Етичното е винаги по-устойчиво от законното.

                                                                                                    С времето законът трябва да се приближи

                                                                                                    до етичното, а не обратното.

Насим Никълъс Талеб (р. 1960 г.) –

ливано-американски философ,

автор на термина „черен лебед“

Чл.10 на настоящата българска конституция гласи: „Изборите, националните и местните референдуми се провеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване“.

Горният текст като че ли подарява на знаменателната дата 13 юли 1991 г., когато сега действащият основен закон в Република България е публикуван в Държавен вестник, на всеки български гражданин по един чифт очила с тонирани в розово стъкла, с които да гледа, стъпил върху фундамента на своите избирателни права. Общо, равно и пряко избирателно право… Ура-а-а!!!

Дали наистина е така?

Немският философ, публицист и адвокат, деец на немското работническо движение, родоначалник на една от разновидностите на опортюнизма в работническото движение – ласалианството, Фердинанд Ласал (11. 4. 1825 г., Бреслау, сега Вроцлав, Полша – 31. 8. 1864 г., Женева), въвежда понятието „писана“ и „неписана конституция“.

От самото наименование „писана“ е ясно както представлява в този вариант основният закон (ако има такъв), на която и да е държава. А „неписаната“?

„Неписаната“ конституция е целия набор от закони и изобщо правна уредба, съдебни практики, систематично практикувани поведенчески модели на гражданите, които в ежедневната им употреба не биват санкционирани, като цялата тази съвкупност може да се разминава с конкретни членове на т. нар. „писана“ конституция, а дори и понякога – изцяло да им противоречат.

Въпреки този факт не само общественият живот, но и личната сфера на отделните индивиди в много по-голяма степен се определят от и самите те генерират „неписаната“ конституция.

Като имаме предвид именно това  обстоятелство, може да потърсим отговора на въпроса дали реално българският гражданин прави реализуем избор относно политическата, икономическата, социалната, културната и прочие аспекти на бъдещата действителност, в която той ще живее, когато дава своя глас за определена политическа партия или отделен кандидат?

Отговорът е „да“, ако въпросът бъде прецизиран дали гласоподавателят прави избор между миражи.

В социологията съществува термин „хетеротелия“. Произлиза от гр. дума „ἕτερος“ – ’друг, различен‘ и гр. дума „τῆλε“ (теле – ’далече‘). Означава разминаване между поети предизборни обещания и  реалната политика, която даден индивид върши, след като бъде избран, т. е. налице е отклоняване от поетите  пред суверена ангажименти.

Голямата честота на социалната хетеротелия се използва при опитите това явление да бъде дефинирано като норма на социалните процеси, при които провалите в рационалното функциониране представляват по-скоро закономерност и правило, отколкото изключение. Но без да бъде извършен структурно-функционален анализ на отделните процеси, когато е наблюдавана хетеротелия, твърдението, че в нея резултира работата на някаква „друга“ сила, която въздейства на социалната сфера като отделен, страничен фактор [Б. Менделброт (1924–2010 г.)], е опит за ирационално обяснение на социални механизми, какъвто изцяло е и подмяната на електоралния вот. Но както пише Карл Маркс: „Общественият живот е живот, практически по същество. Всичко тайнствено, всичко онова, което води теорията към мистицизъм, намира рационално решение в човешката практика и в разбирането на тази практика“. Конкретно за обяснението на хетеротелията, когато тя се проявява посредством подмяна на електоралния вот, е целесъобразно да бъдат открити субектите, които са облагодетелствани от неспазването на поетите по време на предизборни кампании ангажименти пред суверена.

Всъщност в България съществува дихотомията „избиратели“ – „не-избиратели“. Във философията понятието „дихотемическо делене“ (от гръцката дума „δɩλοτμία“ – ’разсичане на две части‘) означава разделяне на обема на понятието на два съподчинени (производни) класове, която двойка се определя от логически противоречиви свойства, едно от които служи за основание на делението.

Според писаната конституция на Република България такава дихотомия за гражданите над 18 г., според нейния чл.10 не съществува (като бъдат изключени лицата под запрещение).

Но съвсем друга е ситуацията, обърнем ли се към „неписания“ основен закон. Право да избират имат само лицата, които са по високите нива на държавното управление. Понеже само те избират в какви насоки да се развива обществено-политическата ситуация у нас. Това е неоспорим факт с оглед на драстично орязаните права на гражданите да организират референдуми, понеже обсегът от въпроси, по които суверенът би могъл да се произнесе, е минимизиран от чл. 9, ал. 2 на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Отделно са и многобройните процедурни спънки, преднамерено поставени, за да бъде саботиран народният вот: висок изискуем минимум от събрани валидни подписи за инициирането на референдум (400 000), докато например в Швейцарската конфедерация съответният брой е 50 000; къс срок за събирането на тези подписи (3 месеца), докато в много американски щати той достига 12 и повече месеци, а има и 2 щата, които изобщо не са наложили краен срок; високо число на участвалите в референдума – не по-малко от гласувалите на последните избори за  Народно събрание, докато в много от американските щати се изискват 6–10 % от гласувалите на последните избори за губернатор в съответния щат.

Резултатът от съществуването на дихотомичното делене „избиратели“ – „не-избиратели“ е трагичен за огромното мнозинство от българските граждани, които систематично принадлежат към подмножеството „не-избиратели“.

Какво следва от тази злокобна традиция, установена в България?

Една друга криза в сферата на политическото, притежаващи едновременно теоретично и практическо измерение – Славната революция от 1688 г. в Англия, осмислена от английския философ Джон Лок (1632–1704 г.), поднася на неговите съвременници „Два трактата на управлението“.

Там, в раздел ІІ, глава 10 „За разпадането на управлението“, 211, е изложена радикалната идея за правото на народа да упражнява насилие: „… революции не стават при всяко дребно нарушение в ръководството на публичните дела. Грубите грешки от страна на управляващите, многобройните несправедливи и неудобни закони, както и всички дребни прегрешения на слабостта човешка народът ще понесе без бунт и ропот. Но ако един дълъг низ от злоупотреби, скрити нарушения и хитрости, насочени към едно и също нещо разкрият замисъл пред хората, то те не могат да не почувстват под какво са попаднали и да не видят накъде отиват; затова не е чудно, че те ще въстанат и ще се опитат да поверят управлението в такива ръце, които биха осигурили постигането на целите, заради които то е било първоначално създадено …“. И по-нататък, в 227: „… когато или се променя законодателната власт или законодателите действат противно на целите, заради които тя е била учредена, тези, които са виновни, са виновни като бунтовници. … И ако онези, които със сила разрушават законодателната власт, са бунтовници, то и към самите законодатели, както бе показано, могат да се отнасят по същия начин когато тези, които са поставени да защищават и съхраняват народа, неговата свобода и собственост, със сила посягат върху тях и възнамеряват да ги отнемат, те сами се поставят в състояние на война с онези, които са ги направили свои защитници и стражи на мира; и в този случай те са rebellantes, т. е.  бунтовници“.

Не е необходимо колелото да бъде откривано за втори път. Това е поуката!