„ … От никоя страна [за] нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия.“
Васил Левски до богат българин във Влашко. 06. 10. 1871 г.
Когато се разсъждава относно стратегията и тактиката на наемната работна ръка в противопоставянето й на глобалното настъпление на капитала срещу нейните социални придобивки, рязко ожесточено след краха на социализма в края на 80-те години на ХХ в. в Европа, е необходимо да бъдат взети под внимание няколко обективни обстоятелства.
Първо. Тенденцията към очакваното от основоположниците на научния комунизъм Карл Маркс и Фридрих Енгелс нарастващо мнозинство на работническата класа в обществото остана реализиран факт, но само през ХІХ в. и докъм края на следващото столетие. През следващия период се задействат обратни закономерности. Ефективите на индустриалната работническа класа към края на ХХ в. намаляват значително във всички развити държави: в Англия – с 60 %, във Франция – с 35 %, в Швейцария – с 41 %, в Германия – с 40 %. За същото време обемът на годишния труд на 1 работник е намален с 30 %. Според разчети на Жак Делор в 1946 г. наемникът на 20 г. е било реалистично да очаква да прекара в работа 1/3 от „бурния“ си живот, в 1975 – вече само 1/4, а в края на ХХ в. – по-малко от 1/5. Днешният европейски юноша на 15-годишна възраст ще прекара в работа по-малко, отколкото в гледане на телевизия.
Но още по-важно е, че настъпват качествени изменения на труда. Материалният труд, който се овеществява в материални продукти на труда, престава да бъде главен източник на богатството на капиталистите. Материалният труд престава да бъде и главен фактор за социализация на населението, а оттук – и база за общностна солидарност. Голямото мнозинство на трудово активните хора през ХХІ в. е заето в администрацията, банките, търговията, транспорта, учебното, здравното дело и др. – там, където индивидуалната принадена стойност не може да бъде измерена, а и трудът е дематериализиран. Важни промени настъпват и в самото техническо управление на процесите в материалното производство. Властта, в нейните икономически и социални аспекти, която ориентира, организира и командва производството, е преместена извън местоположението на работния процес. Често тя реално е и анонимна. По този начин се създава социално-икономическа структура, която както сама по себе си, така и като начин за функциониране коренно се различава от конфигурацията, била предмет на Марксовите анализи и на която се основават неговите прогнози за развитието и характера на обществените отношения.
Буржоазната пропаганда, също и в лицето на многобройните „десни“ мозъчни центрове, положиха неимоверни усилия, за да минимизират класовото съзнание на наемната работна ръка и да го трансформират в „гражданско“ съзнание. Като цялостното противоречие между капитала и пролетариата (независимо дали от „сини“ или „бели“ якички), те разпръснаха в отделните социални сфери. Съгласно тази стратегия работниците, когато се сблъскат с проблеми, то това е в повече в качеството им на граждани, тоест на консуматори, на наематели, родители, жители на определено населено място, следователно като членове на една по-широка от самите предприятия общност. Трикът е „гражданите“, които се вълнуват от цените, качеството на хранителните продукти от санитарни и здравни въпроси и, следователно, от опазването на околната среда; от увеличаването на престъпността, наемите, наркоманията, обществения транспорт, да насочат своето внимание към евентуалното решаване на тези субпроблеми, като вниманието се фокусира върху дейността на обществените служби и институциите в сферата на държавното управление, видимо далеко от класовите антагонизми. Като по този начин бъде отклонен социалният натиск върху капитала, макар че именно той в някаква степен е свързан с отделните проблеми.
Второ. Макар че историческата действителност в първата четвъртина на ХХІ в. се различава от тази през ХІХ-тото столетие, послужила за основа на анализите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, то капиталът остава непроменен фактор за генериране на конфронтация при своето функциониране с човечеството и хуманните норми за обществено развитие.
Съвременният капитализъм се легитимира като непритежаващ потенциал да оползотворява целия наличен труд в обществото, като създава все по-големи маси от „излишни хора“, включително и през своите периоди на икономически подем. Количеството на „излишните хора“ понастоящем в развитите държави всъщност трябва да бъде оценявано не само посредством официалните данни за броя безработни, но също както и с тези, които са се отказали да се регистрират като напълно безработни. Към тях е коректно да бъдат прибавени и милионите, които са временно наети или са с непълно работно време: 35–50 % от активното население. Установена трайна тенденция е, че всяко повишаване на производителността на труда неминуемо има за резултат изхвърлянето на още хора в контингента на безработните.
Второ. Капиталистическата форма на обществено-икономически отношения, чийто основен принцип е икономическа рационалност, насочена към максимизиране на печалбата, влиза в трайно противоречие с всички екологични изисквания, спазването на които е иманентно условие за съществуването на живот на нашата планета. Най-пресен пример е излизането на Съединените щати от Парижкото споразумение за екологични норми, което Доналд Тръмп открито мотивира, че е взето в интерес на американския бизнес. Вече е налице достатъчно неопровержима фактология, че антиекологичното поведение на съвременния капитализъм е катастрофално и гибелно за бъдещото на човешката цивилизация. Принципно нищо не се е променило от времето, когато Томас Мор (1478–1535 г.) пише в своята „Утопия“: „Където има частна собственост, където всичко се мери с парите, там едва ли някога е възможно правилно и успешно течение на държавните работи“.
Третата насока, в която капиталът действа агресивно срещу обществените интереси е неограниченото трансгранично движение на финансови потоци. Благоприлично наричани „инвестиции“. Но всъщност те представляват агресивно средство за натиск върху националните законодателства. Капиталът се упътва там, където намира най-благоприятни условия: по-ниски заплати, по-малко изисквания (чието изпълнение води до разходи) за безопасност на труда, по-меки изисквания за опазване на околната среда.
Четвърто. Господстващата неолиберална глобализация резултира във враждебна за обществения интерес комерсиализация на фундаментални социални услуги и дейности, каквито са здравеопазването и образованието, като лишава големи маси от населението от тези услуги.
Въпреки систематичните усилия да бъде посипано с пепелта на забравата теоретичното наследство на Владимир Илич Ленин и сега е напълно валидно неговото заключение, че „При капитализма всичко, не само земята, но и човешкият труд, и човешката личност, и съвестта, и любовта, и науката – всичко неизбежно става продажно“. Налице са условия за просмукване на корупционните практики в различните социални сфери, за нарастване на престъпността и антисоциалните прояви, деградация на културата и на нравите, отрицателните последствия от което се стоварват върху цялото общество.
Факт е, че в момента липсва цялостна теория за антикапиталистическо обществено развитие. Неоспоримо обстоятелство е и разпадът на старите съпротивителни идеологии срещу господството на капитала. Съвсем логично изниква въпросът пред критическата теория: Какво е възможно да се направи с цел преминаване към посткапиталистическа социална действителност? В която доминирането на икономическата рационалност ще остане само в сферата на материалното и интелектуалното производство. И където развитието на икономиката, освободена от натиска за валоризация на капитала, ще бъде със социален екологичен смисъл, без в същото време да бъдат разрушавани относителната автономност на икономиката и нейният съзидателен предприемачески потенциал за еволюция на производството?
Досега натрупаният опит категорично свидетелства, че непринадлежащото към капиталистическата класа (частно-капиталистическа или държавно капиталистическа) неелитарно мнозинство от граждани в дадена страна не е в състояние успешно да защищава своите интереси, ако не промени структурата на държавното управление. Категорично и необратимо! Като превърне представителната демокрация в хибридна демокрация – съчетание на пряка и представителна демокрация. Именно пряката демокрация е гаранция за гражданите, че във всеки момент те имат суверенното право да вземат решения от последна инстанция относно държавното управление. И че в периодите между изборните дни те няма да се превърнат в безгласни букви поради обстоятелството, че всъщност не са делегирали властови пълномощия, над които във всеки момент да притежават контрол, а са им отчуждили позицията на суверен чак до следващия изборен ден.
Много е просто: когато властта е под контрол, това означава, че и действията на капитала ще бъдат контролирани – в цялата социална сфера! Както в икономическата област, така и там, където навлизането на икономическата рационалност би било враждебно за обществения интерес.
В противен случай гражданското общество се превръща в една импотентна фикция, а неелитарното мнозинство от населението – в биологични работи, подчинени на процеса за възпроизводство (с печалба!) на капитала.
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.