„Непоклатимата основа на държавата е справедливостта.“
Пиндар (518 – ок. 446 г. пр. н. е.) – старогръцки лирически поет
В английския език съществува прилагателно deliberate, произнася се „делибърит“. И в класическия смисъл се превежда на български език като „предумишлен“, „преднамерен“ или „съзнателен“.
В съвременната политическа лексика – но извън България, – „делиберативна“, вече като неологизъм, се аташира към съществителното „демокрация“. И е в смисъл на „съвещателна“. Хей, да сте чули изобщо това словосъчетание, произлязло от някоя от речеватите иначе усти на българските политически мъже? И жени, разбира се? Не, нали? А защо ли? Понеже госпожите и господата не владеят езика на Шекспир ли? Нищо подобно! Че направим ли справка в СV-тата на повечето от тях, веднага ще попаднем на дълъг летопис от специализации и, естествено придобити успешно квалификации, и то именно в англоезични страни. Точно в сферата на хуманитарните науки.
Тогава, къде е зарито кучето на мистерията относно лингвистичния недоимък на „отците и майките“ на българската нация?! Тези същите „мениджъри на държавата“ биха предпочели отговорът да бъде защитен от публичност като „класифицирана информация“.
Понеже делиберативната демокрация е първият, но в никакъв случай не и последен гвоздей върху ковчега на представителната демокрация. Като на първо време рязко стеснява периметъра на пълномощията по отношение на взимането на решения, които „народните избраници“ упражняват.
В концепцията на делиберативната демокрация реализацията на идеята за публичност е трасирана по пътя на съвещателни процедури, участвайки в които гражданите си изработват убеждение, че служат на общественото благо. Многостранната и многоканална комуникация, посредством конкретни процедури за консултации и приемане на решения осигурява не само достъпност в прозрачност при обмяната на мнения, но – и което е по-важно – съгласие и справедливост, необходими за социалната интеграция на едно мнозинство от гражданите.
Когато делиберативната демокрация функционира активно, то всяко отклонение от нейните принципи бива неминуемо санкционирано, така, както неотдавна профсъюзите във Великобритания започнаха да поделят своята финансова подкрепа между граждански инициативи, значими за техните членове, вместо да дават всичко за Лейбъристката партия – както много години го правеха. Тази промяна в профсъюзите беше провокирана от партийния елит на лейбъристите и е следствие от пренебрегването на съвещателния метод за изработване на взаимоприемлива партийна платформа. Ето как се стигна до ситуация, когато беше демонстрирано явно и осезателно, че електоралната подкрепа не е в никакъв случай безусловна. И е било наложително на един по-ранен етап да бъдат задействани егалитарните механизми за постигане на консенсус.
Главното в делиберативната демокрация е институционализирането на съответните предпоставки и процедури за комуникация. По този начин основната идея на теорията на делиберативната съвещателната демокрация, се базира на модела за участие, което, от своя страна, е основано на прякото включване на заинтересованата общественост в процеса на създаване на правила. Като не се разчита само на установени граждански инициативи, а на законодателно установени процедури. Още в основните закони – съответните конституции. Например член първи, ал. 1 на българската конституция би могъл да бъде: „България е република на основата на съвещателната демокрация“. И, разбира се, необратимо да бъде премахнат чл. 12, ал. 2 от сега действащия ни основен закон, забраняващ на организациите на гражданите, включително и на профсъюзите, да се занимават с политическа дейност. Положение, което не е валидно нито в Съединените щати, Германия, Франция, Япония и пр.
В този случай отделни прояви на съвещателна демокрация в България не биха се появявали вследствие на масови протести, както се случи след гражданското противопоставяне по отношение на ценообразуването на ел. енергия за битови потребители! Или като нечий институционален маньовър – президентската инициатива за т. нар. „граждански съвети“.
Но за да бъде преминат Рубикона на социалната дезинтеграция „властприлагащи – суверен“, е наложително да бъдат дефинирани правилата за създаване на правила. Както е известно, прозрачността е налице не когато е възможно да се гледа през нещо, а когато може да се види всичко. Именно затова съвещателният механизъм на делиберативната демокрация е иманентно качество на целия процес при взимане на решения. Бъде ли елиминиран дори само на един етап, торнадото на задкулисните интереси отвява социалния интегритет в решението.
И тогава азбуката на управленския буквар започва да се превърта в обратна посока. Всъщност процесът е обърнат чрез експлозивната реакция на масовите протести. Те често – но не винаги, успяват да рестартират процедурата на съвещателния консенсус от нулевата точка.
Загубите за българското общество – преки и непреки, – генерирани от липсата на делиберативна демокрация, макар че засега остават неизвестни, биха могли да бъдат изчислени. Прост пример: получените възнаграждения на депутатите през времето, когато гласуваха първо с одобрение, а после преразгледаха решенията по отношение на дадени назначения, е лесно да бъдат калкулирани. А после – да им бъде наложено да бъдат възстановени на суверена.
Противното би означавало да разделим историята на мандатни интервали, през които тези, които уж ни представляват, получават облаги за действия, без да са били конкретно одобрени от нас, а нерядко даже сме били изцяло против. Но именно тук е нишата, където избуяват партократично-олигархичните интереси. Които класифицират делиберативната демокрация като мамба – голямата отровна тропическа змия с черен или зелен цвят, изпъстрена понякога с тъмни петна, обитаваща предимно африканските гори. Смъртоносна за птици, гризачи и други животни. Ето защо най-добре би било върху социалната мамба – делиберативната демокрация, – да бъде забит чаталът на информационната завеса. Както си беше досега. И да бъде запокитена на тъмно в социалния карцер.
Както смята обаче видният английски политолог проф. Колин Крауч, на този процес може да бъде противодействано, стига самите граждани да поемат отговорността за съдбата си в собствените си ръце, като дадат отпор на настъплението на корпоративните елити и обуздаят политическата власт на бизнеса. Задачата е с твърде повишена трудност, понеже понастоящем това би означавало да се рамкират и контролират действията на глобалния финансов капитализъм.
Като негативен фактор за демократичния потенциал на държавността проф. Колин Крауч посочва обвързването на интересите на публичната администрация с частни и корпоративни интереси, което води до „комерсиализация на гражданството“. Необходимо е – подчертава той – да се възроди концепцията на държавната служба като сфера с особена етика и собствени задачи.
Ето къде е радикалният алтернатор на делиберативната спрямо постантичната, „модерната“, тоест представителната демокрация на ХХ век. Предварително постигнатият консенсус в обществото, както по отношение на генералните приоритети, така и относно техните конкретни компоненти и процедури за реализирането им, минимизира дискреционната власт на бюрокрацията. Че нали, както гласи поговорката, „покритото мляко котката не го лочи“.
Наистина съществуват освен субективни – противодействието на имплантиралата се във властта номенклатура, – и обективни препятствия при внедряването на делиберативната демокрация като цялостна конструкция на държавното управление:
– продължителност на процесите на обсъждане;
– високите разходи за взимане на решения;
– трудността за постигане на консенсус.
Заедно с това моделът на делиберативната демокрация подчертава значението на критериите за публичност, пълна прозрачност, равенство на участие във всички форми на държавното управление.
По този начин всеки гражданин би могъл да вникне в смисъла на своето участие в социалните процеси и – ако го извърши, – да види и резултатите от него.
Преди години един български министър-председател с инициали С. С., беше заявил, че държавата се управлява като фирма. И си спечели многобройни критици. Не съм изобщо съгласен с тях. Държавата наистина би могла да се ръководи като корпорация. Но не иначе, а по модела на бразилския бизнесмен Рикардо Семплер. Поел в края на 80-те години ръководството на тридесетгодишната семейна фирма за корабно оборудване „Семко“, в условия на хиперинфлация. „В Бразилия – пише Семплер за онова хаотично десетилетие – нямаше устойчиво състояние на икономиката. Нищо не траеше достатъчно дълго, че да можеш да го наречеш дори временно състояние“. „Да въртиш бизнес в Бразилия – споделя той – е като да яздиш брахмански бик по време на земетресение. Някои от най-страшните трусове идват не от къчовете на бика, а от земята под него“.
Семплер опитва какво ли не, за да запази фирмата. Приложил управленски техники, препоръчвани от американски бизнес школи. Не помогнали. Реорганизирал фирмата по японската система за мениджмънт „канбан“ (точно в срок). И това не дало очаквания тласък.
След правителственото решение да закрие банковите сметки на повечето бразилци през 1990 г., Семплер и директорите започват да се срещат последователно с всичките си служители, разделени на групи от по стотина души, и директно си признават, че са се изчерпали откъм идеи. Изглежда имало само две възможни решения: или да намалят заплатите на всички, или да съкратят служители, за да спасят останалите. Накрая, след внимателно обсъждане, не кой да е друг, а те – неговите подчинени, му предложили алтернатива. Биха се съгласили на драстично намаляване на заплатите, но при три условия: по-голям дял от печалбата, 40 % снижаване на заплатите на Семплер и целия му управленски екип и, за да са сигурни, че знаят къде отиват парите, член на работническия профсъюз да поставя своя подпис на всеки чек, подписан от компанията.
Резултатите са преобразяващи. Само за два месеца „Семко“ спира да е на загуба. За да спестят пари, работниците започват сами да вършат работата, която фирмата дотогава е давала на външни подизпълнители. Действат като охранители и чистачи, и помагат за готвенето на храната в стола.
Възходът продължава. И Семплер въвежда коренно различна организация във фирмата си. Вместо да запази следваните от векове производствени правила – централизиран и насочен отгоре надолу подход към правенето и продаването на продукти, с власт, съсредоточена в неговите ръце, Семплер решил да построи т. нар. от него „свободна за всички корпорация“. С възможно наистина най-малка структура на управление. Той направил всичките си служители независими подизпълнители, които нарекъл „сателити“. Разбил фирмата на дребни парченца, като гледал във всяка работна единица да има около стотина работника, макар че това означавало да заделя допълнителни средства за неща като сгради и инфраструктура. Направил достъпни за всички служители елементите на корпоративния живот от „а“ до „я“. От директорските заплати до печалбата за всеки продукт, както и корпоративните тайни на продуктовия дизайн. Оставил редовите служители да решават сами как и кога да произвеждат нови продукти и на какви цени да ги продават.
Днес Семплер казва: „Не зная в кой бизнес е „Семко“. Известно ми е какво прави компанията – правим продукти, продаваме услуги, хостинг на интернет общности, но не знам какво е „Семко“. И не искам да знам. Това, в което съм сигурен, е че компанията струва 160 милиарда долара“.
Господинът с инициали С. С. не беше имал предвид менажиране на фирма по описания модел. Твърде екстравагантно за чиито и да са консервативни представи. Въпреки че още навремето екологът К. С. Холинг беше писал, че в истински сложните системи богатството трябва да се мери не в пари или власт, а в способността за промяна и адаптиране. Този вид богатство, обяснява той, определя възможното – броя на алтернативните избори в бъдеще.
Когато тя (представителната демокрация), може и да продължи да се мотае на малко на брой места, но това са просто аномалиите, които историята винаги съдържа.
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.