Френският историк, публицист и политик Луи Блан (1811-1884) ни е оставил своето прозрение: „Това, което най-много отблъсква в поведението на партиите, не е това, което те казват, а това, което отхвърлят или отказват да кажат.“

Сентенцията е напълно валидна понастоящем спрямо епигоните на държавници, разположили се по високите нива на парламентарно представените партии, които са главните учестници във фарсовите сериали на съвременното политическо театро у нас. Не е имало друг период от нашата история, за който да е било повече в сила твърдението на американския писател-сатирик Амброуз Биърс (1842-1914): „Политика – ръководене на обществените дела за лично облагодетелстване“.

Промяната спрямо политическия живот сега, в сравнение с годините преди около един век, е разломна. Голямата разлика всъщност е в духа на епохата, разлика, по един или друг начин уловена и от журналистите, публицистите и изобщо от авторите в периодичните вестници и списания – тогавашните и сегашните.

В библиофилските броеве на българската преса в навечерието на Втората световна война, например, липсват две понятия: „актьор“ /що се отнася до политик или изобщо до публична фигура/, а също и „играч“ – когато обектите на авторовото внимание не са личности, свързани със спорта.

Как ли тогава са се извършвали обществено-политическите процеси в България, кой ли ги е задвижвал, каква е била мотивацията на тези исторически „неиграчи“ и „неактьори“?

Как ли е могъл изобщо да съществува светът без „играчи“ и в отсъствие на „актьори“?

Успявал е, понеже по това време историческите събития не са се „случвали“, а са ставали!

Уви, мнозинството от днешните български политици „случват“ събитията. Тези същите събития, които са били предварително планирани от социални инженери в „мозъчни тръстове“, обикновено налапали чуждестранни финансови шлаухи, за да бъдат провеждани разнообразни PR-кампании.

Но същинската им цел е не успехът в резултатите от събитията за „органичното тяло на българската народност“ (термин от пожълтелите страници и неприсъстващ в днешната преса), а благоприятна перцепция, тоест възприятие от индивидите в околната среда.

Реалните, значимите обществено-политически събития биват замествани от имитационни представления. Като краен резултат политиката стремглаво губи от своето съдържание и бива заместена от политиканстване.

Типичен пример са дензагубите при серията от опити за съставяне на редовни правителства. Дензагуби, без какъвто и да е положителен откат за българските граждани, но въпреки това скандално високо заплатени на индивидите по банките на Народното събрание.

Същевременно непрекъснатите канонади с компромати в публичното пространство у нас потвърждават универсалната валидност на афористичната мисъл, че „За да се изчисти нещо, трябва друго да се изцапа. Въпреки това може да се изцапа всичко, без нищо да бъде изчистено“.

Как да бъдат изринати Авгиевите обори в българската държавност?

Най-трудният изход от една ситуация обикновено е и правилният.

Той се нарича „контрол върху сферата на държавното управление от страна на гражданите“, съпътстван с ефективен механизъм за налагане на санкции спрямо индивидите, които не са оправдали народното доверие. Включително и отзоваване от заеманите постове, преди да е изтекъл мандатът им. Примерите по паралели и меридиани са повече от достатъчни.

В четири провинции на Федерална република Германия: Северен Рейн-Вестфалия, Райнланд-Пфалц, Баден-Вюртенберг и Бавария, местните конституции уреждат възможността за предсрочно разпускане на Ландтага (местното законодателно събрание) чрез народно допитване. Така пълномощията на народните представители могат да бъдат прекратени предсрочно по волята на представляваните.

В случая става дума за решение с комплексен характер, засягащо не само личните качества на народните представители, но и принципите и конкретните проявления на провежданата от тях политика. При положение, че Ландтагът бъде предсрочно разпуснат по плебисцитарен път (референдум със задължително за изпълнение решение), това е резултат не толкова на неодобрение на лица, колкото на публично управление, а също и на партийна стратегия и тактика.

Ето един от способите, посредством които на българските политици може да бъде наложено да развиват дейност, изцяло извън сферата на политиканстването. Дисциплинирани от една нова, републиканска по дух и същност конституция. Напълно в хармония с прозряното от древноримския оратор, писател и политик Марк Тулий Цицерон (106-43 г. пр.н.е.): „Държавните работи са дело на народа“.

Понастоящем в условията на представително функциониране на властприлагането, за да резултира народополезно, над държавната администрация трябва нонстоп да е надвесена тоягата на възмездието, държана от неуправленското мнозинство. Тогава в историческото битие на българския народ няма да гастролират „актьори“ и „играчи“ !

Затова на гражданското общество у нас се налага активно – чрез натиск – да свали българските политици от кулата от слонова кост, в която те, доходоносно за самите тях, са се позиционирали, и да ги постави под свой контрол. Иначе неминуемо ще дойде момент, в който гражданите ще трябва да избират: или политиците от досегашния номенклатурен паноптикум, или те – гражданите. И от който избор пълнолетното българско население няма да може да убегне, понеже ще се решава въпроса за самото му съществуване !

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България