„Нищо не носи повече вреда в държавата, отколкото приемането на хитрите за мъдри.“

Френсиз Бейкън (1561–1626) – английски философ, учен, държавник

Към началото на ХХ в. кълновете на социалното съдопроизводство, противопоставящо се на възгледа, че правото и правният живот са своего рода „естествен универсум“, подлежащ на изразяване чрез съответните математически формули, се появяват в отделни публикации и монографии, но не и в дейността на Върховния съд. Решенията му фиксират изоставането на Съединените щати спрямо Западна Европа в регулирането на условията на труда, работната заплата, конкуренцията и пр. Има решения на Върховния съд, в които профсъюзите са квалифицирани като „монополи“ и противоконституционни организации. Многократните опити на Конгреса и на щатските законодателни събрания да забранят сключването на трудови договори, в които има клауза за отказ от членуване в професионални организации, се провалят благодарение на „конституционнонадзорната“ роля на Върховния съд.

Подвластен като цяло на идеята на английския философ Хенри Спенсър, че правата на личността намаляват правопропорционално на мащабите на държавната намеса в частноправните отношения, Върховният съд на Съединените щати след 1934 г. минава в опозиция на водената от президента Франклин Делано Рузвелт „нова икономическа политика“. Метаморфозата, настъпила във възгледите на мъжете, заседаващи върху деветте кресла на висшата съдебна инстанция, е пълна и е изцяло в такт с промяната в отношението на едрия капитал към „новия курс“ на Ф. Д. Рузвелт. В началото на първия му президентски мандат активната намеса на държавата в стопанския живот е посрещната положително – монополите в САЩ залагат на нея, за да излезе икономиката на страната от дълбоката криза. Но по-късно, след „направените на работническата класа отстъпки“, преценени от едрия капитал като значителни, той не само оттегля подкрепата си за Рузвелт, но и се опитва да му нанесе поражение при междинните избори през есента на 1934 г. Когато усилията им не се увенчават с успех, монополистичните кръгове получават мощна, но не неочаквана подкрепа. От началото на 1935 г. до средата на следващото лято Върховният съд обявява за противоконституционни всички по-значителни закони, утвърждаващи „новия курс“.

Рузвелт повежда борба с Върховния съд, чиято цел е да ограничи ролята му в държавното управление. Една от идеите на президента е Конгресът да одобри поправка на конституцията, според която всички върховни съдии могат да си подадат оставката и въпреки това да получават пълната си заплата, ако имат десетгодишна служба и навършени 70 години. Но ако съдиите не желаят да си подадат оставката, то президентът получава правомощия от Конгреса да назначи нови съдии до 6 души, т. е. съставът на Върховния съд да бъде разширен на 15 члена. И макар че намерението на Рузвелт не само, че не придобива конституционна сила – то дори не е внесено за разглеждане от Сената и Камарата на представителите като начален етап от процедурата за промяна на основния закон, – необходимият психологически ефект е постигнат: отделни съдии променят политическата си ориентация, а други подават оставки. Шансът също е на страната на президента: след 1937 г. той получава възможност да назначи осем съдии на мястото на починали или подали оставки членове на Върховния съд. Формирано е ново, стабилно мнозинство, което дава превес на политиката на несъпротива срещу икономическото регулиране и новите решения в областта на социалните конфликти.

Макар и фрагментарна, „биографията“ на Върховния съд на Съединените щати от основаването му до периода на Рузвелтовото президентство (а както ще видим, и по-късно) убедително показва огромната му роля в американската система на управление. И напълно оправдава оценката, дадена от известния френски историк Алексис дьо Токвил: „Ако ме попитат къде в Америка е аристокрацията, то аз без колебание бих отговорил, че тя не е сред богатите, а между тези, които заемат юридически длъжности.“

Когато се изяснява мястото на Върховния съд в обществено-политическия живот на САЩ, непременно трябва да се има предвид, че претворяването на решенията му в общонационален мащаб зависи от съотношението на политическите сили в даден момент както в цялата страна, така и в отделните щати. Например през 1954 г. при процеса „Браун срещу Съвета на възпитателите в Топика“ Върховният съд обявява расовата дискриминация в обществените училища за противоконституционна. Но неговото решение в никакъв случай не я премахва на практика през следващите години. А законодателното събрание на щата Джорджия дори планира атака срещу съдиите от Върховния съд – завеждане на дело за тяхното уволнение. Обратно, когато висшата апелационна инстанция потвърждава и разширява закона от 1968 г. и постановява, че дискриминацията е недопустима при продажбата на всякакви видове недвижимо имущество, което е в разрез с фактическото положение в страната, то въпреки яростната съпротива – от местните съдилища в отделните щати до Конгреса, – решението на Върховния съд устоява на нападките. Помогнали са масовите вълнения на негърското население след убийството на Мартин Лутър Кинг и позицията на влиятелни либерални кръгове от американската общественост.

„Либералният актив“ на Върховния съд по време на председателствуването му от Ърл Уорън (1953–1968 г.) дава възможност да се засили правовата защита на националните малцинства, дори да се анулират някои ограничения в дейността на Комунистическата партия на САЩ, одобрени през 50-те години пак от Върховния съд. Но дори и не напълно последователните решения, придаващи по-голяма демократичност на обществено-политическия живот в Съединените щати, довеждат до ожесточени нападки срещу върховните съдии. Президентът Дуайт Айзенхауер характеризира назначаването на Ърл Уорън като своята „най-голяма идиотска грешка“. Консервативни сили в Съединените щати пък обвиниха Върховния съд, че „вдъхновява престъпниците“ заради решението му по делото „Ернесто Миранда“ през 1966 г., с което в известна степен беше ограничен произволът на полицията над задържаните. Върховният съд под председателството на Ърл Уорън въпреки разнородността в мирогледа на своите членове, каквато впрочем винаги е имало още от институционализирането му, като цяло се отказва от ролята на „събрание на жреци“, за които конституцията е катехизис. Под председателството на Ърл Уорън Върховният съд се стреми да отчита великите индустриални и политически проблеми на съвремието си, да има предвид човешкия опит и не е чужд на това да черпи мнения не само от прочита на конституцията, но и от прочита на живота. На практика това означава само едно: „превеждането“ на политиката в съдебни решения – позиция, която има своите убедени и яростни противници.

Все пак колкото (а и от каквото и да са естество) критични бележки да бъдат отправени към Върховния съд на Съединените щати, едно обстоятелство остава безспорно: всеки американец при възникнал съдебен спор, в който е страна, би могъл (след съответната процедура) да се обърне към висшата апелационна инстанция, за да се произнесе тя относно конституционносъобразността на даден федерален или щатски закон. Право, което Конституцията, приета от седмото Велико народно събрание, не дава на българските граждани, понеже чл. 150, ал. 1, от нея гласи: „Конституционният съд действува по инициатива най-малко на една пета от народните представители, президента, Министерския съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и главния прокурор. Спорове за компетентност по т. 3 на ал. 1¹ от предходния член могат да се повдигат и от общинските съвети“, а ал. 2 от същия член пояснява: „Когато установят несъответствие между закон и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд.“

Това „когато“ по своето фактическо съдържание е, обаче, своего рода правна „цензура“ по отношение на разглеждането на конституционносъобразността на даден закон. Безспорно Върховният касационен съд и Върховният административен съд е необходимо да имат процесуалното право, описано в чл. 150, ал. 2 на Конституцията. Но още по-безспорно е, че в този си вид основният закон на Република България анулира правото на отделния гражданин да потърси по по-директен път конституционна защита. Дори новата ал. 3, чл. 150 на Конституцията (Д.В., бр. 27 от 2006 г.): „Омбудсманът може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите.“, както и приетата през 2015 г. нова поправка към основния закон (ал. 4 на чл. 150): „Висшият адвокатски съвет може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на противоконституционност на закон, с който се нарушават права и свободи на гражданите“, не променя принципно правната релация на обикновения български гражданин спрямо Конституционния съд. И следователно в този си аспект Конституцията не е еталон за демократичност. Опонентите на това заключение вероятно биха възразили, че конституциите на немалко държави, например на Франция, Италия и т.н., също не съдържат член, който да дава право на отделния гражданин да се обръща директно към институцията, осъществяваща конституционния надзор в съответната държава. Така е. Конституциите на споменатите страни са създавани обаче скоро след края на Втората световна война и кореспондират в една или друга степен на тогавашните буржоазнодемократични разбирания за правата и свободите на личността.

Едно ново измерение на релацията „индивид – конституция“ е налице в основния закон на Испания, приет през 1978 г. Неговият чл. 161, параграф 1 (в) гласи: (Конституционният съд – б. авт.) „разглежда жалбите на отделни лица относно нарушаването на правата на свободите, посочени в чл. 53, параграф 2², в случаи и по ред, установен от закона“, а според чл. 162, параграф 1 (в), право да се обръщат към Конституционния съд имат и „всяко физическо и юридическо лице“.

Показателно за осъзнаването на съществуващия проблем относно гражданските права за сезиране на съответния конституционен съд е приетата поправка на 29 януари 1969 г. в основния закон на Федерална република Германия. В раздел ІХ – Правосъдие, ал. 4а на чл. 93, който определя кои дела са подсъдни на Федералния конституционен съд, гласи: „… по иск за конституционност, който може да бъде внесен от всяко лице, което се счита за ощетено от държавната власт в едно от своите основни права или в правата, указани в чл. 20 (четвърта алинея), 33, 38, 101, 103 и 104³.

Всъщност идеята за правото на всеки гражданин непосредствено да оспорва валидността на законите произхожда отпреди 2 500 години – от древна Атина, люлката на демокрацията. Своеобразното право за контрол върху законодателната сфера било предоставено на всеки атински гражданин чрез възможността да подава „жалба срещу противозаконност“ т. нар. „графé паранóмон“ до хелилеята (съд на съдебни заседатели). Във фокуса й би могло да бъде което и да е предложение за законодателен акт или приет вече от народното събрание закон или постановление. Ако след разглеждането на жалбата от съд със съдебни заседатели, тя била призната за справедлива, то обжалваният от нея закон или постановление били отменяни.

Правото на „жалба за противозаконност“ всъщност представлява имплементиране на едно демократично разширение на идеята за върховен конституционен надзор, което право притежава хелилеята. В класическата епоха на атинската демокрация (V в. пр.н.е.) съдът, съставен от съдебни заседатели, в открито заседание на изслушване на противниците и защитниците на даден закон, вече одобрен от народното събрание, решавал като последна инстанция дали новият закон отговаря на правата и традициите на полиса – република или им противоречи. В последния случай законът бивал отхвърлен, а на неговия инициатор било налагано наказание.

Това същото право – всеки гражданин да се обръща към Върховен орган с конституционнонадзорна функция с апелация, в която се оспорва конституционносъобразеността на даден федерален или щатски закон, също на акт на федералната или на щатската изпълнителна власт, както и на съдебно решение, което се основава (според апеланта) на неконституционен закон, може да има далече отиващи последици за обществено-политическите реалии в Съединените щати. Именно такава е реформата, до която  довежда решението на Върховния съд под председателството на Ърл Уорън по делото „Бейкър срещу Кар“ от 1962 г. Неговата същност е следната: жителят Чарлз Бейкър настоявал да се осъществи принципът на „равното представяне“ при изборите. В своята апелация до Върховния съд Ч. Бейкър искал да бъде произнесено съдебно решение, което да обяви за невалиден закон, приет от законодателното събрание на щата Тенеси през 1901 г. и разделящ щата на неравни по население избирателни райони: селските избирателни райони били с по-малък брой гласоподаватели спрямо градските. Именно в това обстоятелство Ч. Бейкър видял нарушен принципа за „равното представяне“, понеже неговият глас „означавал по-малко, отколкото гласът на селския избирател“. Решението на Върховния съд в полза на апелатора узаконява и претворява в живота правилото, изразено чрез формулата „едно лице – един глас“, и всъщност урежда по юридически път един политически проблем – сложен е край на привилегията на селската поземлена собственост в ущърб на индустриалната и банковата собственост.

Когато Ърл Уорън бил запитан кои решения, приети по време на неговото председателстване на Върховния съд, той счита за значителни, той отговорил: „Мисля, че най-важните бяха решенията, засягащи въпроса за представителството в законодателните събрания на отделните щати и за представителното правителство „в тази страна изобщо“. Ърл Уорън има предвид именно решението по делото „Бейкър срещу Кар“, където апелаторът не е някоя държавна институция или корпорация, а физическо лице – един обикновен гражданин на Съединените щати. И това е само един от възможните примери за значението, по отношение на начина, по който функционира обществено-политическата система в САЩ, на егалитарното право за отнасяне до Върховния съд на проблем, свързан с конституционносъобразеността на даден закон.

¹ – Тя е: „… решава спорове за компетентност между Народното събрание, президента и Министерския съвет, както и между органите на местно самоуправление и централните изпълнителни органи.“

² – В него са упоменати основните права и свободи, изброени в глава втора, секция І.

³ – Чл. 20, ал. 4: Всички немци имат право да оказват съпротивление на всеки, който се опитва да премахне този строй, ако други средства не могат да бъдат използвани. Член 33 изравнява правата на всеки немец във всяка отделна провинция, както и неговите задължения, също достъпа до държавна длъжност в съответствие с неговите склонности, способности и професионална квалификация, както и независимостта на този достъп от изповядваната религия, както и определя задълженията и статуса на държавната служба. Член 38 установява условията за право на гласуване и право на избираемост. Член 101 забранява учредяването на извънредни съдилища, както и че съд със специална юрисдикция може да бъде учреден само със закон. Член 103 засяга правото на обвиняемите, а чл. 104 – условията и продължителността за задържане под арест.

* – Авторът Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.