„Натрупването на богатства на единия полюс е в същото време натрупване на бедност, мъка на труда, робство, невежество, подивяване и морална деградация на другия полюс, т. е. на страната на класата, която произвежда своя собствен продукт като капитал.“
Карл Маркс (1818–1883) – в „Капитал“, т. 1
Нова вълна на стачното движение в Съединените щати се появява в началото на 90-те години на ХІХ в., когато американският пролетариат се сблъсква с наскоро създадените крупни монополистични обединения. Стачната борба веднага приема форма на остри класови сблъсъци. През 1892 г. избухва стачка в стоманодобивните заводи на Андрю Карнеги в Хоумстед. Работниците протестирали срещу понижаването на работните заплати, предприето от управата на компанията. Едва след като компанията изпратила срещу стачниците отряди на милицията, провокатори от детективското бюро на Пинкертон и редовна войска, тя постигнала победа над работниците.
През 1894 г. броят на стачниците достигнал невиждан дотогава в Съединените щати брой – 750 000 души. В град Пулман (щата Илинойс) се разразила грандиозна стачка на железничарите, обхванала след това огромна територия.
Тази стачка била оглавена от социалиста Юджин Дебс. Като участник още от младежките си години в работническото движение, Дебс се стремял към създаване на професионални съюзи, които да се опират на широка членска маса, и които биха включвали в своите редове също неквалифицирани и полуквалифицирани работници. През 1893 г. той основал Американския железничарски съюз. Неговата преданост към делото на работническата класа и изключителните му организаторски способности скоро направили Дебс един от най-популярните в САЩ деятели на работническото движение. В стачката в град Пулман, продължила два месеца, взели участие и множество неквалифицирани работници. Но железопътните компании чрез жестоки репресии успели да нанесат поражение на работниците. Тогавашният американски президент Гроувър Кливлънд изпратил в Илинойс федерални войски. Президентът на Американската федерация на труда С. Хомпърс възпрепятствал участието на другите профсъюзи на железничари на страната на техните другари от Пулман и така всъщност подкрепил борбата на правителството срещу железничарите в национален мащаб. Която проява съвсем няма да бъда последното предателство на синдикални водачи в Съединените щати.
През този период неквалифицираните американски работници започват да създават крупни професионални съюзи. Тези нови организации били образувани не по цехов принцип, а на производствена основа. Такива организации били Американският железопътен съюз, Западната федерация на миньорите и други работнически синдикати.
Властите отговорили на подема на работническото движение с открито насилие. Съдебни решения за забрана на стачките, наемане на стачкоизменници, провокации, разстрели на невъоръжени работници от правителствените войски – такива били средствата, които американската буржоазия вкарвала в действие срещу работническото движение. От друга страна, най-далновидните представители на монополистичния капитал прибягвали към тактиката на разцепване на работническото движение с помощта на незначителни подаяния, компромиси с ръководителите на професионалните съюзи, създаване на смесени организации за арбитраж. В тези условия сектантските възгледи на американските социалисти, тяхното неумение да реагират ефикасно на маневрите на буржоазията се оказали особено пагубни.
Откъсването на Социалистическата работническа партия начело с Де Леон от масовото движение на работниците довела до загуба на нейния авторитет. През 1897–1898 г. паралелно със Социалистическата работническа партия възниква още една организация – Социалдемократическата партия на Съединените щати.
В навечерието на Първата световна война в САЩ има нов подем на работническото движение. През 1912–1913 г. от стачки били обхванати около 2 млн. работници. Предприемачите (наричани понастоящем в България „работодатели“), с помощта на войската и полицията жестоко се разправяли със стачниците. През пролетта на 1914 г. на мините за въглища на Рокфелер в Лудлоу (щат Колорадо) военни части с картечници обстреляли лагера на невъоръжените миньори, а после го подпалили. След това в Колорадо повече от година продължавала „малка гражданска война“, която в края на краищата била потушена от войската.
Чудовищно обогатила върхушката на американската буржоазия, войната донесла на народните маси в Съединените щати огромни тежести и лишения. „Америка – писал В. И. Ленин в своето писмо до американските работници, – станала една от първите държави по дълбочината на пропастта между шепа онаглели затънали в мръсотия и разкош милиардери, от една страна, и милиони трудещи се, вечно живеещи на границата на нищетата, от друга“.
В стремежа си да отслаби въздействието на Октомврийската революция в Русия през 1917 г. върху американските работници, Изпълнителният комитет на Американската федерация на труда през м. декември 1918 г. разработва т. нар. „реконструктивна програма“, през юни 1919 г. тя е утвърдена от конгреса на синдиката в Атлантик сити. Програмата провъзгласила принципите на „демокрацията в промишлеността“, правото на работниците на обединяване, настоявала за подобрение на „американския начин за живот“, установяването на 8-часов работен ден и такъв размер на работната заплата, който осигурява сносно съществуване за семействата на работниците, въвеждане на равно заплащане на труда на жените и мъжете, забрана на детския труд до 16-годишна възраст. В програмата било декларирано, че „всеки опит на правителствените власти да отхвърлят правата на работниците на организация, петиции, представителство и колективни споразумения, се намира в противоречие с основаните принципи на гражданските свободи в републиката“. В същото време програмата „предпазвала“ работниците от евентуално тяхно намерение да създадат самостоятелна революционна политическа партия, твърдейки, че „безпартийната политика на Американската федерация на труда е единствената правилна и оправдана в историческите обстоятелства в Съединените щати политика“. Като цяло „реконструктивната програма“ била предварително разчитана да играе ролята на противодействие на растящата активност на работниците.
На същия конгрес на Американската федерация на труда в Атлантик сити бил обсъждан и въпросът за отношението към Съветска Русия. Редица делегати решително осъдили интервенцията на САЩ. Представителят на работническите организации в Сиатъл предложил да бъде проведен сред членовете на професионалните съюзи референдум относно признаването на Съветска Русия от Съединените щати. От своя страна Изпълнителният комитет на Федерацията внесъл резолюция, в която на правителството на тогавашния президент Удроу Уилсън се препоръчвало да изведе американските войски от Русия, но да не се признава съветското правителство, докато „Учредителното събрание не установи истинска демократична форма на управление“. По този начин, първата част на тази резолюция (за извеждането на войските) отразявала исканията на работническите маси, а втората част (за учредителното събрание) означала, че лидерите на Федерацията под прикритието на фалшиви лозунги за демокрация застанали на страната на руската контрареволюция. Резолюцията била приета с мнозинство от гласовете на делегатите. Но въпреки антисъветската политика на реформистките водачи на синдиката американските работници енергично поддържали лозунга „Долу ръцете от Русия!“.
В периода на войната, въпреки открития колаборационизъм с властите на ръководителите на профсъюзите в Съединените щати, обоснован на „патриотична основа“ за необходимостта от класов мир по време на военните действия, американските работници във водещите отрасли на промишлеността съумели да постигнат известно увеличение на жизнения си стандарт, признаване на профсъюзите, на 8-часовия работен ден и други социални придобивки. Отделни категории работници успели да си извоюват 44-часова работна седмица. Но след края на войната управляващите кръгове инициирали настъпление срещу правата на трудещите се и започнали постепенно да отменят договорените отстъпки от страна на капитала и властите. Бил премахнат и контролът над цените на продоволствените стоки. Поради това стойността на живота през 1918 г. в сравнение с 90-те години на ХІХ в. се увеличила с 166,6 %, докато за същия период работната заплата на американските трудещи се повишила само с 87,7 %.
Влошаването на положението на работническата класа, рязко увеличената безработица след извършената демобилизация на 4-милионната военновременна армия, настъплението на предприемачите срещу работниците – всичко това, заедно с информацията за подобряващото се положение на трудещите се в първата в света нечастно-капиталистическа държава, способствало за нарастването на боевия ентусиазъм сред американския пролетариат.
(По материали на чуждестранния печат.)
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.