„Ако загине справедливостта, човешкият живот няма да има вече никаква стойност.“

Имануел Кант (1724–1804) – немски философ

Не по-малко, макар и в друга сфера, значение има приетото през 1983 г. от Върховния съд на Съединените щати решение по делото „Чадха“. Същността на казуса на пръв поглед е твърде обикновена: тъжба на Чадха против решението за депортацията му като чуждестранен гражданин, живеещ в САЩ с просрочена виза. Депортацията е постановена с резолюция на американския Конгрес, която от своя страна отменя решение на (генералния прокурор), т. е. на министъра на правосъдието, за обезсилване на депортацията. Но това решение на Върховния съд получи остър и голям политически отзвук в страната, понеже чрез него беше признато за „неконституционно“ т. нар. „законодателно вето“ на Конгреса – средство за надзор на законодателната власт над нормативните актове и решения на изпълнителната власт: президента, министерствата и различните федерални ведомства.

Членът на Върховния съд Байрън Уайт обикновено е немногословен, когато се обявяват решенията. Но този понеделник по обед¹ в продължение на пет минути, при пълно мълчание в залата на Върховния съд Уайт критикува своите колеги за това, че те, според него, посредством решението си по делото „Чадха“ с „едно махване са изменили предвиденото от конституцията съотношение на силите между Конгреса и президента“. Така Роналд Рейгън успя да постигне онова, към което се стремяха всички негови предшественици в Белия дом от Втората световна война насам. Джеймс Картър даже поиска от своите подчинени да намерят конкретен повод, за да оспорят „законодателното вето“. И макар че Рейгън като кандидат за президентския пост одобряваше подобно вето като начин да бъдат контролирани ексцесите, допускани от федералните административни служби, след заемането на президентския пост промени на сто и осемдесет градуса позициите си. Напълно оправдано от негова гледна точка, понеже преодоляването на конгресно решение, макар и като отделен прецедент, чрез съответния психологически ефект, благоприятствува изобщо упражняването на президентската власт. Нали посредством „законодателното вето“ Конгресът има възможност да влияе, и то особено активно, върху външната политика на Съединените щати – например всеки контракт за продажба на оръжие над 25 000 долара извън границите на САЩ може да бъде отклонен и най-важното – чрез „законодателното вето“ се ограничава правото на президента да започва военни действия без санкция на Конгреса.

За да приеме за производство делото „Чадха“ в качеството си на конституционнонадзорен орган за Върховния съд на Съединените щати, е било достатъчно да открие в него „съществен общофедерален интерес“. Или казано по-точно – четирима от неговите членове да са на това мнение. Наистина от постъпващите средногодишно около 4 000 апелации Върховният съд приема за разглеждане едва 10–12 %, а останалите като незаслужаващи внимание се отклоняват. И все пак принципно важно тук е, че е възможно отделният гражданин вследствие само на собственото си волеизявление да се отнесе до Върховния съд в качеството му на конституционен „сюпервайзър“ (аналогична е ситуацията и в Испания). Противно на регламентираното в сега действуващата конституция у нас.

Това не е единственият според пишещият тези редове недостатък в институциализирането на Конституционния съд. Критиците на дейността на Върховния съд в Съединените щати изтъкват обстоятелството, че неговите решения се приемат в обстановка на пълна секретност. А в основния закон на Република България никъде не е указано противното. Едва ли бъдещето ще опровергае убеждението ми, че този пропуск ще включи негативен компонент в цялостната дейност на Конституционния съд по отношение на неговата демократичност.

В плуралистичното общество не само законодателната и изпълнителната, но и съдебната власт е пресечна точка на интересите на различни партии и социални групи. Това важи особено в случая, когато съдебната сфера е с конституционнонадзорна дейност. Но не по-малко и по отношение на институцията, осъществяваща такава дейност, при положение, че тя е отделена от същинската съдебна власт. Американският специалист по конституционно право Ърнест Грифит заключава: „Никоя политическа партия или стопанска групировка не се е задоволявала с вмъкването на свои съмишленици в законодателното тяло или правителството. Ако иска да остави свой отпечатък върху американската политическа система, съдебният апарат също трябва да бъде включен в сферата на политическите акции в най-широк смисъл на думата, понеже съвсем не е афоризъм мисълта, казана някога от главния федерален съдия Хюз: „Ние сме подчинени на една конституция, обаче каква е конституцията решават съдиите.“ Наследникът на Ърл Уорън на поста председател на Върховния съд Уорън Бъргър в полемика с един от своите колеги съдии заявява,: „Ние сме Върховен съд и можем да правим това, което си искаме.“ Томас Джеферсън, който до последния си ден остава противник на функцията на конституционен надзор на Върховния съд, през 1819 г. пише: „Конституцията не е нищо повече от восък в ръцете на съдиите и те могат произволно да й предават каквато си искат форма.“

Именно затова процедурата, по която се определят членовете на органа с конституционнонадзорна функция, е от първостепенна важност. Принципът за мандатността при съставянето на Конституционния съд залегнал в нашата Конституция, е едно приближаване към идеята за демократичното начало в сравнение със ситуацията в Съединените щати например. Там членовете на Върховния съд не подлежат на преизбиране, не могат да бъдат отзовани (освен да бъдат отстранени посредством импийчмънт), а средното пребиваване на поста е сравнително дълго (20–30 години). Заедно с високата заплата, която е над 255 300 щат. долара годишно (председателят – 267 000 щат. долара) и може само да расте, това закономерно довежда до голяма относителна самостоятелност в дейността на върховните съдии.

Дали мандатният принцип във вида, в който той е формулиран в Конституцията на Република България, е най-добрият както по отношение независимостта на съдебната власт, така и с оглед на суверенното право на народа да я контролират? В основния закон на Япония чл. 79, абзац 2 постановява: „Назначаването на съдиите (от правителството, с изключение на главния съдия – бел. авт.) подлежи на преразглеждане от народа при провеждането на първите след даденото назначение всеобщи избори в Камарата на представителите и на повторно преразглеждане при провеждането на първите избори в Камарата на представителите след изтичането на десет години; тази процедура се повтаря по-нататък в същия порядък.“ А следващият абзац гласи: „Ако в случаите, упоменати в предишния абзац, мнозинството от избирателите се произнесе за отстраняването на някой съдия, този съдия се отстранява.“

Гласуването на вот на доверие спрямо членовете на Върховния съд на Япония, който има и конституционнонадзорна функция, регламентиран в основния закон на страната, е в единство с принципа за тяхната несменяемост. Но и мандатното начало би могло да се съчетае с гласуването на вот на доверие, стига определеният мандат да е достатъчно дълъг. В случая на българския конституционен съд той е 9 години и позволява поне еднократно гласуване на вот на доверие при изборите за Народно събрание. Такава  процедура е не само уместна при „прозрачността“ в дейността на конституционнонадзорния орган, но и неразривно свързана с нея. Обратното – липсата на гласуване на вот на доверие, съчетано² с почти пълна секретност (изключение са случаите, когато се разглежда несъвместимост на народен представител, при обвинение от страна на Народното събрание срещу президента или вицепрезидента, както и когато самият Конституционен съд реши друго), в условията на отсъствието на правото на отделния гражданин да се отнесе направо към Конституционния съд, е опит да се открива велосипедът за втори път, но в неправилна посока.

Принципът за пълната прозрачност при заседанията на съдебната инстанция, която извършва надзор над самия резултат от законотворческата дейност, е бил валиден още преди 2 500 години. Именно хелилеята (съда на съдебните заседатели) не е използвал друг метод в своята дейност освен откритите съдебни заседания. Хелилеята се занимавала в древна Атина не само с обикновени съдебни дела, но и играела определена роля в законодателната дейност – и чрез разглеждането на „жалби срещу противозаконност“. Хелилеята се състояла от 6 хиляди избрани чрез жребий съдебни заседатели (съдии), разделени на 10 палати (дикастерии), средно по 500 души във всяка дикастерия (100 души във всяка дикастерия били считани за резервни). Опасността от влияние върху съдиите (включително и чрез подкуп) била предотвратявана чрез многочислеността на съдиите – съдебни заседатели, а и предварително заинтересованите лица не знаели коя дикастерия ще разглежда тяхното дело, включително граждански наказателни дела и дела на тема „графé паранóмон“. По време на заседанието хелиастите (членовете на хелилеята) изслушвали обвинителя, обвиняемия и свидетелите и, когато същността на делото им станела ясна, пристъпвали без предварително съвещание помежду си към гласуване на съдебното постановление. Е, и ако това не е пълна прозрачност!!!

Уместен е въпросът: каква е релацията на надзорната функция на съда върху съответствието на законите спрямо конституцията, разгледана по отношение на участието на суверена в държавното управление и контрола върху него, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план? Точно чрез този критерий, тоест чрез правото на суверена за пълно доминиране върху обществено-политическите процеси, а не с оглед на реалната или мнима намеса на съдебната власт в законодателната сфера. Именно чрез по-рано посочения цитат от „Записки на федералистите“ бяха изложени съображенията за отхвърляне на хипотезата, че чрез т. нар. „съдебно преразглеждане“ се нарушава балансът между трите власти.

Дотук извършеното широко разглеждане на ситуацията в Съединените щати беше обусловено от обстоятелството, че в нито една друга страна съдилищата не са толкова могъщ инструмент за налагане на колективните решения, както американският Върховен съд. В другите държави, макар съдилищата да притежават конституционното право да упражняват съдебно преразглеждане, в преобладаващия случай те силно ограничават дейността си, свързана с отменянето на законите, приети от съответните парламенти. Гражданите в тези страни повече разчитат предимно на онази защита на основните им права и интереси, която им предлага демократичният процес, така, както се осъществява той чрез институциите на парламента, изборите и провежданите от време на време референдуми.

Всъщност у повечето американци, включително и юристи, е утвърдено убеждението, че Върховният съд, притежаващ властта, а също така и готовността да отменя политически решения, приети от националната законодателна и изпълнителна власт, е неотменен структурен елемент на държавното устройство, с важна функция за съхраняване на основните права, въпреки обстоятелството, че мнозина измежду гражданите на САЩ, особено сред специалистите, са наясно с факта, че в редица държави отсъства „съдебното преразглеждане“. Например във Великобритания съществува понятието „върховенство на парламента“. Това е конституционния принцип, съгласно който законодателната власт на парламента е неограничена. Никой съд в Обединеното кралство не може да оспорва правомощията на парламента да приеме такъв закон, какъвто желае. На практика, обаче, парламентът не разполага с неограничена власт; той може да приема закони само за териториите, които са признати от международното право като намиращи се в неговата компетентност³, т. е. Обединеното кралство (Великобритания – бел. авт.), Ченъл Айлъндс, Айл ъв Мен и зависимите от Обединеното кралство територии. И въпреки това, дълбоко е залегнало мнението, че американското решение е не само уникално, но и общовалидна панацея за защита на некърнимите права и свободи. Потенциалът на Върховния съд на САЩ за влияние върху функционирането на държавното управление както на федерално, така също и на местно ниво, е израз на установена доктрина. Една специфична черта на американската система за управление е считана стремежът, както и самата способност да бъдат решавани политически проблеми с помощта на съдебни постановления по частни спорове или, другояче казано, „като се свеждат политическите проблеми към правни“.

Освен класическото основание, формулирано от френския социолог и просветител Шарл Монтескьо (1698–1755 г.), за разделение на трите власти и за необходимостта от взаимни противотежести в техния взаимен баланс, съществуват според анализаторите на дейността на американския Върховен съд още много и различни причини, способстващи за митологизация на историята и самата роля на висшата съдебна инстанция в живота на Съединените щати. Но още преди прагматизмът да се появи като философско учение в САЩ през 70-те години на ХІХ в., както и след неговия относителен залез през 30-те години на ХХ в., американския елит е бил наясно с тази твърде рано открита изгода, която предлага наличието на правата за конституционен надзор от страна на Върховния съд. Вината за всички непопулярни решения – чийто брой надминава стотици, – както на законодателната власт (федерална и местна), а също и на изпълнителната власт, може да бъде прехвърлена върху безконтролното, високопоставено учреждение, състоящо се от немногочислена, пожизнено запазваща своите длъжности група от чиновници – съдии.

В цялата история на Съединените щати отрицателни решения на Върховния съд са били отменяни само три пъти, понеже единствената възможна процедура за подобен резултат е одобрена конституционна поправка. Ето защо правото на американските граждани да се отнасят до Върховния съд относно казус, евентуално свързан с конституционносъобразеността на даден закон, притежава потенциал да повлияе върху държавното управление – на местно или дори на федерално ниво. Като цялата дейност на Върховния съд е извършвана под защитния покров на свещената за мнозинството от американското население конституция на Съединените щати.

Както макро, така и микроанализите на социалната действителност легитимират активи и пасиви на механизма за „съдебно преразглеждане“. Несъмнено е, че обхватът на властта на длъжностните лица, които съблюдават тази защита, от една страна, и, властта на демоса, от друга страна, са обратно пропорционални. Колкото повече се разширява този обхват, толкова повече демосът би се отчуждил от мотивацията си за контрол върху дневния ред на обществените дела и това би накърнило демократичния процес. Съвсем отделно, но съществени са съображенията, изтъкнати по-рано, доколко е възможно кадровият подбор на членовете на подобен съд с конституционни – или поне, аналогично на Съединените щати, – с установени на практика права за „съдебно преразглеждане“, е възможно да бъде предпазен от влиянието на интересите на политическите партии, както и от активното лобиране на други социални групи.

От гореизложеното се налага изводът, че несъмнено един независим орган, разполагащ с властта да отменя онези закони, които биха нанесли сериозна вреда на основните права и свободи, би бил полезен гарант за демократичния процес. Но колкото повече този съдебен орган разширява обхвата си върху решаването на конкретни съдържателни въпроси, толкова повече би се увеличил евентуалния риск от намаление на обхвата на демократичния процес.

Като заключение би могло да бъде обобщено, че в страни, където участието на демоса в държавното управление и неговия контрол, в непременните условия на прозрачност на съответната информация, е все още предимно като нереализиран потенциал, е полезно институционализирането на съд за „съдебно преразглеждане“, във варианта на Върховния съд на Съединените щати, където, както сочи неговата съдебна практика, обикновеният гражданин – при определени условия налице, – би могъл да инициира „съдебно преразглеждане“ на законодателен акт. Като на един по-късен етап, с отчитане на задържащата функция на подобен съд спрямо активността на гражданите за реализирането на демократичния процес, пълномощията на съдебната сфера за контрол на основния закон биват постепенно ограничавани, до пълното им отнемане. Но България е твърде далеко от подобен втори етап.

Всъщност правото на отделния гражданин да получи окончателно произнасяне по съдебен път за конституционносъборазеността на даден закон, доколкото това се отнася до множеството граждани, съставляващи целокупния български суверен, би представлявало част от имплементирането на една функционираща конструкция за държавно управление, която би предпоставила възможност за резултатен контрол от страна на неелитарното мнозинство върху управляващото малцинство. Като единствената гаранция за субстанционалната демократичност на егалитарното право за отнасяне до българския Конституционен съд по гореописания казус, би било и едно демократично изготвяне на проект за нова конституция, последвано от също така демократичен способ за неговото одобряване – например целият двуетапен процес да протече по исландския модел.

В противен случай както самият принцип за върховенството на закона, така и в частност възможността за егалитарно право за отнасяне до един конституционен съд по казус дали дадена нормативна уредба е конституционносъобразена, би бонифицирало де факто управляващото малцинство, точно по същия начин, по който го извършва понастоящем действащият – сътворен и одобрен по елитарен способ, – основен закон в България, с висок КВД (коефициент на вредно действие) спрямо „органичните“ и „ординарните“ интереси на суверена.

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

¹ – Решенията на Върховния съд на САЩ се обявяват тогава.

² – Според чл. 21, ал. (1) от Закона за Конституционния съд.

³ – Това положение е било изцяло валидно както преди приемането на Великобритания в Европейския съюз, така ще бъде отново напълно в сила след нейното напускане. Докато в рамките на Европейския съюз правото на ЕС има преимуществена сила спрямо националното право. В много случаи разпоредбите на националното право биват отменяни от Европейския съд, когато държава-членка не е спазила Римския договор. Обаче в някои области, като например конкурентното право, се прилага в националните закони в случай, че са по-строги от разпоредите на ЕС.