„Определение на демокрацията: Казвате какво искате и вършите каквото ви кажат.“
Джордж Бърнард Шоу (1856–1950) – английски писател от ирландски произход, драматик и публицист
Едно от първите стълкновения на работническата класа с предприемачите в САЩ по време на президента Калвин Кулиндж била стачката на текстилните работници в Пасаике (щат Ню Джърси), избухнала през януари 1926 г., след като собствениците обявили понижаване на работната заплата с 10 %. Обединеният съюз на текстилчиците, влизащ в Американската федерация на труда, отказал своята поддръжка на стачката, и нейното ръководене преминало към Лигата на профсъюзната пропаганда. В стачката участвали 13 хиляди души, тя се отличавала с изключително упорство на нейните участници, продължила 13 месеца и завършила с частичен успех на работниците.
През април 1927 г. обявили стачка 200 хиляди миньори. В резултат на предателството на реформисткото ръководство на синдиката тази стачка завършила с тежко поражение за нейните участници, което довело до разкол сред съществуващите профсъюзи на миньорите и възникване на нов профсъюз, който се присъединил към Лигата на профсъюзна пропаганда.
Редица стачки в периода 1927–1928 г. имало в текстилната, шивашката и други отрасли на промишлеността.
В отговор на активирането на работническото движение управляващите кръгове засилили терора срещу революционните елементи на пролетариата. Една от проявите на този терор била разправата над двама работници-революционери от италиански произход – Никола Сако (р. 22 април 1891 г.) и Бартоломео Ванцети (р. 11 юни 1888 г.). Двамата са обвинени в убийството на касиера на обувна фабрика и охранителя Александро Берардели, както и в кражбата на 15 766,51 щат. долара от касата на фабриката в Южен Брейнтри, щата Масачузетс, в нощта на 15 април 1920 г. По това време Сако е работник в обувната фабрика, а Ванцети – продавач на риба. Съдебният процес е срещу двамата, обвинени и че са последователи на анархиста Луиджи Галеани, подкрепящ революционното насилие, включително атентатите и убийствата. Той е публикувал Cronica Sovversiva („Подривна хроника“) – периодично издание, защищаващо силовата революция, както и специалното ръководство за правене на бомби La Salute é in voi!, широко разпространено сред неговите последователи.
По онова време италианските анархисти оглавяват списъка с опасни врагове на правителството и са идентифицирани като заподозрени в няколко бомбени атентата и опита за убийства (дори в опит за масово отравяне) още от 1913 г.
Малко по-рано тялото на анархист-печатар, арестуван в Ню Йорк и задържан 8 седмици преди арестуването на Сако и Ванцети, е намерено размазано на паважа под 14-ия етаж на сградата, където е бил задържан. Според някои източници Сако и Ванцети започват да носят оръжие именно след този инцидент. При арестуването им то е открито у тях.
Съдебният процес продължава няколко години. Истината е обаче, че не са налице нито преки, нито косвени доказателства, които необоримо да сочат, че именно Сако и Ванцети са убийците в обувната фабрика. Но областният прокурор Фредерик Гюн Кацман вместо да задълбае в разследването, ги нарочва за изкупителни жертви и за стъпало в неговата кариера.
В мащабното си изследване „Процесът срещу справедливостта“, излязло 78 години след събитията, историкът Хауърд Зин публикува стенограми от полицейските разпити. От тях ясно се вижда, че служителите на реда не се интересуват чак толкова от обира и убийството, колкото от политическите възгледи на двамата италианци. „Комунист ли сте?“, „Вярвате ли в нашето правителство?“, „Абонирани ли сте за издания на анархистката партия?“ – такива въпроси задават следователите към Сако и Ванцети. На базата на своите проучвания, между които е и изключително обърканата балистична експертиза, изследователят Хауърд Зин заключава: „Едно нещо е сигурно – виновни или не, – процесът срещу Сако и Ванцети не е бил справедлив. Не е било възможно да бъде справедлив при атмосферата в съдебната зала през 1920–21 г. Не е било възможно заради патриотичното надъхване, не е било възможно в този съд, с този съдия, с тези съдебни заседатели. И това всъщност е важното, защото това не е изолиран случай. Той е сходен с много други примери за „правосъдие“, в които не е важно дали си виновен, или не си, а е много по-важно какъв си. Много е важно колко пари имаш, много е важно какъв е цветът на кожата ти, много е важно дали си американец (тоест патриот според общоприетата щампа – бел. а.), и е особено важно дали имаш радикални политически възгледи. Всички тези неща са били срещу Сако и Ванцети“.
През м. октомври 1925 г. някой си Мадейрос, участник в гангстерска банда, признава, че убийството е извършил той и че нито Сако, нито Ванцети имат към това престъпление каквото и да е съучастие. Въпреки това пристрастният съд на 9 април 1927 г. осъжда Никола Сако и Бартоломео Ванцети на смърт. В продължение на последващите четири и половина месеца в много държави на света прогресивната общественост разгръща широко движение срещу това въпиещо беззаконие. По целия свят преминава вълна от стачки и демонстрации на работническата класа. Отмяна на присъдата искат известни писатели, учени, артисти. Но истинските господари на капиталистическа Америка настояват за изпълнението на присъдата, макар и върху невинни, стремейки се да всеят страх сред работническата класа и да омаломощят волята на пролетариата за борба. На 23 август Сако и Ванцети са екзекутирани върху електрическия стол. По случай 50-годишнината от процеса тогавашният губернатор на Масачузетс Майкъл Дукасис официално се извинява за несправедливия процес.
В периода на икономическата криза през 30-те години на миналия век положението на работническата класа в САЩ рязко се влошава. Съкращаването на производството, закриването на фабрики и заводи и недостатъчното натоварване на производствените капацитети на предприятията породили огромна безработица. Към месец март 1933 г. армията на американците без работа наброява 17 млн. души, отделно са милионите полубезработни. При отсъствието на закон за социално застраховане срещу безработица, американците, останали без работа, били лишени от каквито и да е средства за съществуване. Ръстът на безработицата бил съпроводен с многопосочен натиск на капиталистите срещу наемната работна ръка: рязко интензифициране на трудовия ритъм и драстично намаление на заплащането, достигащо до два пъти много често. Стотици хиляди хора се лишили от своите жилища, понеже вече не били в състояние да изплащат своите ипотеки за тях. В окрайнините на много промишлени центрове безработните и техните семейства изграждали временни лагери за подслон, наричани „хувърови градчета“.
Като логичен отговор на драматичното влошаване на живота на работническите маси, в Съединените щати се разгърнало широко стачно движение, особено в минната, текстилната, автомобилната, шивашката и други отрасли на промишлеността.
С голяма организираност и упоритост се отличавала стачката на миньорите в щатите Пенсилвания, Охайо и Западна Вирджиния, която била обявена в средата на 1931 г. под лозунга „Стачкувай срещу гладната смърт!“. Собствениците на мините с изключителна жестокост потушили стачката. В стълкновенията с полицията загинали 25 миньори. Ранените наброявали стотици. Числото на арестуваните превишило хиляда, пострадалите от отровните газове, използвани от полицията, били над 2 000 души.
Въпреки терора от страна на властите, броят на стачките, а и количеството на участниците в тях растяло. През 1930 г. стачкували 157 хиляди американски работници, в 1931 г. – 337 000, а през 1933 г. броят на стачниците минал един милион. Но стачките били изолирани една от друга. Причина за това била недостатъчната организираност на американската работническа класа. Освен това буржоазията в Съединените щати притежавала огромен опит, разполагала с въоръжена сила за разгромяване на стачното движение, като се опирала и на своята агентура в лицето на някои реакционни ръководители на Американската федерация на труда и други синдикални организации.
В годините на кризата особен размах придобили действията на фермерите против принудителните продажби на ферми заради неплащане на дългове и данъци. С помощта на безработни и селскостопански работници фермерите устройвали засади на пътищата, спирайки камионите на крупните фермери, които били отказали да се присъединят към американското протестно движение, взимали от тях продуктите и ги раздавали безплатно на нуждаещите се.
Голям размах придобило движението на безработните. По призив на Американската Комунистическа партия на 6 март 1930 г. в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Питсбърг и други градове се състояли масови митинги и демонстрации, в които взели участие 1 250 000 души. За да разгонят безработните, властите съсредоточили в Ню Йорк значителни полицейски сили. Те не дали възможност на делегатите на безработните да представят своите искания пред кмета на града и арестували ръководителите на демонстрацията начело с видния деятел на американското работническо движение Уйлям Фостър.
Движението на безработните приело високоорганизиран характер. По цялата страна били създадени съвети на безработните, а през юли 1930 г. в Чикаго на конгреса на 1 320 представители на тези съвети бил учреден Национален съвет на безработните.
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.