„Ако интересите на нацията, т. е. на хората, вече не съвпадат с интересите на капитализма, нека той отстъпи място на друга структура.“
Антоан дьо Сент-Екзюпери (1900–1944) – френски писател
Непосредствено след края на Първата световна война стачното движение в Съединените щати бележи рязък подем. През 1919 г. в страната стават 3 630 стачки, в които участват над 4 млн. работници. Трудещите се искали въвеждането на 8-часов работен ден, повишаване на работната заплата и подобряване на условията на труда, сключване на колективни договори.
През януари 1919 г. започнала стачка на докерите на Ню Йорк, след това в Сиатъл, с искания за повишаване на работната заплата и подобряване на условията на труд. През февруари с. г. има вече обща стачка в Сиатъл. Стачният комитет взел в свои ръце управлението на града. За поддържане на обществения ред били организирани отряди на работническата гвардия. За да разгроми стачката, кметът на Сиатъл извикал редовна войска, а профсъюзните водачи обявили стачката за незаконна. В резултат на репресиите на властите, измяната на лидерите на профсъюзите и липсата на единно революционно ръководство стачката, претърпява поражение.
През пролетта и лятото на 1919 г. на редица места в Съединените щати стихийно, въпреки открито изразеното противопоставяне на профсъюзните водачи, избухват нови стачки. През юли стачкуват 100 000 работници в чикагския железопътен възел. Към тях се присъединили бостънският, филаделфийският и денвърският железопътни възли; в началото на август към стачката се присъединяват всички железничари в национален мащаб.
Стачниците издигнали и политически искания. Особена популярност между тях получил „планът Пламб“ (наречен на името на юрисконсулта на профсъюза на железничарите), който предвижда национализация на железниците чрез изкупуването им от държавата и участие в тяхното управление на представители на профсъюзите и железничарите.
Най-ярка проява на класовата борба през 1919 г. е започналата през м. септември стачка на работници от стоманодобивната промишленост, която обхванала 365 000 души. Ръководил стачката Уйлям Фостър, който по това време е секретар на профсъюза на трудещите се в стоманодобивната промишленост в Съединените щати. Срещу стачниците в единен фронт застанали собствениците на Стоманения тръст и правителството. В Пенсилвания, Индиана и в другите щати, където се разпространила стачката, било въведено военно положение. Властите концентрирали полицейски части, също и организирани от ветерани от войната, особено от бивши офицери, специални въоръжени отряди. От Питсбърг до Клертон, на разстояние 20 мили били съсредоточени не по-малко от 25 хиляди въоръжени наемници на Стоманения тръст.
На 1 ноември, в разгара на борбата на работниците от стоманодобивната промишленост, обявили стачка и 500 хиляди миньори. Президентът Удроу Уилсън обявил стачката им за незаконна, а главният прокурор (министър на правосъдието) Палмър ултимативно предупредил миньорите, че ако стачката не бъде прекратена, то ще бъдат предприети репресивни мерки, наложени от Конгреса. На 11 ноември ръководителят на обединения синдикат на миньорите Джон Люис обявил прекратяването на стачката. „Ние сме американци – заявил Люис. – Ние не бива да се борим против нашето правителство“.
После всички сили на реакцията – полиция, войска, въоръжени отряди, били хвърлени срещу металурзите от Стоманения тръст. Много работници били убити, хиляди хвърлени в затвора. Металурзите от стоманодобивната промишленост продължили съпротивата си до януари 1920 г., но претърпели поражение.
Стачката на работниците в стоманодобивната промишленост имала огромно значение за целия американски пролетариат. Тя показала особената необходимост от единство на работническата класа, когато против трудещите се съюзени се противопоставят предприемачите, правителството и реакционните лидери на професионалните съюзи. Тази стачка разбила пропагандната лъжа на капиталистите, че не е възможно обединението на работниците – емигранти, в това число и неквалифицираните работници. Между стачниците били работници от 39 националности, всичките мъжествено участвали в борбата.
Притиснат от обстоятелствата и мрачната за него перспектива и за по-нататъшни масови стачки, президентът Удроу Уилсън свикал „Промишлено съвещание“ и поканил на него ръководителите на Американската федерация на труда Хомпърс, Мегю Уол, шефовете на железничарските профсъюзи обединения („братство“) Уилс Луциус Шепърд, а от предприемачите – Джон Рокфелер и президента на Стоманения тръст Гери. Представителите на профсъюзите още веднъж продемонстрирали своя опортюнизъм, като се изказали за установяване на сътрудничество между труда и капитала, на основата на признаване от страна на предприемачите на професионалните съюзи, както и предложили създаването на смесено бюро от делегати на профсъюзите и предприемачите. Но предприемачите отхвърлили тези предложения, като издигнали насрещно искане за „открита работилница“, т. е. за пълна ликвидация на профсъюзите. Ето защо съвещанието се оказало безрезултатно. По същия начин завършило и второто „промишлено съвещание“, инициирано от Удроу Уилсън през м. януари 1920 г.
Ето международната универсалност на идеята профсъюзите да бъдат пратени по дяволите. Дали в Съединените щати през първата четвърт на двадесетото столетие или един век по-късно в България, мотивът е един и същи – те пречат на капиталистите. На капиталистите, независимо дали те се наричат Джон Рокфелер или Кирил Домусчиев, на чиято персона принадлежат думите, изречени на 24 юли 2017 г.: „Моя лична позиция е, че синдикатите са вредни за България. Синдикатите пречат на развитието на икономиката, на развитието на държавата и пречейки на развитието на икономиката, те пречат и на развитието на социалната сфера и на всички сфери на обществения живот. Там, където няма синдикати, бизнесът върви. Предприятията се развиват. Не случайно на много места, където компаниите са успешни, синдикатите ги няма“.
Е, не е ли и днес прав френският писател Оноре дьо Балзак (1799–1850 г.), който е заключил: „Кажи ми какво владееш, и аз ще ти кажа какво мислиш“.
Именно поради драматично противоположната позиция по отношение на собствеността, острите противоречия между предприемачите и властите в Съединените щати, от една страна и трудещите се, от друга страна, продължават и по-нататък. Президентството на републиканеца Калвин Кулидж (1923–1929 г.) съвпада с промишления подем в страната, който апологетите на американския империализъм нарекли „период на процъфтяване на Съединените щати“. Кулидж издигнал лозунга „Работата на Америка е бизнесът“. Този лозунг изразявал същността на цялата политика на Съединените американски щати в периода на двата мандата, докато Калвин Кулидж е стопанин на Овалния кабинет в Белия дом.
Но въпреки значителното разширяване на промишленото производство, хиляди миньори, железничари, текстилни работници и трудещи се от другите отрасли на промишлеността се оказали безработни поради капиталистическата рационализация на производството: новите организационни методики и все по-широкото използване на резултатите от научно-техническата революция, изхвърляли трудещите се от работните им места. Към 1927 г. във фабричната и минната промишленост, както и в железниците били заети 1,5 млн. по-малко работници, отколкото през 1919 г. Количеството на безработните в годините на икономическата стабилизация се колебаело в границите на 3–4 млн. души.
Заедно с това обусловеното от високата промишлена конюнктура и усилена интензификация на труда известно повишаване на работната заплата се разпростряло предимно над квалифицираните работници, докато заплащането на неквалифицираните и полуквалифицираните работници не отбелязало растеж и даже не било изключение да бъде намалявано.
Развитието на американската промишленост ставало неравномерно. „Процъфтяването“ съвсем не се отнасяло до редица отрасли, например текстилната и минната промишленост. В някои други отрасли производствените мощности не работели с пълно натоварване. В металургията ненатоварването стигнало до 12 %, в машиностроенето до 35 %. Селското стопанство преживявало хронична криза. Значително било увеличено данъчното облагане на фермерите, нараснала тяхната задлъжнялост. Хиляди ферми преминали в собственост на банките и други организации. Мнозина фермери, разорени, отивали в градовете, числеността на фермерското население намалявала. Правителството на Калвин Кулидж, защищавайки интересите на финансовите магнити, не оказвало никаква помощ на фермерите.
Настъплението на буржоазията срещу трудещите се маси предизвикало растящо недоволство, особено в средите на работническата класа. Преодолявайки съпротивата на своите реакционни водачи, работниците в Съединените щати заставали срещу нехуманната рационализация на производството, подчинена единствено на интересите на капиталистите, което водело до остри класови сблъсъци.
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.