„Човек с истински характер е оня, който, от една страна си поставя
твърде съдържателни цели, а от друга – твърдо се придържа
към тях, тъй като индивидуалността му би загубила цялото си
съществуване, ако беше принуден да се откаже от тях“.
Георг Вилхелм Хегел (1770–1831 г.)
В своята притча „Спор за слона“ великият поет-суфи1 Джеляледин Руми пише:
„От Индия слон бил докаран морен
и във кошара след това затворен,
но станало туй късно вечерта
и всеки любопитен през нощта
с ръце го галел в тъмнината вещо.
Но как сред мрака ще познаеш нещо,
що никой не е срещал тука с взор.
И затова започвал дълъг спор.
Един хобота пипнал с мисъл точна:
„Прилича на тръба той водосточна!“
Ухото му докоснал тръпно друг:
„Май че ветрило аз намерих тук!“
А трети за крака го хванал нямо:
„Държа аз навярно дърво голямо.“
Гърба четвърти тупнал: „Лъжеш, брат,
тръба, дърво, това си е креват.“
И всеки просто нещо съчинявал,
защото никой там не го познавал.
Говорели случайно тъй, наслуки,
че от рождение били неуки.
А щеше ли да има спор горещ,
ако поне един държеше свещ?“.
Вечен е проблемът с отговорността на интелектуалците за запалените свещи на знанието. Проблем, често пъти допълнително усложнен от личностната мотивация при упражняването на професия в областта на обществените науки. В историята на човешката цивилизация амбицията на тимуса2 неведнъж е демонстрирала потенциал да запраща своя притежател в ада на научната несъстоятелност, ако той се хипнотизира от фикс-идеята да попадне на всяка цена в елита, независимо от актуалното съдържание на това събирателно съществително.
Тогава професионалната продукция на псевдоинтелектуалците изпълзява изпод матрицата на нискостепенен когнитивен интегритет. Като установената по този способ система на държавно управление изцяло хармонира с традиционната дихотомия „управляващи – управлявани“. В този силно компрометиран вариант на държавност мнозинството от българските граждани е сведено до изпълнител на ригидната роля на обект на командарене и ползвател на услуги, дарявани с капкомер по благоволение свише. Те пък – притежателите на „царското умение“, получават самотребваните си облаги от психологическо и материално естество, по-често в обратен ценностен ред.
Каква е спецификата, а оттук – и ролята на българската интелигенция в периода на т. нар. „преход“ след 10 ноември 1989 г.?
Промяната в обществено-политическата система след 9 септември 1944 г. води и до една съществена трансформация на ролята на хуманитарната интелигенция, свързана с културата на хуманитарните науки. Наистина като главен индикатор на промяната в българското общество е изведена национализацията на едрата производствена база на частните финансови институции, както и на едрата градска и поземлена собственост. Но тези промени не са следствие на естествени икономически процеси, каквито процеси за уедряване на собствеността са типични още за началната фаза на установяването на капиталистическите икономически отношения, а и по-късно.
Трансформацията на обществено-икономическите отношения, които стават основа за установяването на държавния социализъм в България, са приложения в практиката на теоретични положения от марксистко-ленинската идеология. Ето кое предопределя особеното място на хуманитарната интелигенция, която е и създадена върху основата на конкретна идеология, и постепенно се превръща (доброволно и ентусиазирано или под влиянието на екзистенциални конюнктурни изгоди) в цербер на идеологическа хегемония.
Тази идеология има за цел да създава цялостна мотивация и идентичност на отделните индивиди в обществото, еднаква културна матрица за изграждане на „новия социалистически гражданин“. Именно на този поведенчески типаж е предначертано да поеме ролята на съзнателен създател на изходното стъпало – социалистическото общество, след което да се премине към следващия стадий – комунистическия строй.
Какъв е кадровият състав на хуманитарната интелигенция след установяването на управленската хегемония на Българската комунистическа партия?
Една част от съществуващата българска интелигенция, активно приобщена чрез дейността си към фашисткия режим, след 9 септември 1944 г. е елиминирана от обществени изяви посредством присъдите на Народния съд, включително дългогодишен затвор, както и налагане на най-висшата наказателна мярка – смъртно наказание.
Новата „социалистическа“ хуманитарна интелигенция е генерирана по три канала: немалко са изявените интелектуалци, активни функционери в редиците на нелегалната БКП, или поне нейни симпатизанти; втората част са получилите своето висше образование вече в годините на социалистическия строй; третата група са партийно неутралните индивиди, приобщили се поради екзистенциален натиск – осигуряване на своето физическо съществуване, към обществено-политическите процеси в Народна република България, непосредствено след септември 1944 г.
Една част от първата група хуманитарни интелигенти заемат ръководни държавни постове и в тази си изява те придобиват една практическа насоченост на своята социална и професионална компетентност. Тя е съвсем различна от насочеността на умствената дейност на хуманитарния интелигент в областта на науката.
Както пише чл. кор. Васил Проданов: „Ученият поставя на първо място истината, докато успешната дейност на политика е възможна, ако той поставя на първо място целесъобразността, баланса на различни интереси. При това хуманитарните интелигенти живеят по принцип с нагласата на „посветените“, на знаещите и в същото време са далеч от сложните проблеми на управлението на процесите и отношението на различни сили. Така че добрият интелигент или учен в никакъв случай не е задължително да е добър политик и най-често е обратното“.
Тази част от хуманитарната интелигенция у нас, която се беше оформила идеологически като опозиция на монархо-фашистката власт преди 9 септември 1944 г., в периода на държавния социализъм у нас, постепенно изчерпваше своя биологичен ресурс и ставаше все по-малочислена. На останалата част от хуманитарната интелигенция по съвсем обясними исторически причини не беше се налагало да издържи изпита на жестоки репресии доколко дълбоко у нея е укоренена марксистко-ленинската идеология.
Ето защо у немалка част от хуманитарната интелигенция у нас водещи се оказваха други фактори при нейната оценка за социалната действителност в България.
Както във всяка социална сфера, така и в областта на културата и хуманитарните науки съществува пирамида на позициите, заети от отделните индивиди в обществото. Като се има предвид, че официално положение за структурирането на държавността, залегнало в българския основен закон преди 10 ноември 1989 г., беше ръководната роля на БКП, то всеки хуманитарен интелектуалец, почувствал се недостатъчно признат и оценен, прехвърляше отговорността за това положение върху „Партията“. Постепенно това критично отношение се трансформираше в негативизъм изцяло към социалистическата обществено-политическа система.
У една друга част от хуманитарната интелигенция, стояща встрани от средните и високи нива на държавно управление, и поради това незапознато с неговата реалност, недостатъците на социалистическия строй се хиперболизираха в съзнанието им. Същевременно т. нар. „социологическа пропаганда“, координирана от западните идеологически централи, непрекъснато насаждаше по всевъзможни информационни канали представата за високия жизнен стандарт в развитите капиталистически държави. Като изобщо не се споменаваше предисторията на достигането на този стандарт: жестоката експлоатация на собствената работническа класа в първоначалния период на натрупване на капитал, колониалното ограбване на цели континенти, продължило столетия. Заменено по-късно с „меката“ му форма – неоколониализма.
Във втората половина на 80-те години на миналото столетие у една част от българската хуманитарна интелигенция започва да се оформя не само критично отношение към съществуващата обществено-политическа система. Негативизмът спрямо нея като настроение и нагласа ескалира и логично поражда желание за радикална промяна.
Такава мотивация е напълно в унисон с психологическия стереотип на хуманитарния интелектуалец (или псевдоинтелектуалец). Подобно на своите колеги от областта на природните науки, той носи у себе си новаторския дух, у него е активен стремежът за открития в съответната му професионална сфера. Че нали именно това – първооткривателството, го легитимира именно като интелектуалец.
Под влияние на т. нар. „перестройка“, начената от Михаил Горбачов в Съветския съюз, в условията на известно разчупване на ограниченията в публичните изяви, налагани от ръководната роля на БКП, настъпва „великото време на интелигенцията“, което словосъчетание се появява като заглавие на статия на бъдещия ръководител на Съюза на демократичните сили и по-късно и президент Жельо Желев, публикувана на страниците на в. „Народна култура“ през 1988 г.
В нея е осъществена претенцията българската хуманитарна интелигенция да не играе по-нататък ролята само на инструмент на партията, като единствено в зададените от нея насоки и наложени ограничения, но не и извън тях, може да твори. А да е от съществено, водещо значение при определяне на историческата перспектива на нашата страна.
Дотук тази позиция, споделяна и от други представители на хуманитарната интелигенция у нас, може да получи само положителна оценка. Но дали е налице както осъзнаване на огромната отговорност, за която се демонстрира де факто желание да бъде поета, така също и съответните професионални, и морални качества тя да бъде носена? И най-важното: водеща мотивация дали е стремежът за духовното и материалното благоденствие на българския народ или всъщност моторът за обществена активност са личностни стремежи за изява, понякога дори в областта на социопатията на маргинализирани индивиди?
Диалектическият принцип за единство и борба на противоречията е напълно валиден и относно историческата роля на хуманитарните интелектуалци. Или както гласи един френски афоризъм: „Всички радости не могат да се съберат на едно място“.
Когато водеща мотивация е желанието да се заеме място под светлината на прожекторите, да бъде удовлетворена една ключова потребност на интелектуалеца изобщо – желанието за обществено признание, резултатите за обществото стават проблематични. Стремежът към признание за извършената дейност, за интелектуалния материал и за творческите постижения, изтласкват съвсем в периферията на моралните самоограничения факта, че се оперира със съдбата на милиони хора. Апетитът към формална и неформална видна позиция в обществото повдигат цената за нейното постигане, като и небето не е границата. Но тази цена бива заплащана в съвсем малка или дори в никаква степен от отделния индивид – хуманитарен интелигент или (псевдо)интелигент. А често от цял един народ, който е вкаран в ролята на опитни мишлета в индивидуална експериментална лаборатория за социален инженеринг. После отделните „пионери“ се обединяват и обикновено, както показва цялата българска история след Освобождението, подпомогнати от користните интереси на външни сили, следва „юруш към социалните локуми“.
Чувството на ressentiment’a (фр. озлобление, неприязън, злопаметство), за което пише още Фридрих Ницше (1844–1900 г.) като мотивация за човешкото поведение, избухва. Дошъл е моментът, значи, да се види сметката на всички и всичко, което е подтискало дотогава хуманитарния интелигент. Тук, в България. Дошъл е часът за реванша за „изтърпените унижения“. Който бива поднесен в публичното пространство завоалиран с най-благородни подбуди. Макар че обикновено не представлява нищо друго, освен разчистване на кариерна писта.
Отделно стои въпросът и за твърде често срещаната недостатъчно професионална подготовка. Процесът на познанието остава на ниво необработен чрез научна методика масив от информация. И понеже за самочувствието на интелигента в хуманитарната област е от съществено значение да има мнение по всеки важен проблем от социума, биват произвеждани купища от уж „меродавни“ становища. В опитите си да избягат от „оковите“ на идеологията, псевдоинтелектуалците с удоволствие започват да се подвизават върху територията на еклектиката. Или с лекота попадат в мрежата на друга, но без да е нова, идеология. Единствено рекламно преопаковани стари социални теории, с доказани от практиката съществени недостатъци.
Мотивирана от желанието за признание, но и освободена от носенето на пряка отговорност за заченатите от него социални експерименти, всъщност голямото мнозинство от хуманитарната интелигенция в България е незапознато с естеството на политическите действия в реалността.
Въпреки обвиненията на идеолозите на политическия ислям срещу Запада, че макар да е силен в инструменталната интелигентност, е неумел в избирането на своите социални цели, това не е валидно за хуманитарната интелигенция в България. Поне за периода след 10 ноември 1989 г. Опиянени от възможностите за самоизява и за отвоюване на записано със „Златни букви“ място в историята, мнозинството от българските хуманитарни интелигенти започна да предлага „петилетките“ за социален инженеринг в суперсъкратени срокове. Без оглед на реалните последици за големи маси от населението у нас. Например програмата „Ран-Ът“ предвиждаше връщането на собствеността върху земеделските земи да бъде извършено в рамките само на няколко месеца и после да е възможна нормална селскостопанска дейност. Този план беше подкрепен от мнозина хуманитарни експерти у нас.
Неограниченият капацитет на хуманитарната интелигенция да продуцира мъглинни, пластични и некоцептуализирани по научен способ конструкти за социален инженеринг, не е патентована за първи път тук, в България, след 10 ноември 1989 г.
Както обобщава чл. кор. Васил Проданов в „Теория на българския преход“: „Сен Симон заявява, че драмата на Френската революция е, че тя се прави от откъснати от реалностите хора. (Алексис дьо) Токвил открива в особеностите на дореволюционния тип писател интелектуалец причините за френската революция и нейните особености. Този тип създава абстрактни, откъснати от реалностите модели, приложението на които е пагубно за обществото. В много отношения оценката на Токвил за този тип интелигенция, която задава модела на социална промяна през 1789 г. и нейната посока, е валиден и за интелигенцията, която задава промяната през втората половина на 80-те и първата половина на 90-те в България и останалата част на бившия регион на „реален социализъм“.
Крахът на социалния експеримент, извършен до 10 ноември 1989 г. у нас, освен на външнополитически фактори, се дължи и на неизпълнената народополезна историческа роля на българската интелигенция в областта на културата и хуманитарните науки.
Неосъзнала това обстоятелство дори и след тази (възможно!) преломна дата, тази част от интелектуалния потенциал на България не се оказа на висотата на историческите необходимости.
Френският етнограф историк (1908–2009 г.) Клод-Леви Строс дава следната дефиниция: „Учен е не този който дава правилните отговори, а този, който задава правилните въпроси“.
Българската хуманитарна интелигенция не си зададе два фундаментални за развитието на България в условията на т. нар. „преход“ въпроса:
- Кореспондира ли на колективното подсъзнание на българина ярко изразеният индивидуалистичен стереотип, чийто типаж е реализиран в Съединените американски щати?;
- Към какъв модел да бъде насочено развитието: към общество със социална насоченост, използващо пазарни икономически механизми под държавно регулиране в необходимата степен, или към изцяло пазарно общество?
Настоящият социален крах в България несъмнено лежи върху съвестта на хуманитарната интелигенция у нас. Това, което провокира основателни съмнения, е дали тя възнамерява да изкупи вината си.
Не е достатъчно да овладеем премъдростта,
трябва да знаем и да си служим с нея.
Марк Тулий Цицерон (106–49 г. пр.н.е.)
1 – Суфизъм (фр. sofisme по фр. sofi ’софа’). Рел. Мистическо и отшелническо течение в исляма, възникнало в VІІІ в. и получило своето пълно оформление през ХІ–ХІІ в.
2 – Нлат. Thymos ’душа, дух’.