„Този, който за да победи трябва да разчита на безволието у другите, се превръща в продукт на тези други, както господарят е продукт на слугата си. Прекрати ли се покорството, свършва и господството.“
Макс Щирнер (1806–1856) – немски философ
Развитието на промишлеността през първата половина на ХІХ в. в Западна Европа води до значително увеличаване на числеността на работническата класа, а жестоката й експлоатация – до изостряне изостряне на класовите противоречия. Дългогодишните войни, които води капиталистическа Англия против своя основен конкурент – буржоазна Франция, завършват с нейната победа. Но упоритата конфронтация не минава безследно за държавата-набедителка. След т. нар. „наполеонови войни“ Англия в продължение на дълги години преживява икономически трудности: разстройство на финансовата система, нараснал 10 пъти държавен дълг, чести търговско-промишлени кризи (през 1816–1817 г. и през 1819 г.). Управляващите кръгове полагат усилия да прехвърлят цялата тежест на военните разходи върху народните маси. Парламентът приема през 1815 г. т. нар. „хлебни закони“, въвеждащи високи, по същество забранителни мита върху вносното жито. Тези закони имали за цел да запазят високите нива на цената на житото, за да бъдат осигурени за лендлордовете и фермерите високите доходи, които те свикнали да получават по време на войната, когато вносът на жито в Англия бил затруднен. Но по този начин била намалена реалната работна заплата на наемната работна ръка, което още повече понижило жизнения стандарт на трудещите се.
Ето защо 1816–1817 г. са отбелязани с широко стачно движение. На редица места преминала нова вълна лудизъм. Така било наричано първото работническо движение в тази страна от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., което се борило против въвеждането на машини в производството, понеже в това те виждали причината за тежкото си положение (по името на английския работник Luddo, който разрушил машината, на която работел). Размахът на движението на лудитите бил толкова голям, че през 1769 г. английският парламент приел специален закон, който предвиждал смъртно наказание за разрушаване на машина. Въпреки това движението на работниците против машините продължавало. Както пише Карл Маркс в „Капитала“ (т. І, стр. 434): „Необходимо е известно време и опит за това, работникът да се научи да различава машината от нейното капиталистическо използване и заедно с това да пренесе своите нападения от материалните средства за производство върху обществената форма на тяхната експлоатация“. Към стачкуващите работници през 1816–1817 г. се присъединяват ратаите. Правителството изпратило срещу стачниците полиция и войска. В Глазгоу и на други места избухнали истински сражения между работниците и войската. В Бирмингам избухват вълнения на безработните. Работниците на Манчестър и Нюкасъл се опитали да организират походи към Лондон, но били разгонени от полицията. В самата столица били проведени много демонстрации и митинги на протестиращи безработни и недоволни работници от тежката експлоатация и нечовешкия живот.
На всички тези прояви правителството отговаря с жестоки репресии. Парламентът взима решение да суспендира за една година действието на закона за гаранциите за личната неприкосновеност (Habeas corpus act), а също и предоставил на местните власти правото да разпускат събрания и митинги, да арестуват авторите и разпространителите на „опасни съчинения“.
През 1918 г., във връзка с по-нататъшното влошаване на положението на наемната работна ръка вълненията сред работническата класа се възобновяват. За да сложи край на тези недоволства и да сплаши целия английски народ, полицията и войската на 16 август 1819 г. разгонват масовия митинг в Питърсфилд, близо до Манчестър, където се били събрали повече от 80 хиляди души. При жестокото смазване на работническото вълнение били убити 15 невъоръжени демонстранти, а над 400 – ранени. Безмилостната разправа с протестиращите придобила сред английския народ наименование „битката при Питерло“ (по аналогия със сражението при Ватерло). От друга страна английският парламент приел в спешен порядък серия от реакционни закони, които да възпрепятстват борбата на трудещите се за защита на техните права, както и за подобряване на условията им на живот. Като същевременно били наложени ограничения върху митингите и събранията, както и върху свободата на печата.
Бързата индустриализация в континентална Европа води до съществени демографски изменения. Например в Париж през 1846 г., населението наброява около 1 млн. души, като почти една трета от него са работници и занаятчии. Значителни пролетарски и полупролетарски маси били съсредоточени в Лион, Марсилия, Руан, Бордо. Именно тези градове, начело с Париж, по това време обикновено се явяват места за революционни акции. В Лион през 1831 и 1834 г. избухват въстания на жестоко експлоатираните тъкачи, безогледно смазано от изпратените от властите войски. Убитите работници са стотици. За сломяването на второто Лионско въстание през 1834 г. властите използвали артилерия. Войниците безмилостно разрушавали къщи, разстрелвали не само въстаници, но и мирни жители. Второто Лионско въстание среща отклик в Париж, а също в Сент-Етиен, Гренобъл, Клермон-Феран.
През този период голямо влияние във френската работническа класа имат тайните революционни общества. Първоначално те се състояли от дребнобуржоазни републиканци, като реакция на опитите за реставрация на монархическия режим в периода на Реставрацията след революцията през 1879 г. Постепенно обаче тези организации стават работнически по своя състав, и в тяхната дейност на първо място били поставяни социални задачи.
Развитието на капитализма и ръстът на работническото движение способствали за разпространението на социалистически и комунистически идеи, за възникването на нови социални учения.
През 30–40 години на ХІХ в. стават първите масови прояви и на работническата класа на Испания. Те имали стихиен характер и нерядко прераствали в бунтове срещу машините. В средата на 30-те години на деветнадесетото столетие каталунските работници изгарят и разрушават няколко фабрики. Именно по това време започват да се проявяват първите работнически съюзи в Испания. Отначало те могли да съществуват само нелегално. Едва през 1839 г. правителството предоставило на работниците право да създават съюзи за взаимопомощ. След това тайните работнически организации една подир друга започнали да се легализират.
В Русия също през третото и четвъртото десетилетие на ХІХ в. започват активните прояви на наемните работници, борещи се за подобряване на своето положение. Наемната работна ръка в промишлеността се борела за повишаване на работната заплата, за ограничаване на произвола на фабричната администрация и пр. Първите работнически прояви били още стихийни, понякога били съпровождани с унищожаване на машините. По подобие на движението на лудитите в Англия.
Непримиримата борба на К. Маркс и Фр. Енгелс против дребнобуржоазните идейни течения и широката пропаганда на новия, революционен мироглед през 40-те години на ХІХ в. скоро дали своите плодове. По това време мнозина от немските работници и занаятчии, които живеели в емиграция в Париж и Лондон, били членове на тайния Съюз на справедливите. Редица секции на Съюза били организирани и в някои градове на Германия и Швейцария. Постепенно той все по-отчетливо придобивал интернационален характер: в състава на организацията влизали немци, руснаци, унгарци, чехи, южни славяни, швейцарци, холандци и представители на някои други народи.
В началото на 1847 г. един от ръководителите на Съюза на справедливите – Йосиф Мол, по поръчение на Съюза се обърнал към Карл Маркс, а после и към намиращия се по това време в Париж Фридрих Енгелс, с предложение да вземат участие в реорганизацията на Съюза и в изработването на неговата нова програма Това било вследствие на обстоятелството, че под влияние на идеологическата пропаганда на основоположниците на научния комунизъм мнозина дейци на Съюза на справедливите започнали да възприемат теорията на научния комунизъм. Ето защо ръководителите на организацията вече били готови да се откажат от предишните заговорнически методи.
Като взели предвид големите изменения, които настъпили във възгледите на ръководителите на Съюза на справедливите, а също и изразената от тях готовност да го реорганизират, К. Маркс и Фр. Енгелс дали своето съгласие при определени условия да станат членове на Съюза. „Първото встъпване на Енгелс и мене в тайното общество на комунистите, – пише по-късно К. Маркс, – стана при условие, че от устава ще бъде изхвърлено всичко, което съдейства на суеверното преклонение пред авторитетите“.
В началото на м. юни 1847 г. в Лондон е бил проведен конгресът на Съюза на справедливите. Конгресът извършил реорганизация на Съюза и по предложение на Карл Маркс и Фридрих Енгелс променил наименованието си на Съюз на комунистите. Бил приет и устав на организацията. Предишният аморфен утопичен лозунг „Всички хора са братя“ бил заменен с нов, подчертано класов, пролетарски по съдържание: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“.
В мрачния период на политическата реакция, установена в Европа след безмилостното потушаване на поредицата от революции в редица държави на континента през 1848–1849 г., основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс и Фридрих Енгелс запазват своята убеденост в неизбежността на нов революционен подем на трудещите се маси. Тяхната увереност произтичала от научния анализ на законите на развитие на капитализма и с оглед на класовите противоречия на тогавашното буржоазно общество.
Именно понеже предвиждали нов подем на работническото движение К. Маркс и Фр. Енгелс пристъпили към организиране на силите на работническата класа, отслабени от пораженията на преследванията след разгрома на революционната вълна в Европа през 1848–1849 г. В Лондон, където първо К. Маркс, а после и Фр. Енгелс емигрира след победата на контрареволюцията във Франция и Германия, те възобновяват своята революционна дейност. Преодолявайки всевъзможни трудности, двамата започнали да възстановяват дейността на Съюза на комунистите, чиито членове били разпръснати на различни места и загубили връзка помежду си. През септември 1849 г. бил обновен съставът на Централния комитет на Съюза на комунистите. От март 1850 г. в Хамбург започва да се печата под редакцията на Карл Маркс теоретическият орган на Съюза на комунистите – ежемесечното списание „Нов Рейнски вестник. Политико-икономически преглед“. Задачата на новото списание, както била формулирана от Карл Маркс и Фридрих Енгелс, се заключавала в това „да изясни преживявания революционен период, характерът на борещите се партии, обществените отношения, които обуславят съществуването и борбата на тези партии“.
В мартенското „Обръщение на Централния комитет към Съюза на комунистите“ се съдържа дълбок анализ на революционните събития през 1848–1849 г. в Германия и са посочени най-важните изводи от революционните събития в Германия, както и са направени конкретни изводи относно тактиката, към която са длъжни да се придържат работниците в буржоазно-демократичните революции.
К. Маркс и Фр. Енгелс считали, че в процеса на бъдещата революция на дребнобуржоазните демократи ще се удаде за известно време да получат преобладаващо влияние и да дойдат на власт. Работническата партия, разяснявали основоположниците на научния комунизъм в „Обръщението“, е необходимо да действа съвместно с дребнобуржоазните демократи в борбата против силите на реакцията, но и тя не трябва да забравя, че демократите с дребнобуржоазна идеология не се стремят към коренно преустройство на обществото, че те искат да запазят капитализма и неговата основа – частната собственост върху средствата за производство. Но задачите на работническата класа, според Карл Маркс и Фридрих Енгелс са други. За работническа класа, подчертавали идеолозите на научния комунизъм, „задачата се състои не в изменението на частната собственост, а в нейното унищожаване, не в притъпяването на класовите противоречия, а в унищожаването на класите, не в подобряването на съществуващото общество, а в създаването на ново общество“.
Екстензивното развитие на капитализма по това време, съпроводено с непрекъснато нарастване на масата на работническата класа, а оттук – и на нейното значение в обществено-политическата формация на капиталистическите държави, дават основание на Карл Маркс и Фридрих Енгелс да прогнозират, че пролетариатът може да придобие ръководна историческа роля.
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.