„Защитниците на капитализма са твърде склонни да се позовават на свещените принципи на свободата, въплътени в една максима: Късметлият не трябва да бъде ограничаван при тираничното си господство над неудачника.“
Бертранд Ръсел (1872–1970) – английски философ и математик
Доминиращата основа на социалните движения през втората половина на ХІХ в. и началото на ХХ в. е аксиоматичното положение – основано на историческото развитие през този период, – че тенденцията към количествено нарастване на работническата класа в капиталистическото общество е линейна, тоест тя не подлежи на радикална промяна и ще продължи да се утвърждава. И още, че пролетариатът е не само в качеството си на експлоатирана класа, но и че той ежедневно се доказва като единствен създател на производството и следователно – творец на всяко материално богатство.
Независимо от ограничения си финансов ресурс и законовите ограничения, на които е подложена, работническата класа във втората половина на деветнадесетия век и началото на миналото столетие успява да създаде своя собствена цивилизация. Тя има своите изявени симпатизанти и изразители на своите интереси сред дейците на културата, своите артисти и театри, философи и интелектуалци. Има своите взаимоспомагателни сдружения и идеологически авангарди в лицето на политически партии.
Биологичният инстинкт за самосъхранение у отделните индивиди, принадлежащи към пролетариата, под влияние на отделните компоненти на работническата цивилизация, бива трансформиран чрез идеологията на съпротивата в самосъзнание за принадлежност към една могъща колективна самоличност, антагонистична и противопоставена на капиталистите, върху които е жигосано клеймото на „ненужни паразити“.
Карл Маркс и Фридрих Енгелс като основатели на научния комунизъм отчитат обективното обстоятелство, че пролетариатът е господар на производството и на образуваните от него природни сили, а от друга страна е мнозинство в обществото. Съвсем логичен е изводът, че за да бъде премахната антихуманната експлоатация, работническата класа трябва да осъществи своето призвание да завладее политическата власт, да постави средствата за производство в колективна собственост, като резултатът от тяхната експлоатация да бъде от полза за всички. Необходимо е да бъде променена и цялата философия на икономическата печалба, като икономическата рационалност на антагонистичното общество (максимална печалба на капитала) бъде основана на хуманни и обществени критерии за определяне на нейните измерения и цели за самото й съществуване. В противен случай ще доминира с универсална валидност мисълта на В. И. Ленин от „Империализмът като най-висок стадий на капитализма“, че „Прогресът на техниката и науката означава в капиталистическото общество прогрес в потосмукаческото изкуство“. И още: „При капитализма всичко, не само земята, но и човешкият труд, и човешката личност, и съвестта, и любовта, и науката – всичко неизбежно става продажно (в „Проект за реч по аграрния въпрос“).
Идеята за трансформирането на икономическата рационалност (в условията на господство на буржоазията това означава максимална печалба за капитала), в система за функциониране на икономическата рационалност, която да е подчинена на изискването на обществена полза, в условията на неантагонистична култура, в теорията на основоположниците на научния комунизъм, става традиционна, класическа парадигма, която по-късно е прието да се нарича „социализъм“. Това понятие се изпълва с реално съдържание отначало в първата в света държава, поела по нечастнокапиталистически път на развитие – Съветския съюз, а после в цялата социалистическа общност.
Всъщност какво представлява социализмът?
Във философски аспект той би могъл да бъде изчерпателно дефиниран като опозиция на капиталистическата обществено-политическа система. Като радикална действена критика на едно общество, чиято комплексна структура: отношенията между обществените сили; процесът за взимане на решения – както корпоративни, така и държавно-бюрократични; трудът; ежедневната цивилизация, моделите за индивидуална и групова консумация; както и всякакво развитие включително и научно-техническата революция се формират под натиска на гонитбата за максимална рентабилност. Капиталистическото общество е реалност, в която „икономическата рационалност“ се идентифицира единствено с нарастването на функциониращия капитал, а през последните две десетилетия на ХХ в. и началото на настоящото столетие – все повече и чрез финансиализираните виртуални операции с продукти и субпродукти в банковия и застрахователния сектор на икономиката. Дотогава, докато силата на икономическата рационалност остава доминираща, системата запазва своята капиталистическа природа.
Тук е уместно да си припомним и думите на великия немски учен Алберт Айнщайн (1879–1955 г.), автор на теорията на относителността, на въпроса кой физик е велик: „Този, който е способен да обясни на едно дванадесетгодишно дете всяко природно явление“, гласял отговорът.
И така, нека максимално да редуцираме същността на отговора на въпроса „Какво представлява социализмът?“
Социализмът представлява един социален експеримент, който се опитва да представи конструкция на общественото развитие, която функционира неантагонистично, за разлика от капитализма, доказал исторически своята неспособност да преодолее иманентното антагонистично противоречие между капиталистическата класа и пролетариата.
Този експеримент представляваше реална и глобална социална алтернатива на капитализма, докато не рухна Съветският съюз и почти цялата останала социалистическа общност.
Към днешна дата са създадени различни теоретични версии за това събитие, наречено от руския президент Владимир Путин „Най-голямата геополитическа трагедия на ХХ век“.
Всъщност причината за сгромолясването на социализма се корени в неговата историческа неспособност да превърне в постъпателна реалност синтезираната мисъл на основателите на комунистическото учение К. Маркс и Фр. Енгелс, че човекът, освободен от оковите на наемния труд, ще се превърне в творец на историята.
Стотиците монографии, разработващи темата за появата, развитието и краха на социализма, изобилстват с феноменологични описания и парциални заключения, с претенция за изчерпване на темата.
Между тях е и наблюдението, че в областта на икономиката практикуваният до 1989 г. социализъм показва своята невъзможност да се съревновава с капиталистическия Запад във всички области, с изключение на въоръженията. Като не създава свои адекватни механизма и критерии, системата започва да търси спасение в усвояването на прилагането на капиталистически похвати за управление на стопанството. Социализмът в последния период на своето съществуване през 80-те години на миналия век се хваща като за сламка на спасението на своето бъдеще в заимстването на апробирани икономически практики, като започва само да имитира частнособственическия капитализъм, постепенно трансформирайки се в един античастнокапиталистически развиващ се държавен капитализъм, но в обстановка на неприемлива, почти неприкрита диктатура.
Повечето от авторите, анализирали фактологията по темата, единодушно достигат до извода, че независимо от постигнатите социални цели човекът при социализма не се превръща в обект на социална еманципация, оставайки до голяма степен средство за реализация на модернизацията и наваксването на изоставането в сравнение с напредналите държави по света.
Всъщност провалът на социализма не произлиза от модела за икономическа рационалност, прилаган в това ново, нечастно-капиталистическо общество. В една или друга степен, но при социализма икономическата рационалност беше социализирана не само в теоретичните разработки на „прокомунистическите“ мозъчни тръстове, каквито изобилстваха във всички страни от социалистическата общност, включително и в България. Икономическата рационалност беше социализирана и на практика. Например в държавните промишлени предприятия, където държавата управляваше чрез операциите с държавния капитал, не нормата на печалба беше поставена на първо място. Именно по инициатива на самата държава бяха предприемани законодателни мерки за обезопасяване на условията за труд. Също така за социалните придобивки на работниците беше създавана специална нормативна база по инициатива на държавните органи, а не вследствие на ожесточени сблъсъци на наемната работна ръка с нейния работодател – държавата.
Провалът на социализма беше генериран в друга сфера – модела на взаимоотношенията между управляващи и управлявани. Именно в тази сфера не беше преодоляно отчуждението на широките народни маси от сферата на държавното управление, наследено от буржоазната т. нар. „представителна демокрация“.
Това обстоятелство пък от своя страна създаде неограничени възможности за волунтаризъм при практикуването на държавното управление. Същевременно изпрати в музеите на Октомврийската революция мобилизиращия масите лозунг „Вся власть Советам!“, като под „съвета“ се разбираха работническите, войнишките и селските съвети на народните избраници в първоначалните години на установяването на съветската власт.
Постепенно – но бързо – пултът за държавно управление в съветска Русия беше направен недостъпен за голямото мнозинство от граждани. Ситуация, аналогична на положението и в развитите капиталистически държави. Като същевременно индивидите в управленската сфера при социализма реставрираха практиката за получаване на материални облаги, чийто вид и количество те си саморегламентираха. В условия на пълна секретност. Пълно съвпадение с модела в царска Русия.
По един или друг начин, в една или друга степен, системата за привилегии на (псевдо)елита беше реализирана и в други социалистически държави. Още преди да е налице тази фактология, италианските мислители Гаетано Моска и Вилфредо Парето разширяват аргументацията на самия Карл Маркс, че утвърждаването на формалната демокрация и разширени избирателни права няма да подобрят живота на масите, а само ще запазят доминирането на елитите под различни форми. Докато Гаетано Моска и Вилфредо Парето смятат, че евентуалното институционално различие не би довело до промяна на ситуацията и поради това се изказват в полза на запазване на статуквото, то според Карл Маркс, решението е пролетарска революция. Но както заключава Франсис Фукуяма – авторът на прочутия панегерик на либералната демокрация „Краят на историята и последният човек“: „В известен смисъл италианците се оказват прави: комунизмът не премахва разграничението между управляващи и управлявани и не слага край на подтисничеството от страна на елитите, а само променя идентичността на управляващите“.
Ето как беше заложена мощна мина под идеята за създаване на обществено-политически модел, който функционира като алтернатива на капитализма.
Историята обаче категорично показа, че когато само формата на доминиращата собственост е трансформирана от частнокапиталистическа в държавнокапиталистическа, а липсата на контрол върху сферата на управлението и спрямо механизма за евентуално всестранно облагодетелстване на индивидите в управленската сфера останат непроменени, то никакви „творци на историята“ от страна на наемната работна ръка няма да произлязат, а изроденият модел на социализъм спрямо първоначалната теория, неминуемо губи историческия шанс да извърши догонващо икономическо развитие в страните, където е установен. Поради което се и сгромоляса.
Но този факт не е равнозначен на победа на капитализма. Тъй като всички иманентни недъзи на капиталистическото общество си остават. Изчезването на социализма върху европейския континент има дълбок смисъл и той е, че този модел за създаване на социализирана икономика не е успешен.
Обективната необходимост от поява на „посткапиталистическа“ обществено-политическа система остава като синоним на оцеляването на човешката цивилизация.
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.