от техния пол, расова и национална принадлежност, оказали прогресивно, демократизиращо влияние върху работническото движение, способствали за подема и на афроамериканците в синдикатите. През 1938 г. в профсъюзите вече членували 250 000 негри.
Влизането на Съединените щати във Втората световна война и следствие на това военновременните условия в икономиката, както и патриотичният подем сред населението, за дълъг период от време привидно тушират противоречията между капитала и наемната работна ръка. От друга страна капиталистите са напълно наясно, че свикването под знамената на милиони въоръжени американци, при положение, че вътре в Съединените щати бъдат създадени тежки икономически условия за техните близки – съпруги, родители и т. н., – чрез ниски работни заплати, би представлявало потенциална опасност от ляворадикална революция. От своя страна и профсъюзите са много предпазливи по отношение на евентуални стачни действия, за да не бъдат обвинени в непатриотизъм, в „съдействие на врага“ и да не попаднат под ударите на военновременното законодателство.
Краят на Втората световна война отбелязва и приключването на „идилията“ във взаимоотношенията между капитала и властите в Съединените щати, от една страна, а, от друга страна, наемната работна ръка. Но противодействията на исканията на трудещите се придобиват изобретателност, с цел да бъдат избегнати острите класови сблъсъци.
Несръчната и бавна – когато става въпрос за защитата на трудовите права на обикновените американци, – съдебна система в Съединените щати демонстрира завидна енергия и бързина, поставяйки се в услуга на монополите при репресирането на стачното движение.
Според известния американски адвокат от Кливлънд Рой Кауфман, който дълги години е защищавал интересите на профсъюзите в техните трудови конфликти с предприемачите: „Законите и съдебната система на тази страна са създадени така, че да защищават само правата на малцинството – властта на богатите и да държат мнозинството от народа в постоянно подтиснато състояние. По време на цялата ми дълга кариера на профсъюзен адвокат, аз не съм бил свидетел на нито един случай, когато съдът е застанал на страната на стачниците. Законите в Съединените щати създават само видимост за заинтересованост от нуждите и надеждите на народа. На всички е известно, че американските работници с дълга и продължителна борба са си извоювали права на стачки. Но ако вие започнете стачка, компанията притежава много начини, за да ви накаже: от глоба до уволнение. И колкото и да подавате тъжби до съда, никой няма да ви помогне“.
Съвършено друга е ситуацията, когато към съда се обръщат представители на компаниите. В този случай наказващият меч на американската Темида винаги е в услуга на предприемачите. В практиката на съдебните органи в Съединените щати трайно са се установили издаваните по молба на работодателите т. нар. „инджъкшън“ – съдебни постановления. В тези актове е изложено изрично предписание временно да бъде прекратена или отсрочена стачката, и по този начин да бъдат ограничени средствата за стачна борба. Изисквания от този род едва ли могат да въведат някого в заблуждение. Че нали „временната“ забрана на стачка е лесно да бъде превърната в постоянна чрез нейното продължаване или посредством издаване на нова забрана. Колкото се отнася до ограничаване на средствата за стачна борба, става въпрос преди всичко за съкращаване на броя на пикетите, намаляване на числото на пикетчиците на пост, забрана да бъдат спирани машините със стачкоизменници и т. н. Ето как целта на съдебните предписания е очевидна – да бъде внесен елемент на дезорганизация в редиците на стачниците, да бъде притъпено тяхното основно оръжие в борбата им срещу предприемачите. Неизпълнението на конкретните издадени предписания влече след себе си прилагането на тежки съдебни санкции.
Характерен пример в това отношение може да служи дейността на окръжния съд в Ню Йорк. През м. април 1980 г. той издал предписание за „временно“ прекратяване на стачката на работниците в градския транспорт. Отказът на 35 хиляди стачника да се подчинят на това съдебно решение довел до налагане на глоба на местното отделение на профсъюза в размер на 1 млн. щат. долара. Подобна съдба постигнала и профсъюза на работниците от съобщенията и служащите в нюйоркската телефонна компания. Санкцията за неизпълнение на съдебното предписание за „временно“ прекратяване на стачката предвиждала глоба в размер на 50 хиляди долара за всеки ден, който продължавала стачната борба.
По време на най-голямата в историята на Съединените щати стачка на диспечерите на авиолиниите, състояла се през 1981 г. – първата година от президентстването на отявления противник на работническото профсъюзно движение Роналд Рейгън, макар и заемал поста председател на Гилдията на киноактьорите в Холивуд, – с решение на съда бил наложен арест на стачния фонд на профсъюза. В резултат на този акт стачниците били лишени от тези средства, с които разчитали да се подкрепят през този труден период. Било взето и съдебно постановление за това, че материалната отговорност за щетите, причинени от стачката, може да бъде възложена не само на профсъюза, но и върху неговите отделни членове, участващи в стачката. Това означавало, че авиодиспечерите и техните семейства във всеки момент могли да бъдат лишени от своите домове и от другото си лично имущество.
Колко трагично далновиден е бил магнатът Джон Пирпон Морган, наричан още и заради твърдата си хватка в бизнеса „Корсаря“, когато е създал сентенцията: „Ако искаш да отмъстиш на някого, поръчай това на своя счетоводител!“
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.