„Няма нищо по-унизително от оскърблението на човешкото достойнство, нищо по-унизително от робството. Човешкото достойнство и свобода са ни присъщи. Нека ги пазим или да умрем с достойнство.“ – Марк Тулий Цицерон (106–43 г. пр.н.е.) – римски оратор, писател, адвокат, политически деец.
31 август 1907 г. На този ден се случва историческо събитие с международен отзвук: на общо заседание на правителствата на Русия и Великобритания в Санкт Петербург приключват преговорите за Персия (днешен Иран), Афганистан и Тибет. За Персия споразумението предвижда поделянето на територията на три зони: зоната, обхващаща северните и централните райони, където са най-гъсто населените градове и най-плодородните земи, е поставена под руско влияние (линията Карманшах-Машхад); южната зона, без големи градове, но със стратегическо значение, е отредена на британското влияние (линията Бандар Абас-Афганистан). Англо-руското сближаване предизвиква остри реакции в Иран, който е уведомен за споразумението чак на 18 септември. Въпреки това иранският парламент решава, че споразумението не съдържа нищо тревожно за Иран.
Не много дълго след тази дата – на 26 май 1908 г., иранската история е ознаменувана с друго, наистина с изключителна важност събитие – на 26 май 1908 г., в района Масджед-е Сулейман, населен с бахтияри, британският инженер Дж. Б. Рейнълдс най-после успява да стигне до петролен залеж на 1 180 фута (360 м) под земята. Новооткритото черно злато е допълнителна стръв за големите империалистически държави – Великобритания и Русия, по-късно и за кайзерова Германия.
Започват нови пазарлъци за експлоатиране на иранските национални богатства: Германия признава интересите на Русия в Персия. Това споразумение подсилва позициите на Русия в Персия и я насърчава да прояви агресивност. На 29 ноември руски войски окупират Табриз, Реш и Казвин. Но жителите на Табриз и Реш вдигат бунт. Руските войски подлагат Табриз на обстрел и избиват няколкостотен негови жители.
Под силен двустранен натиск през февруари 1912 г. персийското правителство е принудено да признае англо-руския договор от 1907 г. за разпределението на Иран на сфери на влияние. За сплашване на населението руснаците на 29 март с. г. подлагат на обстрел светинята в Машхад, а британците на юг – върху частта от иранската територия, контролирана от тях, – „умиротворяват“ протестите по не по-малко жесток начин.
Ето един пример как назад в историята – само един от многото генериращи фактори, се е породил оксидентализмът – омразата срещу Запада, или дори по-общо – срещу всичко чуждестранно „модерно“ извън ислямския свят. Напълно обяснимо, понеже още древният римски писател и философ Сенека е открил, че „Не е нещастен човекът, който прави нещо по заповед. Нещастен е този, който прави нещо против волята си“.
Цялата по-нататъшна история на Иран до ислямската революция от 1978–1979 г. е демократичен летопис на опитите на отделни политически фигури да защитят националните интереси на страната си. Един временен злощастен епилог е техният разгром след успешното провеждане на преврат, на 19 август 1953 г., който сваля от власт министър-председателя Мохамед Мосадък. Има защо да е доволен Кърмит Рузвелт – ръководител на ЦРУ за Близкия изток по това време, натоварен с изпълнение на плана „Аякс“, скроен от официалните власти във Вашингтон още на 25 юни с. г. с цел свалянето от власт на Мохамед Мосадък, опитал се да запази приходите от добива на петрол за иранската хазна.
Последвалото връщане в Иран на намиращия се в кратко (от 15 август до 22 август 1953 г.) изгнание шахиншах (Цар на царете) Мохамад Реза Пахлави и опитите му за „вестернизация“ на страната, тоест за светски реформи по западен образец, както и за модернизация на икономиката, реално са изгодни единствено за малочислена група от градските жители, приели западния начин на живот и близки до властта, които се възползват пълноценно от преобразяването на Иран, особено при рязкото повишаване на цените на петрола след израелско-арабската война през 1973 г.
Какво е положението на останалите социални групи? Традиционната прослойка на градските търговци в базарите е подложена на ударите на бързо ескалиращата инфлация, дължаща се на масирания внос в резултат на петролния бум. Реалното увеличение на средните доходи на иранците е съчетано с все по-неравностойното разпределение на богатствата, а показното забогатяване – безогледно по своя произход, – на шепа привилегировани адепти на „вестернизацията“ – тоест на западния начин на живот чрез издигане на консуматорството в култ, разцепва иранското общество на две трагично неравностойни части. Долната част на социалната пирамида е много широка – там, където са бедните иранци, непрекъснато сблъсквайки се с трудности в опитите си да посрещнат своите жизнени потребности. Инвестициите в икономиката, често огромни и несъответстващи на дотогавашната практика, са придружени с корупция и оттук – със злоупотреби. Инфлацията предизвиква недоволство, особено сред населението на бедняшките квартали в големите градове на Иран. В тях продължават да се стичат хората, принудени от оскъдицата на селския живот да се устремят към градовете, където ги очакват единствено разочарованията от разбитите им надежди.
Всичко това е благодатна почва за нарастването на влиянието на шиитското духовенство – яростен противник на „вестернизацията“.
Всъщност откъде произхожда този термин?
Фактически той идва именно от Западна Европа. И е отражение на схващанията на видния немски социален изследовател Вернер Зомбарт, изложени в неговия класически труд „Търговци и герои“. Авторът започва книгата с описание на Първата световна война като екзистенциален сблъсък не просто между Германия, от една страна, и Франция и Великобритания, от друга, а като противопоставяне между различни култури и мирогледи. Тук Вернер Зомбарт излага идеята, че Германия се отличава културно от Запада (Великобритания и Франция) и стои извън цивилизационните граници на старата Римска империя. Англия, страна на лавкаджии и търговци, и републиканска Франция представляват „западноевропейската цивилизация“, „идеите на 1789 г. “, „комерсиалните ценности“, докато Германия е страна на герои, готови да се жертват за висши идеали. В „Търговци и герои“ е изложена тезата, че „Свобода, братство, равенство“ са нищо друго освен истински търговски идеали, които нямат друга цел, освен да дадат изключително предимство на отделната личност. Типичният търговец, твърди Вернер Зомбарт, се интересува само от това, „какво може да му предложи животът“ като материални блага и физически комфорт. Именно оттук произлиза и дефиницията на буржоазния манталитет като Konformismus, тоест „конформизъм“. Но най-достойна за презрение според Вернер Зомбарт, Освалд Шпенглер, Ернст Юнгер и други немски мислители от началото на ХХ век е малодушната буржоазна склонност да се вкопчваш в живота, да не искаш да умреш за великите идеали, да страниш от жестокия сблъсък на историческата сцена и да отричаш трагичната страна на живота.
Ернст Юнгер, както и много други немски интелектуалци от първите десетилетия на миналия век оказват силно влияние върху някои мюсюлмански кръгове. Книгата му „Относно линията“ е преведена през 60-те години от изтъкнатия ирански интелектуалец Ал-е Ахмед. Тогава е създаден и терминът „уестоксикация“ за вредното влияние на западните идеи и е създаден дехуманизиращият облик на Запада, който започва да бъде асоцииран пряко с обожествяването на парите. Радикалните мюсюлмани в Индия, Египет и на много други места призовават към свещена война със западното влияние и неговите „еврейски агенти“, към война с онези измежду мюсюлманските лидери, които са „покварени“ от западния начин на живот.
Както например твърдял Хасан ал-Банна, един от основоположниците на основаното през 1928 г. в Египет радикално религиозно движение „Мюсюлмански братя“, Западът „уронва достойнството, честта и независимостта на мюсюлманите, присвоява си техните богатства и пролива кръвта им“. Съгласно доктрината на Хасан ал-Банна ислямските обичаи и египетското национално наследство биват изтласкани от западните традиции. Ето защо „в Египет не бива да бъдат насаждани чужди политически идеали, понеже ислямската държава се явява по-цялостна, по-чиста и правилна, по-възвишена и благородна, и по-достойна, отколкото всичко, което може да бъде срещнато в изказванията на представителите на западната култура и в европейските книги“.
Политическата реализация на тази доктрина стана „ислямската революция“ в Иран от 1978–1979 г., която е един от крупните превратни моменти в историята на съвременния ислям. В идеологически план тя напомня Френската революция от 1879 г. от гледна точка на либералната (западната) идея и болшевишката революция от 1917 г. в контекста на социалистическата (източна) идея. Иранската „ислямска революция“ представлява сама по себе си нов идеологически модел, съперничещ със „западните“ и „източните“ революционни традиции и крупни идеи. Това породи и трудностите, които срещна определянето на претърпяната еволюция в „политически ислям“ от съвремието на Карл Маркс до „ислямската революция“ в Иран, да бъде изразено в термините на радикалния комунизъм или прагматичния капитализъм, макар и точно тук за първи път да беше достигната общност на техните позиции, конкретно по отношение на „ислямската революция“. Възникнаха и определени опасения във връзка с неочакваната поява на световната арена на „конкурент“, от гледна точка на критериите на идеологията и на политическата мисъл.
От гледна точка на своя идеологически характер „политическият ислям“ е ориентиран към постигането на голяма цел – „ислямизацията“ на индивида, на групата и нацията във всички сфери и на всички нива. Колкото се отнася до неговата светогледно-културна позиция, то той е насочен към противодействие на плановете на „Запада“, на съпротива на западните модели във всичко. Но ако бъдат проследени различните аспекти, съдържащи се в разнообразните изследвания на същността на „политическия ислям“, може да бъде установено, че този термин се прилага към различни, понякога противоположни и противоборстващи течения, обединени от нарастващата партийно-политическа активност и приложна идеология.
В абстрактен смисъл тези общи определения на „политическия ислям“ не съдържат в себе си нищо чуждо или качествено различно от политическите традиции и форми, активно присъстващи в ислямския свят през ХХ век. Това, което постигна „ислямската революция“ в Иран, е, че направи политическият ислям забележим, специфичен, самостоятелно съществуващ феномен не само на локално, регионално и общомюсюлманско ниво, но и в глобален мащаб. Той стана алтернативна сила, специфичен проект, който би могъл да бъде етикиран с това, което по-рано беше наричано „Трети свят“, „трети път“, „трета сила“. Последвалите исторически събития показаха, че подобни определения са темпорални, резултатът от съществуването на биполярна система, която може да бъде разградена и да изчезне. Както и стана. Следователно това бяха чисто идеологически определения, които се оказаха и преходни политически епитети, само частично и напълно съответстващи на смисъла, заключен в понятието „политически ислям“.
В противоположност на такъв подход за идентификация чрез противопоставящо се дефиниране, свойствено на марксистко-ленинската идеология и либералната доктрина, „ислямската революция“ беше възприемана и разбирана другояче – като нов глобален проект, който обосновава собствената самобитност. В преамбюла на конституцията на Ислямската република Иран е записано: „Тази нова конституция, съставена на прага на петнадесетия век на хиджра**, се явява продължение на мисията и дейността на пророка Мохамед, като първоосновател на освободителните ислямски движения“. И по-нататък: „Ислямската революция“ полага началото на нова епоха – епохата на „освобождаването на угнетените и обезправените, и поражението на всички, възвеличаващи себе си“. Като под „сили на световното самовъзвеличаване“ са разбирани източният и западният лагер.
Кое предопределя този светоглед?
Същността и задачата на „Ислямската революция“ в Иран – както е видяна от нейния духовен водач Аятолах Хомейни, е да подчертае „значението на политическия ислям“, което „нагледно се проявява… след като ислямският свят слага край на своите експерименти със съвременните западни идеологии“.
Ето къде е същността на генезиса на съвременния „политически ислям“. Осъзнаването, че „внезапното идване“ на европейския колониализъм, прекъснал хода на естествената еволюция на ислямския свят, става една от крупните от исторически порядък причини, обусловили отклонението от естествения път на развитие. Историческият път на ислямският свят се е развивал в руслото на егоистичните колониални стратегии и европейски практики. Следствие на това става отделянето на времето от историята и двойното отчуждаване на мюсюлманите – както от самите себе си, така и от световната история. Мнозинството региони и държави на ислямския свят встъпват в Новото време във вид на спътници, обикалящи около други планети. Индонезия (188 млн. мюсюлмани) – холандска колония, Индия (168 млн. мюсюлмани) – английска колония, Пакистан (167 млн.) – английска колония, Бангладеш (148 млн.) – английска колония, Афганистан (30 млн.) – английска колония. И т. н. Друга част от ислямския свят е в състава на Съюза на съветските социалистически републики: Узбекистан (24 млн. мюсюлмани – 85 % от населението), Казахстан (8 млн. мюсюлмани – 52 %) от населението. В първата десетка на държавите по численост на мюсюлманското население в африканския регион се намират четири: Нигерия (72 млн.), Египет (69 млн.), Алжир (35 млн.), Мароко (32 млн.) – всички те бивши колонии на европейски държави. Ето защо за дълъг период от време ислямският свят не притежава собствена реална история. С други думи, „съвременната история“ на ислямския свят представлява чисто идеологическо и политическо време, а не реална история като собствено, естествено развитие на нациите и културите.
Именно затова „политическият ислям“ съдържа в себе си категорично отделяне на каквото и да е влияние както на западната (либералната), така и на източната (социалистическата) идея. Това представлява категорично изразена претенция за собствено историческо битие. Като поражда болезнена чувствителност към инвазията на различни от ислямските ценности, дефиниращи само идентификацията на ислямското общество.
Като имат възможност и предпоставеност за преценка, неангажирана с теорията за линейното развитие на цивилизацията, критично ориентираните теоретици на съвременните европейски и американски ценности ги определят като идеологически ценности, не съответстващи на логическите предпоставки, присъстващи в самите тези ценности. Идеите на демокрацията, правата на човека, свободата в съвременната евро-американска или западна култура се явяват локални, частични и прагматични. Те винаги са служили за „цивилизовано“ прикритие на варварското отношение към другите народи, проявяващи се в колониална експлоатация, войни, завоевания, окупация, геноцид, разрушения, грабеж, диктат, принуда и потискане на много народи, нации, дори цели континенти.
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
** – Мохамеданско летоброене, започващо от 16 юли 622 г., когато Мохамед напуска Мека и се установява в Медина.