„ … само онази власт е здрава, която се опира на мнозинството от населението.“

Владимир Илич Улянов (Ленин) (1870–1924)  –  основател на съветската държава

Начинът, по който да бъде реализирано прозрението на водача на Октомврийската революция (7 ноември 1917 г. по нов стил), как да бъде установена една здрава власт не остана неразгадана енигма. Самият В. И. Ленин пише: „Необходимо е широките безпартийни маси да проверяват всички държавни работи и да се научат сами да управляват“ (т. 40, стр. 122).

Феликс Едмундович Джерджински – друг виден деятел от плеядата основатели на съветската държава, председател на Чрезвычайная комиссия (ЧК) – Извънредната комисия за борба с контрареволюцията и икономическите престъпления, издига дълбокосъдържателния лозунг: „Проверката е висш израз на доверието!“.

Но точно в сферата на контрола социалистическата обществено-политическа формация, появила се с претенцията да бъде окончателен и необорим социален опонент на капитализма, претърпя катастрофален провал.

Контролна система, като предетап на санкциониращия механизъм, тотална във времето и пространството върху територията на социалистическата общност съществуваше, но тя беше насочена йерархически – отгоре надолу. Или по-точно казано управляващото елитарно малцинство осъществяваше контрол върху неелитарното мнозинство, тоест върху масите.

Паралелно със защитата на господстващата марксистко-ленинска идеология, тази контролно-санкционираща система осигуряваше бронирането на привилегиите от материално и психологическо естество, които елитът (по-точно би било е тук той да бъде квалифициран като „псевдоелит“) си саморегламентираше.

Привилегиите на лицата (и членовете на техните семейства) в управленската сфера на държавния капитализъм в социалистическата общност до голяма степен наподобяваха индикаторите на ежедневния бит на капиталистите в развитите буржоазни държави.

Не 10 ноември 1989 г. е датата, след която новосформираният елит тук, в България, създаде системата за елитарни привилегии. С по-друг състав на бенефициентите тя съществуваше и преди това.

В (Народна!) република България секретно битуваше понятието „правоимащ“. Към тази категория принадлежаха членовете на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия, секретарите и членовете на Секретариата на ЦК, председателят на Постоянното присъствие на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), началникът на Управление безопасност и охрана (УБО), както и посланикът на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) в България.

Тези  индивиди например имаха право да пазаруват в специалния магазин, разположен в сегашния хотел „Рила“ в София стоки, произведени по „второ направление“, тоест на Запад, като обменният курс на цените в долари се пресмяташе по курс 1 USD = 0,96 BGN. Останалите българи (освен онези, които са работили в чужбина и са получавали заплатите си в западни валути), при желание търсеха да закупят на черно американски долари, западно-германски марки, английски лири и пр. западни валути по курс на черната борса. Например в последните години н периода преди 10 ноември 1983 г. 1 щатски долар се обменяше дори срещу 4,20 лв. „Правоимащите“ имаха право и да си купуват щ. долари от Българската външнотърговска банка по същия „справедлив“ (само за тях!) курс 1 USD = 0,96 български лева. Отделно им се раздаваха „безотчетни“ суми по 1 500 лв. на месец (с изключение на началника на УБО и на посланика на СССР в България), равни на тогавашни около 6 средномесечни заплати. И още привилегии (например доставянето на лекарства по „второ направление“ в аптеката на т. нар. „Правителствена болница“ в кв. „Лозенец“ в София, каквито медикаменти изобщо не се продаваха в националната аптечна мрежа). И т. н. Отделно следваха реалните екзистенциални привилегии на децата на правоимащите, които ги абонираха за бъдеще на „родени със сребърна лъжичка в устата“.

По не по-различен принципно начин функционираше системата за елитарни привилегии и в много от държавите в т. нар. „социалистически лагер“, включително и регламентираните привилегии на „номенклатурчиците“ в СССР.

Отсъствието на критична теория относно елитарната сфера обуславя неуспеха на досегашното многообразие от опити за комплексен анализ на факторите, генерирали провала на новия, нечастнокапиталистически социален модел, реализиран първо в Съветска Русия.

Всъщност този неуспех беше обусловен от факта, че персоните, принадлежащи към интелектуалната сфера, не изхождаха от заключението за функционирането на обществено-икономическите отношения в условията на държавност, направено още от древногръцкия философ Аристотел (384–322 г. пр.н.е.): «Понятието „справедливост“ е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване».

Именно върху територията на приложната, реално функционираща справедливост в обществените отношения, се определя доколко социалните отношения притежават стабилна основа във времето. Точно съжденията за справедливост или несправедливост в действията на държавата или правителството са ключови за оценката и политическите действия на гражданите. А когато се акумулира достатъчно достоверен информационен материал за ендемична несправедливост при упражняването на държавната власт от страна на политическите партии като цяло, то у гражданите нараства потенциалът за всестранно по форма противопоставяне на съществуващата обществено-политическа система.

Населението започва да действа амбивалентно по отношение на законността и официалните морални норми. Когато му е изгодно ги спазва, когато възможностите за сдобиване с изгода изискват приплъзване по границата на законопозволеното, гражданството – мотивирано от негативния пример на (псевдо)елита, – смело прави десант върху ивицата на закононарушенията и дори небето не е граница на тяхната изобретателност.

Разложението на обществения морал все пак не успява да засегне една голяма част от населението, която очаква – макар и пасивно, – някакъв нов модус вивенди за съществуване в различни социални условия. И тъй като официалната партийно-номенклатурна администрация в т. нар. „социалистически държави“ определено се компрометира по отношение на реализирането на принципа на справедливост както по отношение на разпределението, така и по отношение на процедурната справедливост, то у населението беше посято семето за дезангажиране към официалната марксистко-ленинска идеология.

Закономерно, без опора от страна на мнозинството от населението, социалистическата система не притежаваше здравината на властта, която да продължава този социален експеримент, доколкото това се отнася до европейския континент. През 80-те години на миналото столетие практикуваната социалистическа обществено-политическа система в Европа започна ускорено да ерозира своята историческа реалност, като в края на същото десетилетие изчезна скоропостижно, почти безшумно и без съпротива.

Това поражение автоматично мотивира капиталистическата класа в големите западни държави за настъпление срещу социалните придобивки на наемната работна ръка, извоювани в резултат на десетилетия ожесточена борба, тъй като капиталистите се почувстваха освободени от кошмара на евентуалната социалистическа преориентация на населението в своите страни.

Каква е поуката за привържениците на идеята на антикапиталистическа алтернатива за развитието на света?

(По материали на чуждестранния печат.)

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.