„Законодателството трябва да бъде отзвук на разума, а съдията – отзвук на закона.“
Питагор (ок. 580–500 г. пр.н.е.) – древногръцки математик и философ
Въпреки обстоятелството, по-скоро именно заради него, че Седмото Велико народно събрание през 1991 г. като че ли сложи точка на i-то чрез съответния текст в Конституцията, а и посредством Закона за Конституционния съд бяха установени неговата организация и дейност, е уместно отново да се запитаме: коя институция би трябвало да притежава прерогатива да наблюдава конституционното съответствие на законотворческата дейност и да преценява също и доколко действията и нормативните актове на изпълнителната власт са в съответствие с конституцията на страната ни? Един Конституционен съвет по подобие на съществуващия във Франция, чието право да обявява даден законодателен акт за конституционносъобразен или не е заложено в чл. 61 на конституцията на Петата република, или пък този прерогатив да е отдаден на съответния Върховен съд по подобие например на „Страната на изгряващото слънце“ (чл. 81 от японската конституция) и на Съединените щати?
От формална гледна точка Конституционният съвет реализира по-пълноценно идеята за автономното функциониране на трите власти, тъй като не е съставна част на нито една от тях. Но обстоятелството, че (какъвто е случаят с Франция) само т. нар. „органични“ закони подлежат на задължително обсъждане в Конституционния съвет преди тяхното обнародване, докато за останалите тази процедура е възможна при определени условия (по инициатива на президента, на министър-председателя, на председателя на Националното събрание, на председателя на сената, на шестдесет депутати или на шестдесет сенатори), оставя голям обем законодателно пространство, където критерият за конституционна съобразност би могъл да не бъде приложен. И още, което е по-важното: липсва инструментариум обикновеният човек да оспори валидността на даден закон на основание, че той не е съответствуващ на конституцията. Противно на ситуацията в Съединените щати.
Схемата на съдебната дейност на САЩ като че ли е проста: 94 окръжни федерални съдилища, над които стоят други 12 апелационни, плюс (за особени случаи) апелационният съд във федералния окръг Колумбия. Всички те бдят за съблюдаването на федералните закони и конституцията. Отгоре е „шапката“ им – Върховният съд на Съединените щати със своята „магическа“ формула „5 от 9“, колкото гласа представлява просто мнозинство, необходимо за взимане на решение, от целия му състав1.
Именно той е висшата федерална апелационна инстанция в сферата на съдопроизводството; осъществява и конституционния надзор, т. е. следи за съответствието на законодателните и административните актове спрямо конституцията на страната. Това означава, че всеки закон, приет от Конгреса или от Законодателното събрание на даден щат, както и който и да е акт на изпълнителната власт, може да бъде отменен от Върховния съд, така нареченото от американците „съдебно преразглеждане“. Това право на Върховния съд на САЩ – конституционният надзор, определя изключително важната роля, която той играе в обществено-политическия живот на страната.
Например от 22 февруари 1984 г. в САЩ компаниите, „които имат финансови трудности“, получиха правото да разтрогват трудовите си договори с профсъюзите. Така благодарение на Върховния съд на Съединените щати беше отслабена позицията на тези, които стоят от едната страна на масата на преговорите между наемната работна ръка и работодателите.
Като тълкува конституцията, Върховният съд изпълва нейните твърде неопределени формулировки с конкретно съдържание, което се изменя постоянно – в явна или неявна зависимост от динамиката на социалната действителност в Съединените щати, като несъмнено и самата правна интерпретация на конституцията от страна на висшата съдебна инстанция в една или друга степен я формира. Върховният съд упражнява това си право не изобщо, а изключително във връзка с даден конкретен съдебен спор. Когато имащите право на обжалване, чийто случай или тъжба е бил разглеждан от друг федерален или щатски съд, поискат, Върховният съд издава решение като апелативен съд. Така че той не може да действува по собствена инициатива при тълкуването на конституцията, като притежава това право и когато разглежда определен род дела в качеството си на първа инстанция, каквито пълномощния има. Или, другояче казано, само чрез решението си по даден, обжалван пред него съдебен спор или когато е първа инстанция по дадено дело, Върховният съд може да осъществи конституционния надзор, тоест да се произнесе дали даден закон е в съответствие с конституцията. Необходимо е да има съдебно дело от апелативен или от първоинстанционен характер, за да вземе такова решение.
Правото на Върховния съд да следи за съответствието на законодателните и административните актове спрямо конституцията на САЩ не произхожда пряко от нея. Понеже нейният член 3 постановява достатъчно общо: „Съдебната власт в Съединените щати принадлежи на един Върховен съд, както и на подчинените му съдилища, които Конгресът назначава и въвежда в действие според нуждите.“ Но само 16 години след приемането на конституцията на САЩ, през 1803 г., по време на главния федерален съдия Джон Маршал, Върховният съд си присвоява правото да обявява законни разпореждания за противоконституционни и следователно – за неправомерни чрез присъдата в процеса „Марбюри срещу Медисън“. Фактическата страна на делото е свързано с искането на У. Марбюри, назначен от президента Джон Адамс за федерален съдия (окръг Александрия, дискрикт Колумбия) да получи мандамус2. Съгласно установената практика в новосъздадената държава, У. Марбюри, както и всеки друг чиновник от определен ранг, трябвало да получи от държавния секретар на САЩ commission (патент) за встъпване в длъжност. Те били издавани без пречки, но точно в този случай нещата стояли другояче. Патентите за назначаването на 42 нови съдии били подписани от президента Джон Адамс само два часа преди съдбоносната полунощ на 1801 г., когато завършвал срокът на неговите пълномощия. Всички патенти били веднага изпратени по предназначение, с изключение на четири, между които се оказал и патентът на У. Марбюри. На сутринта на следващия ден новопостъпилият в президентската длъжност Томас Джеферсън открил неизпратените патенти и наредил да бъдат анулирани. Отново назначеният държавен секретар Медисън така и направил. Ако У. Марбюри е бил в състояние трезво и правилно да оцени ситуацията от гледна точка на интересите на своята партия, той би следвало да се самоотстрани от длъжността. Вместо това обаче той избрал борбата. Като се позовал на чл. 13 от Закона за съдоустройството, приет през 1779 г., У. Марбюри призовал своите единомишленици във Върховния съд да задължат Медисън да му издаде мандамус за неговото назначаване.
Тълкувайки произволно конституционната фразеология, Маршал си позволява да твърди, че уж конституцията на САЩ „потвърждава и подкрепя“ основополагащия принцип, според който подлежат на отмяна всички актове на администрацията в противоречие с основния закон на страната, и че съдиите, както и другите части на управление – президентът и Конгресът, са свързани с това указание.
И макар че в цялата си по-нататъшна съдебна практика Върховият съд не намира основание да се откаже от функцията си на конституционен „сюпервайзър“3, нейният генезис дава предпоставка да се смята, че това право е следствие от решението по един съдебен спор и тълкуване на конституцията, без изрично да следва от нея.
Теоретичната конструкция, използвана и понастоящем от привържениците на съдебния контрол спрямо конституционното съответствие на законите, е изложено в един единствен пасаж от прословутите „Записки на федералистите“ (серия от статии, публикувани, когато ратифицирането на конституцията на Съединените американски щати висяла на косъм, и написани от Александър Хамилтън, Джеймс Медисън и Джон Джей): „Възникнало е известно объркване по отношение на правото на съдилищата да обявяват за невалидни законодателни актове, които противоречат на конституцията, поради представата, че доктрината би предполагала върховенство на съдебната над законодателната власт … Няма положение, което да зависи от по-ясни принципи от това всеки акт на делегирана власт да бъде смятан за недействителен, ако противоречи на смисъла на поръчението, според което се изпълнява … Всъщност конституцията е и трябва да бъде смятана от съдиите за фундаментален закон. Затова именно тяхна е задачата да установят нейния смисъл, както и смисъла на всеки конкретен акт, издаван от законодателното тяло. Ако се случи непримиримо противоречие между двете, това, което има по-висше задължение и валидност, би трябвало, разбира се, да бъде предпочетено; или с други думи, конституцията трябва да бъде предпочетена пред законодателния акт, намерението на народа пред намерението на неговите представители. Това заключение в никой случай не предполага върховенство на съдебната над законодателната власт. То само предполага, че властта на народа е над двете …“
Две тънки човечета, а между тях огромен, дебел мъж – ето как една американска карикатура представя реалната тежест на законодателната и изпълнителната власт спрямо съдебната. Но този феномен не е необясним парадокс в социалната действителност на Съединените щати. Важна предпоставка от идеологически характер предопределя възможността Върховният съд в САЩ да се „самопроизведе“ в конституционен тълкувател. В цялата мозайка от схващания, които понятието „законност“ фокусира върху себе си, концепцията на буржоазната философска мисъл, че за спазването на законността е необходимо да бди една „независима“ институция, стояща над законодателната и изпълнителната власт, е доминираща в Съединените щати. Затова и опитите на мнозина американски политически дейци, между които е и един от „отците-основатели“ – президентът Томас Джеферсън, да прекратят „надзорната функция“ на Върховия съд, остават безрезултатни. И понастоящем критиците на правото за конституционен надзор от страна на Върховния съд се противопоставят на самата идея за фактическото изземване на законодателната власт от съдебната, каквато интерпретация те дават на реалното функциониране на трите клона на властта в Съединените щати. Доналд Айер, в качеството си на първи заместник-министър на правосъдието: „През 1960 г. Върховният съд зае според мене позиция, която само затрудняваше разбирането на законите. Съдиите като че ли се опитваха да решават вместо законодателите какви трябва да бъдат законите. Например приетото от тях „изключващо правило“. В конституцията е казано единствено това, че на полицията е забранено да извършва необосновани обиски и конфискации. Там нищо не се споменава за това, че иззетото при обиските не може да се предявява в съда. Точно така постановява Върховният съд чрез своето „изключващо правило“! Откъде им хрумна, нали го няма в конституцията?! Но съдиите прецениха, че такова положение ще стане панацея против незаконните действия на полицията. Според мен, ако съдиите правят това, което им харесва, това, което им се стори добра идея, то те ще встъпят в ролята на законодатели … И ако те започнат да решават какви да бъдат законите, това означава, че ние няма да имаме закони, а ще съществуват съдии, които ще устройват всичко според своите възгледи. А как да узнаем какъв е законът, ако го дадем на усмотрение на съдиите? Тогава съдиите ще се политизират и ще вземат властта в свои ръце. Те трябва само внимателно да изучават различните алинеи, за да въплъщават по най-добрия начин волята на авторите на конституцията и на различните законодателни актове.“
Позициите на Върховния съд на САЩ като ревностен пазител на социалното статукво са се проявявали неведнъж. Така например след Гражданската война (1861–1865 г.) неговите решения възпрепятствуват някои опити на Конгреса да осигури по законодателен път правата на освободените от робство негри. Цветнокожото население в Съединените щати, и най-вече афроамериканското, т. нар. „негърско“, е било дълго време подложено на юридически натиск от Върховния съд точно в онези сфери, които са били най-важни за социалната му изява: избирателната и професионалната, както и чрез съдебно или законодателно поддържанe на расовото разделение в обществените учреждения. Като се възползува от неопределеността на формулировките на 13-ата, 14-ата и 15-ата поправка към Конституцията, Върховният съд силно ограничава действието им. Макар че те са били замислени от инициаторите на тяхното приемане като гаранция за премахването на расовата дискриминация и осигуряването на по-голяма демократичност на обществено-политическия живот в Съединените щати.
… 1876 г. Няма и година от приемането на закона за гражданските права, според който негрите се приравняват в правата си към белите, що се отнася до ползването на публични учреждения, но както скоро показва Върховният съд, той прави съществена разлика между гражданите на страната с различен цвят на кожата, и то въпреки приемането на 13-ата, 14-ата и 15-ата поправка на конституцията. Като намира удобен случай – процесът срещу банката Крукс, – Върховният съд обявява Закона за принудителното изпълнение от 1870 г. за недопустимо посегателство срещу суверенитета на отделните щати и го анулира. Именно този закон е съдържал федералноправни разпореждания за подготовката и провеждането на избори, безразлично дали на федерално или на щатско ниво, така че при тях да бъде избягната расовата дискриминация. С друго свое решение през същата 1876 г. Върховният съд директно обезсилва 14-ата и 15-ата поправка на американската конституция. Той постановява, че с тези поправки на афроамериканските граждани на САЩ не са били предоставени никакви конституционни права, като например избирателното право. Неговото тълкуване е, че „само вече съществуващи и упражнявани права не могат да бъдат ограничавани чрез противоречащо на поправките щатско законодателство“.
Финалният акорд във фактическо изпразване от съдържание на закона за правата от 1875 г. Върховният съд пише с решенията си по т. нар. „граждански правни инциденти от 1883 г.“ Разгледани са били пет случая, съставляващи едно общо дело, при които е бил забраняван достъпът на негри до театри, хотели и определени железопътни вагони. Както и по-късно в процесите „Плуси срещу Фергюсън“ през 1896 г. и „Луизвилските железници срещу щата Мисисипи“ през 1890 г., Върховният съд потвърждава, че принудителното разделяне на расите в никой случай не дискриминира черното население, а го поставя на равни начала с белите. С решението пък, взето през 1883 г. по делото „САЩ срещу Харис“, Върховният съд постановява, че не е наказуемо, ако група лица се обединяват, за да ограничат гражданските права, дадени на афроамериканците с 14-ата и 15-ата поправка на американската конституция.
Но би било опростителство, ако при обяснението на позицията на тогавашния Върховен съд се акцентира върху наличието на расистки предубеждения у членовете му. Решенията на висшата съдебна инстанция в Съединените щати, отнасящи се до сферата на правата на националните малцинства, имат своя исторически генезис. Понеже в началото на съществуването си Върховният съд в своята дейност е чужд на социализацията на правото. Буржоазно-либералното социално законодателство в САЩ по това време не само не се е развило, но още не се е зародило. Догматизмът и практическото изучаване на правото преобладават спрямо собственото теоретическо мислене. Идеята, че съдиите трябва да се ръководят от усещането на насъщните потребности на времето, преобладаващите морални и политически теории, интуитивното разбиране на социалната политика, още не се е появила. Затова чрез решението си от 1905 г. по делото „Локнер против властите на щата Ню Йорк“ Върховният съд, като се основава на залегналата в конституцията, а после широко интерпретирана „свобода на договора“, както и на убеждението си в това, че „всичко е позволено“, анулира един закон на щата Ню Йорк, установяващ максимален работен ден в пекарниците. Изтъкнато е основанието, че подобен закон „неконституционно“ ограничава правото „да се продава и купува работна ръка“ и накърнява свободата на собственика и работника да се договарят за условията на наемането. Икономическият либерализъм празнува своята поредна победа като доминираща социална концепция.
* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.
1 – Минималният брой гласове, необходим за взимане на решение, е 4, което представлява просто мнозинство от кворума от две трети (6 съдии) от деветчленния състав на Върховния съд.
2 – С този термин, означаващ в превод от латински език „ние заповядваме“, било назовавано разпореждането, с което било нареждано да бъдат възстановени правата на дадено лице. Мандамус бил издаван след удостоверяване на това, че всички други легални средства за достигане на целта са изчерпани и не са дали никакъв резултат.
3 – Supervisor (англ.) – контрольор, надзирател.